Уилям Сароян
Мамо, обичам те (5)

Пета глава
Двете с мама

Усетих уханието на мама, докато се унасях. Тя винаги ухаеше така, на самата нея, на скъп парфюм, примесен с мирис на цигари и с аромата на дрехите й.

Тя все така пееше, от време на време си тананикаше без думи, а после, както спях, я усетих да си ляга в леглото при мен. Каза нещо, целуна ме и ме гушна при себе си.

Чувствах се прекрасно.

Дълго си останахме така, аз пак се унесох, но си знаех, че нищо ми няма, беше ми хубаво и бях много щастлива.

По едно време дочух тих говор, отворих очи и видях мама, Гладис Дюбари и личния й доктор.

Личеше си, че Гладис е богата. Много богата. Беше кльощава, не като мама. Цялото й тяло беше като закачалка за скъпи дрехи. Имаше мъжка прическа, а и гърдите й не бяха като на жена. Говореше нещо много бързо и развълнувано:

— Как може така? Тук е тясно дори прав да стоиш, камо ли да седнеш. Веднага ще кажа на управителя да ви премести в хубав апартамент. Това е ужасно, не можете да живеете в тоалетна. Няма да позволя да се отнасят така с приятелките ми.

— Не, не, чакай малко — каза мама. — Аз помолих управителя да ми даде тази стая.

— Не мога да повярвам, защо?

— Наемът е три долара, не двадесет или тридесет, ето защо.

— Стига глупости, колко пари ти трябват?

— Един милион — казах аз и Гладис се обърна и извика:

— Щурчо! Така се радвам, че и ти си в Ню Йорк. Ще ти направя страхотно градинско парти.

Дойде при мен и ме разцелува и запрегръща. Е, и тя мирише хубаво, но не като мама, все пак. Не мога да кажа на какво точно ухае, като че ли на същите неща като мама, но без истинския й аромат. Гладис мирише на парфюм, на скъпи дрехи, на диаманти и рубини, но няма другите аромати на мама.

Докторът хвана китката на мама и тя го погледна изненадано. След това се обърна към Гладис и тя кимна. Аз отново погледнах доктора — беше висок и хубав, но и на него му липсваше нещо.

— Но защо мерите моя пулс? — попита мама.

— Гладис каза, че сте болна.

— Не, не аз. Дъщеря ми, но вече е по-добре, нали така, жабче?

— Нищо ми няма — казах аз.

— Поспа почти час — каза мама и си дръпна ръката.

— Мисля, че трябва да измерим вашата температура — каза докторът.

Той сложи термометъра в устата на мама, след малко го погледна и каза:

— Така си и мислех. Почти тридесет и осем и осем. Е, на вас какво ви е?

— Гледай ти — каза мама. — Вие сте докторът, защо мен питате? Аз нямам никаква представа какво ми е.

— Добре — отвърна докторът. — Легнете си, почивайте си, поспете малко.

— Да си легне тук? — изпищя Гладис. — И двете в легло за чистачка?

— Я слез на земята — каза мама. — Не съм дошла в Ню Йорк да спя в палати, а да си намеря роля. Ти сигурно спиш като кралица.

— Естествено — каза Гладис. — Вземай милата си дъщеричка и изчезвайте от тази слугинска тоалетна на момента.

— Престани — каза мама. — Това е моят дом в Ню Йорк и нека не забравяме, че не съм те канила тук. И се надявам, че няма да раздрънкаш из цял Ню Йорк къде живея. Живея в „Пиер“ и толкова.

На вратата се звънна, беше пиколото и носеше един пакет за мен. Вътре имаше малка индианска кукла, а отдолу на едното й краче имаше етикет с цената — един долар. На картичката пишеше:

За красивото момиченце

Беше от моя доктор.

Гладис и мама говореха и спореха. Гладис викаше колко ужасна е стаята, даваше на мама пари, но мама не ги искаше и накрая Гладис и частният й доктор си тръгнаха.

Мама каза на телефонистката никой да не ни безпокои и пак си легна в леглото при мен. Гушна ме, засмя се и каза:

— Жабче, първо ти хващаш треска, след това и аз, май и двете ще умрем.

— Не ме интересува дали ще умрем, на мен ми е хубаво.

Мама заспа бързо, а аз я гледах и слушах как диша.

Беше приятно и тихо. Дочувах клаксони на коли и други шумове, като свирките на регулировчиците, но самолетът съвсем беше заглъхнал.

Опитах се пак да го чуя, но не можах. Спомнях си само как преди това го чувах и се чувствах ужасно, но вече ми беше добре.

Мама беше до мен и спеше, а аз бях будна. Бяхме заедно, двете с мама: тя и аз. Една до друга, тя, голяма и мека, а аз малка и хърбава. В този момент обичах всичко в нея, дори цигарения привкус в уханието й, който в повечето време не понасях. Гледах я, усещах аромата й и си мислех колко много я обичам. Пипнах устните й и тя почти се усмихна, вдигна ръка и отмести моята от лицето си. Едва мърдаше, значи спеше дълбоко, но все пак знаеше, че аз я закачам.

Станах от леглото, защото беше много топло, и разгледах стаята. Стая номер 2109, нашия дом в Ню Йорк, от който Гладис Дюбари се отврати. Но тя пък какво разбира? Не знае какво е да имаш не шест милиона долара, а само шест, или шестдесет, или в най-добрия случай шестстотин.

Е, стаичката беше малка. Но все пак на мен много ми харесваше. Обичах всяко кътче от нея, защото там мама и аз си живеехме много задушевно. Отворих вратата, за да видя какво има отвън. Разбира се, имаше коридор. Тръгнах по него и чух как вратата се затръшна. Изтичах обратно, но вратата се отваряше само отвътре и не можех да вляза. Не исках да будя мама, но трябваше нещо да направя, откъде можех да зная, че вратата ще се хлопне. Чух как асансьорът спря и вратата му се отвори. Оттам излезе някой и аз ужасно много се засрамих, но нямаше къде да се скрия. Иззад ъгъла се показа една много висока дама с някакви пакети и каза:

— Млада госпожице, помогнете ми с багажа, а аз ще ви почерпя един чай.

— Да, госпожо.

Протегнах се и взех четири пакетчета. Минахме целия коридор, дамата пъхна един ключ в ключалката, отвори вратата и влезе. Пусна пакетите на една ниска стъклена масичка и аз пуснах моите.

Тя седна, въздъхна и каза:

— Я сега да те огледам.

Огледа ме от горе до долу и каза:

— Би ли се завъртяла?

Така и направих и тя каза:

— Ама ти си страшно хърбава, но има нещо в теб, което много ми харесва. А ти харесваш ли нещо в мен?

— Да — отвърнах аз.

— Е, хайде, изгарям от нетърпение да ми кажеш какво е то.

— Ами, не зная.

— И с възрастните е така, само че обратно — не ме харесват, но не знаят защо. Ти къде живееш?

— В Пасифик Палисейдс, на улица „Макаронена“, номер хиляда и едно.

— А как се озова тук?

— Със самолет.

— Къде е татко ти?

— В Париж.

— А майка ти?

— В стая 2109.

— Това не е ли малката стаичка в края на коридора?

— Да, тя е.

Дамата помисли малко и след това каза:

— Е, хубаво, ще пием ли по един чай?

— Добре.