Уилям Сароян
Мамо, обичам те (4)

Четвърта глава
В едно ранно утро

После четох някакви стихотворения от книжката, но не разбрах нито думичка. Хвърлих поглед на още две страници, затворих книжката и я оставих на пода. Скрих се под завивките, все едно беше вечер и време за лягане, и се загледах в тавана, докато той изчезна.

Сънувах, че мама се докарва за някакво парти, но изведнъж се отказа и реши да отиде в Ню Йорк заедно с мен. Сънувах, че се качихме на „Ирландска звезда“, летяхме до Ню Йорк, взехме си такси до хотел „Пиер“ и се настанихме в стая 2109, къпахме се, ядохме и водихме разговори по телефона. Сънувах всичко, което бяхме направили, само че си бях кротко в леглото и си почивах.

Скоро спрях да сънувам, но самолетът все така се тресеше и вдигаше голям шум. Чаках да спре, но не спираше. Отново пътувах със самолет, с такси, нанасях се в хотела отново и отново, докато накрая чух някой да отключва вратата и се събудих. Влезе мама.

— Какво ти е, жабче? Цялата си червена, гориш.

Тя дотича и сложи ръка на челото ми. Грабна един термометър от банята и го сложи в устата ми, след което изтича до телефона и говори с някого за някакъв доктор, после говори и със самия доктор, извади термометъра от устата ми и каза на доктора:

— Тридесет и девет и четири.

След това говори още малко, изслуша доктора и затвори телефона. Седна при мен и хвана ръцете ми.

— Уф, мамо, не съм болна — казах аз.

— Болна си — отвърна мама. — Но докторът сега ще дойде и ще те излекува.

— Не съм болна. Просто самолетът не спира и не спира. Непрекъснато шуми.

— Къде?

— В ушите ми. Зная, че съм в тук, не в самолета, но той не спира.

— Докторът ще ти даде лекарство. Аз ще отменя всички срещи за тази вечер и ще остана при теб.

— Не, не, мамо, не искам да отлагаш нищо.

— Не ме интересува какво искаш, аз ще остана тук. А ти си лежи, почивай и не мисли за нищо.

Телефонът звънна, отново беше Гладис Дюбари. Мама й разказа подробно за обяда с мистър Маклачи.

— Няма роля за мен — каза тя, — но иска да прослуша щурчето. Харесал гласа й и иска да види дали е подходяща за ролята на малкото момиченце. Нямам представа какво става. Дойдох тук да получа роля, не да правя дъщеря си актриса. Не понасям деца на сцената. На всичкото отгоре тя има треска. Температурата й е тридесет и девет и четири, но тя смята, че е здрава. Знаеш ги децата какви са. Те правят всичко по-добре от възрастните, дори като боледуват се справят по-добре. Не, не, няма нужда да изпращаш доктора си, вече извиках един. Естествено, твоят доктор е най-добрият, но няма нужда да го пращаш.

— Кажи й да го изпрати, искам да видя доктора на Гладис Дюбари.

— Казва, че иска да види твоя доктор — каза мама, — но, Гладис, тя има само лека треска. Нищо й няма, не е кой знае какво. Разбира се, ще внимавам, но не е нищо сериозно. Не, не, как ще е детски паралич? Слушай, искам да я оставя да си почива. Ще ти се обадя, след като я види докторът.

— Детски паралич? — казах аз. — Ще умра ли, мамо?

— Виж какво, Гладис Дюбари много обича да драматизира. Цял живот все това прави. Така правеше още от дете. Нямаш детски паралич и няма да умреш. Гладис не е с всичкия си и толкова. Все се прави на богатата, щедра приятелка, което на мен ми е ужасно досадно. Винаги предлага своя доктор, като че ли е най-великия в света. Той просто й дава успокоително, когато тя изпадне в истерия, а тя винаги е в истерия. Сега си почивай спокойно и не мисли за болести.

— Аз не съм болна — казах аз. — Ти твърдиш, че съм болна.

— Самолетът спря ли вече?

— Отшумя малко.

— Когато спре, ще повярвам, че не си болна.

— Как можем да го спрем, мамо?

— Докторът ще ти даде някакво лекарство, за да заспиш, и самолетът ще спре в съня ти.

Докторът беше дребен, възрастен човечец с малка усмивка и малки ръце. Отначало само ме погледна и се засмя, след това двамата поговорихме, после той говори с мама и накрая каза:

— Малката е преуморена и превъзбудена.

— Няма ли да й измерите температурата все пак?

— Няма нужда — каза докторът, — но да я измерим за всеки случай. Мисля, че е спаднала.

Беше тридесет и осем и три, така че беше паднала с един не знам какво си.

— Тя все още чува самолета — каза мама.

— Да, разбирам — кимна докторът. — Ами дайте й половин аспирин и още половин малко по-късно.

— Половин аспирин, това ли е всичко?

— Просто е уморена и превъзбудена.

— Мислех, че ще й дадете успокоително.

— Половин аспирин действа успокоително. Тя е много силно момиченце — цялата е кости, мускули и енергия.

— Не иска да яде.

— Ами да, яденето е доста отегчително.

— Моля ви, не говорете така — каза мама. — Сега как ще я накарам да яде?

— Оставете тази работа, госпожо — отвърна докторът. — Тя наистина е едно много силно момиченце. Вече почти се оправя, слуша нас, не самолета. Защо не помолите на рецепцията да ви донесат радио, за да послуша малко приятна музика? А още по-добре да й попеете.

— Аз? Да пея?

— Естествено. Пейте тихичко и малката няма повече да чува самолета.

— Това ли е всичко?

— Е, ако заспи, ще е много добре. Помолете да ви изключат телефона. Докато спи, продължавайте да пеете тихичко. Като се събуди, измерете й пак температурата. Ако е нормална, може да се облече и да се разходите в парка. Стаята ви е много малка и дълга, като в самолет.

— Какво да й пея? — попита мама. — Не знам кой знае колко детски песнички.

— Не е задължително да са детски — каза докторът.

Той счупи един аспирин на две, сложи половинката в устата ми, а мама ми подаде чаша вода, за да го глътна. Докторът сложи малките си ръце на лицето ми, усмихна се и каза:

— Спинкай, миличка — не го изпя, просто го каза и допълни: — Ще ми се и на мен някой да ми пее от време на време.

Мама го изгледа, като че ли е казал нещо много странно, отвори чантата си и извади портфейла си.

— Колко ни дължа, докторе?

— Но, госпожо — каза той.

— Не, не, настоявам — каза мама. — Трябва да ви платя.

— Добре тогава, един долар — каза докторът и мама му даде банкнота от един долар.

— А ти — каза ми докторът, — да знаеш, че нищо ти няма.

— Зная.

Мама изпрати доктора до вратата. Размениха още няколко думи и той си тръгна. Мама се върна, седна и запя. Изпя любимата си песен. Онази, в която се пее:

Времето минава така бавно,

времето променя всичко.

Не знаеше всичките думи и по едно време само си тананикаше и на мен много ми хареса да я слушам. Помислих си, че няма по-хубава от мама в целия свят. Казах си, че целият свят е много хубав. Телефонът иззвъня, мама каза нещо тихичко набързо и затвори. Върна се при мен и продължи да пее.

Чувствах се по-добре от когато и да било в целия ми живот.