Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mama I Love You, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлияна Димитрова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Уилям Сароян. Мамо, обичам те
ИК „Пан 96“ ООД, София, 2000
Редактор: Цанко Лалев
ISBN: 954-657-289-6
История
- —Добавяне
Пета глава
Двете с мама
Усетих уханието на мама, докато се унасях. Тя винаги ухаеше така, на самата нея, на скъп парфюм, примесен с мирис на цигари и с аромата на дрехите й.
Тя все така пееше, от време на време си тананикаше без думи, а после, както спях, я усетих да си ляга в леглото при мен. Каза нещо, целуна ме и ме гушна при себе си.
Чувствах се прекрасно.
Дълго си останахме така, аз пак се унесох, но си знаех, че нищо ми няма, беше ми хубаво и бях много щастлива.
По едно време дочух тих говор, отворих очи и видях мама, Гладис Дюбари и личния й доктор.
Личеше си, че Гладис е богата. Много богата. Беше кльощава, не като мама. Цялото й тяло беше като закачалка за скъпи дрехи. Имаше мъжка прическа, а и гърдите й не бяха като на жена. Говореше нещо много бързо и развълнувано:
— Как може така? Тук е тясно дори прав да стоиш, камо ли да седнеш. Веднага ще кажа на управителя да ви премести в хубав апартамент. Това е ужасно, не можете да живеете в тоалетна. Няма да позволя да се отнасят така с приятелките ми.
— Не, не, чакай малко — каза мама. — Аз помолих управителя да ми даде тази стая.
— Не мога да повярвам, защо?
— Наемът е три долара, не двадесет или тридесет, ето защо.
— Стига глупости, колко пари ти трябват?
— Един милион — казах аз и Гладис се обърна и извика:
— Щурчо! Така се радвам, че и ти си в Ню Йорк. Ще ти направя страхотно градинско парти.
Дойде при мен и ме разцелува и запрегръща. Е, и тя мирише хубаво, но не като мама, все пак. Не мога да кажа на какво точно ухае, като че ли на същите неща като мама, но без истинския й аромат. Гладис мирише на парфюм, на скъпи дрехи, на диаманти и рубини, но няма другите аромати на мама.
Докторът хвана китката на мама и тя го погледна изненадано. След това се обърна към Гладис и тя кимна. Аз отново погледнах доктора — беше висок и хубав, но и на него му липсваше нещо.
— Но защо мерите моя пулс? — попита мама.
— Гладис каза, че сте болна.
— Не, не аз. Дъщеря ми, но вече е по-добре, нали така, жабче?
— Нищо ми няма — казах аз.
— Поспа почти час — каза мама и си дръпна ръката.
— Мисля, че трябва да измерим вашата температура — каза докторът.
Той сложи термометъра в устата на мама, след малко го погледна и каза:
— Така си и мислех. Почти тридесет и осем и осем. Е, на вас какво ви е?
— Гледай ти — каза мама. — Вие сте докторът, защо мен питате? Аз нямам никаква представа какво ми е.
— Добре — отвърна докторът. — Легнете си, почивайте си, поспете малко.
— Да си легне тук? — изпищя Гладис. — И двете в легло за чистачка?
— Я слез на земята — каза мама. — Не съм дошла в Ню Йорк да спя в палати, а да си намеря роля. Ти сигурно спиш като кралица.
— Естествено — каза Гладис. — Вземай милата си дъщеричка и изчезвайте от тази слугинска тоалетна на момента.
— Престани — каза мама. — Това е моят дом в Ню Йорк и нека не забравяме, че не съм те канила тук. И се надявам, че няма да раздрънкаш из цял Ню Йорк къде живея. Живея в „Пиер“ и толкова.
На вратата се звънна, беше пиколото и носеше един пакет за мен. Вътре имаше малка индианска кукла, а отдолу на едното й краче имаше етикет с цената — един долар. На картичката пишеше:
За красивото момиченце
Беше от моя доктор.
Гладис и мама говореха и спореха. Гладис викаше колко ужасна е стаята, даваше на мама пари, но мама не ги искаше и накрая Гладис и частният й доктор си тръгнаха.
Мама каза на телефонистката никой да не ни безпокои и пак си легна в леглото при мен. Гушна ме, засмя се и каза:
— Жабче, първо ти хващаш треска, след това и аз, май и двете ще умрем.
— Не ме интересува дали ще умрем, на мен ми е хубаво.
Мама заспа бързо, а аз я гледах и слушах как диша.
Беше приятно и тихо. Дочувах клаксони на коли и други шумове, като свирките на регулировчиците, но самолетът съвсем беше заглъхнал.
Опитах се пак да го чуя, но не можах. Спомнях си само как преди това го чувах и се чувствах ужасно, но вече ми беше добре.
Мама беше до мен и спеше, а аз бях будна. Бяхме заедно, двете с мама: тя и аз. Една до друга, тя, голяма и мека, а аз малка и хърбава. В този момент обичах всичко в нея, дори цигарения привкус в уханието й, който в повечето време не понасях. Гледах я, усещах аромата й и си мислех колко много я обичам. Пипнах устните й и тя почти се усмихна, вдигна ръка и отмести моята от лицето си. Едва мърдаше, значи спеше дълбоко, но все пак знаеше, че аз я закачам.
Станах от леглото, защото беше много топло, и разгледах стаята. Стая номер 2109, нашия дом в Ню Йорк, от който Гладис Дюбари се отврати. Но тя пък какво разбира? Не знае какво е да имаш не шест милиона долара, а само шест, или шестдесет, или в най-добрия случай шестстотин.
Е, стаичката беше малка. Но все пак на мен много ми харесваше. Обичах всяко кътче от нея, защото там мама и аз си живеехме много задушевно. Отворих вратата, за да видя какво има отвън. Разбира се, имаше коридор. Тръгнах по него и чух как вратата се затръшна. Изтичах обратно, но вратата се отваряше само отвътре и не можех да вляза. Не исках да будя мама, но трябваше нещо да направя, откъде можех да зная, че вратата ще се хлопне. Чух как асансьорът спря и вратата му се отвори. Оттам излезе някой и аз ужасно много се засрамих, но нямаше къде да се скрия. Иззад ъгъла се показа една много висока дама с някакви пакети и каза:
— Млада госпожице, помогнете ми с багажа, а аз ще ви почерпя един чай.
— Да, госпожо.
Протегнах се и взех четири пакетчета. Минахме целия коридор, дамата пъхна един ключ в ключалката, отвори вратата и влезе. Пусна пакетите на една ниска стъклена масичка и аз пуснах моите.
Тя седна, въздъхна и каза:
— Я сега да те огледам.
Огледа ме от горе до долу и каза:
— Би ли се завъртяла?
Така и направих и тя каза:
— Ама ти си страшно хърбава, но има нещо в теб, което много ми харесва. А ти харесваш ли нещо в мен?
— Да — отвърнах аз.
— Е, хайде, изгарям от нетърпение да ми кажеш какво е то.
— Ами, не зная.
— И с възрастните е така, само че обратно — не ме харесват, но не знаят защо. Ти къде живееш?
— В Пасифик Палисейдс, на улица „Макаронена“, номер хиляда и едно.
— А как се озова тук?
— Със самолет.
— Къде е татко ти?
— В Париж.
— А майка ти?
— В стая 2109.
— Това не е ли малката стаичка в края на коридора?
— Да, тя е.
Дамата помисли малко и след това каза:
— Е, хубаво, ще пием ли по един чай?
— Добре.