Уилям Сароян
Мамо, обичам те (9)

Девета глава
Гълъбите, хората и момченцето

Най-хубавото време на света е лятна нощ в Ню Йорк. Горещо е. Дори когато е тъмно, в целия град е горещо, тротоарите са горещи, сградите са горещи, на хората им е горещо, и наистина можете да видите колко им е горещо на някои хора. Личи им по лицето, по походката, по това как стоят или как чакат.

Срещу парка, на ъгъла на „Седмо авеню“ имаше един мъж с ръчна количка, който чакаше нещо. Беше му много горещо. Той извади голяма, синя кърпичка от задния си джоб и избърса цялото си лице. Когато смъкна кърпата от лицето си, ни видя и каза:

— Купете нещо на момиченцето.

Мама спря да види какво продава. Имаше фъстъци с черупките, семки, кедрови ядки и разни бонбони.

— Ами, малко е горещо за тези неща, но да видим все пак. Какво искаш, глухарче?

— Ами — казах аз, защото наистина не знаех. Не исках нищо от нещата, които продаваше, но не исках да го разочаровам. Разгледах всичко, но нещата бяха напечени от слънцето и не изглеждаха много апетитни и не можех да реша. Все пак накрая накарах мама да купи нещо от човека, защото на него му беше много горещо, а трябваше да стои там с количката и всичките тези неща, а и беше вече нощ. Не беше от Ню Йорк, беше отнякъде другаде.

— Дайте ми от тези — казах аз.

— Да — съгласи се мама, — изглеждат хубави.

— Кедрови ядки — каза продавачът. — За пет или за десет цента?

— Ами за десет цента — каза мама.

Продавачът взе една лопатка и загреба с нея от кедровите ядки, изсипа ги на кантарчето и отмери колкото за десет цента. След това ги сложи в книжно пликче и зави края му. Мама му подаде една монета от десет цента и той ми даде пакетчето. Тъй като не беше от Ню Йорк, а от много далеч, аз му казах „мерси“ вместо „благодаря“ и той ме погледна и кимна. Мама се усмихна и двете продължихме. Аз отвих края на пакетчето, сипах няколко кедрови ядки в ръката си и подадох на мама да си вземе. Тя си взе три-четири и остави пет-шест в ръката ми. Сложих едно в устата си и го счупих със зъби, махнах черупката, пуснах я в другата си ръка и изядох ядката. Беше вкусна, но гореща. И мама изяде една.

— Мисля, че са за канарчета — каза тя.

— Едва ли.

— Ами, ужасно са малки и трябва да начупиш стотина, за да има какво да сдъвчеш.

— На кой му трябва да дъвче?

— Е, едва ли на теб, разбира се — каза мама. — На теб ти стига точно колкото ядат канарчетата.

— Те не ядат кедрови ядки, само хората ги ядат.

Чупехме и ядяхме кедровите ядки една по една, както си вървяхме по „Седмо авеню“ към „Петдесет и седма“ улица, там, където е Карнеги хол. Всеки път, когато пуснех черупките на тротоара, гълъбите се втурваха към тях или тичешком, или летейки, поглеждаха ги, клъвваха ги, но след всички тези усилия не намираха ядки в тях. Затова им пуснах три-четири цели, но гълъбите не можеха да ги отворят.

— Виждаш ли? Дори гълъбите не могат да ядат кедрови ядки.

Спрях се и два гълъба зачакаха да видят какво ще направя.

Счупих една ядка, след това още една и им ги подхвърлих. Те ги клъвнаха и зачакаха за още, затова им дадох още. И мама започна да им хвърля и докато се усетим около нас имаше двадесет-тридесет гълъба, които чаках да начупим ядки и да им дадем. Имаше всякакви, бели, черни, сиви, шарени, по-малки, по-големи, средни. Всичките бяха гладни и подскачаха леко наоколо, но не се движеха така бързо, като колибрите.

Приличаха на тълпа от хора, оглеждаха се зорко, нагоре, надолу, във всички посоки.

Някои от минувачите също се спряха. Хората обичат да се спират по улиците и да гледат разни неща. Ако на улицата няма нищо интересно, зяпат по витрините на магазините.

Спря се един мъж, който държеше едно момченце за ръка. Момченцето се пусна и се опита да си хване гълъб. Беше много малко, едва ходеше, но искаше да си хване гълъб. Гълъбите са били в ръцете на хора толкова пъти, че почти са свикнали. Момченцето се приближи доста близо, но те бързо се отдръпнаха в последния момент и то не можа да ги стигне. Все пак гълъбите бяха достатъчно близко, за да се сборичкат за поредната ядка, която мама или аз пускахме. Таткото на момченцето го погледа, отиде при него и го хвана за ръката.

— Не плаши птиците — каза той.

Момченцето го погледна така, като че ли не разбираше и каза:

— Птичките ми.

Сигурно смяташе, че може да тича след тях, да ги хваща и дори да ги плаши, защото си бяха негови.

— Не — каза таткото, — не са твои.

— На кого са?

— На никого.

— Не — каза момченцето. — Моите птички.

— Добре — каза таткото. — Твои са си, но недей да ги плашиш.

Те постояха още малко да гледат гълъбите, като таткото държеше момченцето за ръка, а после продължиха бавно по улицата. Говореха си и се обръщаха назад. Мъжът ми напомняше малко на моя татко, когато двамата излизахме на разходка.

Мама счупи шест-седем ядки, но ги събираше в ръка. След това коленичи и ги поднесе към гълъбите, за да види дали ще ядат от ръката й. Сред тях настъпи суматоха, защото искаха да вземат ядките, но ги беше страх. Оглеждаха се и пристъпяха наоколо, приближаваха се и пак се дърпаха. Накрая един тръгна право към ръката на мама и клъвна една от ядките, след това си взе и втора. Още един гълъб се престраши, но първия го изгони. Трети се приближи, но първият изгони и него, и всички насъбрали се хора се разсмяха.

Таткото и момченцето се върнаха. Момченцето също носеше пакетче кедрови ядки. То ги хвърли на гълъбите цели и те не можеха да ги изядат. Таткото се зае да ги настъпва с крак, за да ги счупи, и гълъбите започнаха да ги кълват. Момченцето се въодушеви от хрумването на татко си. Опита се да прави като него, но колкото и да настъпваше ядките, те си оставаха цели, защото то беше прекалено леко.

Това го раздразни и то започна да тропа върху ядките, подхлъзна се и падна. Тогава така се разсърди, че започна да врещи. Аз изтичах и го вдигнах. Говореше нещо, но така ревеше, че нищо не му разбрах. Таткото настъпи ядките, които момченцето не можа да счупи и дойде да вземе малкия.

— Благодаря, момиченце — каза ми той.

Погледна мама и каза:

— Малкият едва ли ще забрави това преживяване.

Мама се усмихна, но не каза нищо, и двете продължихме по „Петдесет и седма“ улица.

— А къде е майката на момченцето?

— Кой знае — отвърна мама.

— Беше много сладко дете, нали?

— Да.

— Но и татко му беше симпатичен, нали?

— Да.

— Малко приличаше на татко.

— Съвсем не — каза мама. — Татко ти щеше да купи дванадесет пакетчета, да ги изсипе наведнъж, да ги стъпче набързо, а после щеше да подхвърли на гълъбите и няколко монети.

— Защо?

— Татко ти прави разни такива неща.

— Но защо?

— Забавно му е.

— Да дава пари на гълъбите?

— Доставя му удоволствие да прави такива невероятни неща.

— Но ти виждала ли си го наистина да хвърля монети на гълъбите?

— Не, но съм го виждала да прави други странни работи.

— Какво например?

— Хайде да седнем да хапнем и ще се опитам да се сетя.