Уилям Сароян
Мамо, обичам те (14)

Четиринадесета глава
Лъвовете и тигрите на моравата отпред

Сънувах сън, който ме изплаши, защото всичко в него беше много опасно.

Бях вкъщи в Пасифик Палисейдс. Дебора Склум дойде до прозореца на моята стая и почука на стъклото, но и преди да видя кой е, бях сигурна, че е Деб, най-добрата ми приятелка. Отидох до прозореца и Деб не каза нищо, но аз знаех, че иска веднага да изляза. Мислех, че е нощ, но после забелязах, че не е. Как би могло да е нощ, когато цялата морава отпред беше пълна с всевъзможни птици? — много малки птички, като колибри, средно големи, като врабчета, присмехулници и косове, и големи птици, като ястреби. Как можеше да е нощ, когато през евкалиптовите дървета в края на моравата се процеждаше оранжева слънчева светлина, а освен това грееха още десет-единадесет слънца с десет или единадесет други цветни светлини? Деб беше облечена в балетни дрехи и аз разбрах, че ще се случи нещо специално. Изтичах до шкафа да си взема моите балетни дрехи, които носех, когато ходех на балет. Облякох ги и изтичах да видя дали мама още спи. Тя спеше дълбоко и татко спеше до нея — но какво правеше той там? Нали трябваше да е в Париж? Тогава изтичах до стаята на Питър Боливийския селянин. И той беше там, в леглото си, спеше дълбоко — но в момента, в който отидох до леглото му, за да се уверя, че наистина е той, той отвори очи.

— Здравей, жабче — каза той. Той започна да ми казва така, когато бях много малка.

— Здравей, Пит. Кога се върнахте с татко?

— Какви ги говориш? Откъде да се връщаме?

— От Париж, естествено.

— А, ти сънуваш — каза Пит.

— Не, Пит, не сънувам. Ще останете ли?

— Отивай да спиш, моля те. Посред нощ е.

— Щом мислиш, че е нощ, по-добре погледни през прозореца.

Пит скочи от леглото и изтича до прозореца. Хвърли едно око и каза:

— Не може да бъде. Какво правят всички тези хора на моравата отпред?

— Искаш да кажеш птици? — аз погледнах навън и вече нямаше нито една птица на моравата. Имаше хора, всякакви хора. Просто си стояха там. И наистина беше нощ. Огледах се за Деб, но нея я нямаше.

— Отивай да спиш — каза Пит и аз си легнах, но в момента, в който заспах, отново чух почукване на прозореца. Скочих от леглото и изтичах до прозореца. Отново беше Деб, а цялата морава отпред беше пълна с лъвове и тигри, но Деб изобщо не се страхуваше от тях, нито пък аз. Тя искаше да изляза с нея, така че аз отново изтичах до шкафа и този път си облякох любимата рокля за игра. Не бях забравила, че татко е вкъщи, така че изтичах, за да го видя пак, но него вече го нямаше. Само мама беше там, съвсем сама. Изтичах да видя Питър Боливийския селянин, но и него го нямаше. Изтичах навън. Деб беше там, но вече нямаше нито един лъв или тигър на моравата. Нямаше и птици.

— Къде отидоха всички? — казах аз.

 

— Мама каза, че мога да се изкача по хълма до селото и да си купя нещо за десет цента. Твоята майка каза ли ти така?

— Тя спи — отвърнах аз, — а и нямам десет цента, но мога да дойда с теб все пак.

Тръгнахме към селото и разглеждахме нещата из Улуърт. Деб си похарчи десетте цента. Купи си една зелена панделка за пет цента и една червена за останалите пари, след което ме помоли да завържа една от панделките в косата й.

— Коя от двете?

— Която и да е — каза тя, така че аз й вързах червената, а тя върза зелената на мен.

— О, благодаря ти, Деб, но ще ти я върна като се приберем — казах аз.

Тръгнахме да се връщаме надолу по хълма и всички забелязваха новите ни панделки. През цялото време си говорихме и се смеехме. По едно време тя каза, че трябва да си ходи и аз казах:

— Добре, Деб, и много ти благодаря, че ме взе до селото с теб, и че ми върза твоята панделка. Сега си я вземи.

— О, не — каза Деб, — тя си е за теб.

— Тогава и аз ще ти купя една и ще ти я вържа веднага, щом имам толкова пари.

— Чао — каза Деб.

— Чао — отвърнах аз.

Тя си отиде вкъщи, а аз се прибрах да видя какво става на улица „Макаронена“ 1001.

Мама седеше на леглото си и говореше с Клара Кулбоу по телефона.

— Жабче — каза тя, — бъди добро дете и свари кафе, моля те, а като стане готово ми донеси една чаша.

— Добре — каза аз.

Това беше сънят и аз се изплаших не от лъвовете и тигрите на моравата, а когато видях, че татко вече го няма.

Събудих се. Мама седеше на края на леглото, в стая номер 2109, хотел „Пиер“, Ню Йорк. Говореше с Клара Кулбоу, която беше в Калифорния.

— Това е най-хубавата пиеса, която някога съм чела — каза мама.

Явно Клара Кулбоу каза нещо смешно, защото мама се разсмя и извика:

— Ах ти, колко си подла.

Те говореха ли говореха, като че ли телефоните бяха безплатни. Накрая си казаха „чао“ и мама затвори. Видя ме и каза:

— Ти откога си будна?

— Май от шест-седем минути.

— Обадих й се да й кажа да отиде в къщата и да се погрижи за златните рибки. Разказах й подробно и за пиесата.

— Мамо — казах аз, — какво значи, като сънуваш, че си си вкъщи, и че татко ти и брат ти също са там?

— Значи, че искаш да си си у дома и те да са там.

— Знам, че значи това, но какво друго може да значи?

— Не зная — каза мама. — Този сън те натъжи, нали?

— Малко, така мисля.

— Недей да се натъжаваш. Искам да си щастлива, да светиш като звездичка. Да си весела и да светиш, щом се събудиш, както винаги.

— Понякога се уморявам да съм щастлива. Все пак съм на девет години, не съм малко дете.

Мама се изтегна на леглото, прегърна ме и каза:

— Никой никога не е само дете, жабче, и никой никога не е само голям. С всички е така.

— Защо така?

— Защото майките и татковците също никога не са били деца. И никога не са могли да пораснат. Винаги е така. Просто така, всички правим, каквото можем.

Погледна ръчния си часовник и каза:

— Е, пет и нещо е. Ще ходим ли на чай?

— Ти искаш ли да ходим на чай?

— О, да. А ти?

— Може. Ако ти искаш.

— Но аз мислех, че харесваш мис Краншоу.

— Харесвам я, но това не значи, че искам да ходя на чай.

— О, какво има, жабче?

— В съня си говорих с брат си, но не говорих с татко. Не знаех, че е сън. Не исках да го будя. Мислех да поговоря с него по-късно. А сега е прекалено късно.

— Какво искаше да му кажеш?

— Нищо. Исках просто да си поговорим. Какво казват обикновено момиченцата на татковците си? Просто искат да ги видят, нищо повече. Просто да ги чуят и да знаят, че са там. Просто да усетят аромата им. Защото не обичат през цялото време да виждат и да си говорят с жени.

— О, в лошо настроение си, нали?

— Просто съжалявам, че не поговорих с татко.

— Ами обади му се в Париж.

— Това съвсем не е същото. Той си беше вкъщи. Всички си бяхме вкъщи. А освен това е и много скъпо, не можем да си го позволим.

— Ами обади му се за негова сметка.

— О, мамо, не бих направила такова нещо. Ще чакам пак да го сънувам и следващия път няма да забравя да говоря с него.

— Той добре ли беше?

— Изглеждаше ми добре, но, разбира се, спеше.

— Къде?

— На легло, естествено.

— Какво легло?

— Неговото легло, и твоето, вкъщи в Калифорния. Леглото, в което сега спиш сама.

— Аха. А аз къде бях?

— И ти беше в леглото.

— Аз как бях?

— Добре. Изглеждаше по-добре, по-добре, отколкото в последно време.

— Защо, толкова зле ли изглеждам?

— Не, но изглеждаше по-добре, когато татко си беше у дома.

— Татко ти — каза мама. — Не забравя, че аз съм майка ти. Не значи, че не съм важна, просто защото през цялото време си с мен. Виж, мислех си за пиесата. Доста мислих.

— Знам, нали се разказва за теб.

— Е, така е, но си мислех за пиесата, не защото се разказва за мен, а защото Майк Маклачи иска да играеш ролята на малкото момиченце, а аз не знам ти дали искаш и дали някога изобщо можеш да решиш какво искаш. И ако случайно решиш, че искаш да опиташ да изиграеш ролята, не знам дали аз трябва да те пусна. Не знам дали татко ти би искал да станеш дете актриса. Цялата тази работа ме притеснява и ако ще ходим на чай с мис Краншоу, време е да тръгваме. Ако няма да ходим, време е да я уведомим. Какво искаш да правим, жабче? Наистина? Трябва да направя всичко възможно да не те насилвам за нещо, което не искаш истински да направиш. Ако ще ходим на чай, мис Краншоу очаква да занесем пиесата и най-вероятно ще те помоли да почетеш. Зная, че когато четеш, тя ще бъде възхитена. Ще поиска да ти помогне, ако имаш нужда, но тя смята, че ти нямаш нужда от помощ. Тя ще иска да приемеш ролята. А това означава огромна промяна в твоя живот, а и в моя. Е, какво мислиш?

— Мисля, че трябва да отидем на чай, защото казахме, че ще отидем.

— Мислиш ли, че можеш сама да решиш дали да приемеш ролята, която ти предложи Майк Маклачи?

— Не зная. Сигурно е много трудно да бъдеш някое момиченце, което всъщност не си — всяка вечер на сцена пред хора.

— Така е, трудно е, но не е трудно да си някое момиченце, което всъщност не си — това е лесно. Трудното е да се научиш как да бъдеш това момиченце или да направиш така, че онова момиченце да си ти. Мислиш ли, че искаш да опиташ, защото ако не искаш, ще те разбера и ще е по-добре да не ходим на чай. Ще е по-добре да кажем на Майк Маклачи, че не искаш да ставаш дете актриса.

— Ще ми платят ли пари?

— Разбира се, че ще ти платят. Ти на практика играеш цялата пиеса. Ще ти платят много пари.

— Ще мога ли да похарча малко от тях?

— Естествено, че ще можеш, нали парите ще са твои. Всеки цент, който спечелиш, ще си е твой, не мой. Парите ти ще се пазят в банката. Сигурно ще станеш много богата още на десет години.

— Добре, тогава — казах аз, — хайде да отиваме на чай.

— Значи реши, че искаш да играеш в пиесата? — попита мама.

— Реших, че искам да отида на чай, защото искам да зная какво смята мис Краншоу, че трябва да направя. Никога досега не съм мислила за подобно нещо. Не знам дали мога нарочно да се направя на някакво момиченце, но искам да отидем на чай.

— Мисля, че това е доста разумно и интелигентно — каза мама, — но преди да отидем, моля те престани да се държиш като възрастна и да си така тъжна. Чувствам се ужасно безполезна и невнимателна, когато ти си толкова по-интелигентна и порядъчна от мен. Моля те, мисли си за весели неща.

— Добре, мамо.

Скочих от леглото и затанцувах, защото винаги танцувам, когато се чувствам добре или когато не искам да се чувствам повече зле. Разбира се, мама никога не е знаела, че танцувам, за да си оправя настроението. Тя смята, че винаги танцувам, когато ми е хубаво, но не е така. Затова най-добрата й приятелка, Клара Кулбоу, ме нарича мисис Нижински.

— Това дете трябва да е примабалерината на Никарагуа — каза Клара Кулбоу на мама преди много време. — Тя танцува през цялото време.

Но тя все много знае. Нищо не разбира от малки момиченца, въпреки че си има две дъщери. Обзалагам се, че нищо не разбира от малки момиченца, дори от собствените си деца. Само знае да си вири носа и да говори врели-некипели, и то бързо.