Уилям Сароян
Мамо, обичам те (30)

Тридесета глава
Голямата игра

Мама и аз се върнахме в „Пиер“, но вместо да се върнем в 2109, си взехме много по-голяма стая с две легла.

Така ни посъветва мис Краншоу във влака:

— Малката стаичка си свърши работата, сега трябва да си вземете по-голяма стая. Ако пиесата стане хит, може би ще е добре да се преместите в някой апартамент и да си направите истински дом.

— Ако? — каза мама. — Ако пиесата стане хит? Няма ли със сигурност да стане хит?

— Има голям шанс — отвърна мис Краншоу, — но едва след премиерата ще си проличи. Ако направим добро представление, ако публиката първата вечер ни позволи да направим добро представление като ни насърчава, тогава мисля, че пиесата ще стане хит. Не виждам как може да не стане. Пиесата се получи много по-добре, отколкото очаквах. Емерсън се справи чудесно с режисурата.

— Има ли нещо друго, за което трябва да помисля или да се опитам да подобря? — попита мама.

— Не — отговори мис Краншоу. — Дори и да имаше, не бих искала да се опитваш повече. Разбира се, винаги ще се опитваш, и така и трябва, но аз се опитах да те науча да се опитваш скришом и ти правиш точно така. Тревожиш ли се?

— Умирам от страх — каза мама. — Сега ще се върна — тя изведнъж стана и се отдалечи.

— А ти, звездичке? — попита мис Краншоу. — Ти тревожиш ли се?

— Ами, искам пиесата да стане хит.

— Защо?

— Защо? — учудих се аз. — Смешен въпрос.

— Не — отвърна мис Краншоу. — Разбира се, всички искаме пиесата да стане хит, но защо искаш самата ти?

— Защото тогава всички ще са щастливи. Всички ми харесват повече, когато са щастливи.

— Има ли други причини?

— Ами, ако е хит, след известно време, ако искам, мога да напусна пиесата и тогава няма да изглежда подло.

— Така ли? — каза мис Краншоу. — А ти не искаш да направиш нещо подло?

— О, не.

— И мислиш, че може да напуснеш пиесата?

— Не зная със сигурност, но ако стане хит и ако поискам да я напусна, ще зная, че мога, а аз точно това искам да зная.

— И какво ще правиш, ако напуснеш пиесата?

— Нищо. Ще ходя на училище, ще играя, ще се връщам вкъщи след училище, ще вечерям, ще чета, ще гледам телевизия. Това е. Нали ще мога да напусна пиесата, ако стане хит и ако поискам?

— Мисля, че да, звездичке — отговори мис Краншоу. — Ролята ще е ясна и ще научат някой друг да я играе, но се опасявам, че никой никога няма да може да я направи като теб.

— Приятелката ми Дебора Склум може да я изиграе по-добре от мен.

— О, така ли мислиш? И коя е Дебора Склум?

— Най-добрата ми приятелка в Калифорния. Зная, че може да се справи по-добре от мен, защото с нея винаги правехме пиеси и Деб винаги беше по-добрата. Тя е много хубава и умее да играе по-добре от всички.

— Щом е така, ако решиш да напуснеш пиесата, може би трябва да извикаме Деб.

— Тя няма да дойде.

— Няма ли?

— О, не. Майка й няма да я пусне.

— Защо?

— Ами те живеят там. Всичките. Бащата на Деб, майка й, по-големият й брат, по-малкият й брат, по-малката й сестра. И скоро ще си имат още едно дете. Тя няма да ги напусне, за да играе в пиеса, след като винаги си е в нейна пиеса, така или иначе.

— Сигурно — каза мис Краншоу. — Но в такъв случай ти може би няма да поискаш да напуснеш пиесата.

— Не зная — отговорих аз. — Забавно е и срещнах толкова много мили хора, за които преди изобщо не бях чувала. Но зная, че не искам да бъда актриса като порасна.

— Не искаш ли? Защо не?

— Просто не искам и това е.

— Каква искаш да станеш?

— Ами, най-напред бейзболистка, естествено. Искам да играя и да изкарам един много добър сезон — примерно двадесет победи и само една-две загуби, а може и без загуби. После искам да се омъжа и да имам семейство.

— И да си бейзболистка е актьорски талант.

— Да. Бейзболът е страхотен.

— Къде си играла бейзбол, звездичке?

— Когато брат ми Питър Боливийския селянин живееше вкъщи на улица „Макаронена“, се упражнявахме в задния двор.

— Кой?

— Брат ми Пит. Татко обичаше да го нарича Питър Боливийския селянин. И той е добър играч. Може би е малко по-добър от мен, но сигурно защото е по-голям. Той поддържа форма в Париж, докато аз не тренирам. Научил няколко момчета от Париж да играят.

— Звездичке, изобщо не се и съмнявам, че някой ден ще играеш в „Джайънтс“, да знаеш. Не се и съмнявам, че ще се омъжиш скоро след това и ще имаш прекрасно семейство.

Мама се върна и каза:

— Жабче, минава полунощ. Мисля, че трябва да си лягаме.

В неделя цял ден се мотахме в стаята ни в „Пиер“, номер 3132. Мама говори по телефона почти цял ден. Дори се обади на Клара Кулбоу в Калифорния. Клара каза, че златните ми рибки са много добре и, естествено, двете с мама обсъдиха всичко и всички под слънцето. Мама каза, че Клара просто трябва да хване самолета и да дойде в Ню Йорк. Клара помоли мама да изчака на телефона и попита съпруга си дали може да дойде. Той каза, че не може, но по-късно същия ден мама получи телеграма от Клара, в която пишеше:

Пристигам Ню Йорк един часа понеделник. Среща в „Пиер“ в два или три. Целувки.

Мама много се зарадва, защото сега двете й приятелки щяха да бъдат на първите редове и да я гледат на премиерата: Гладис Дюбари Тапънс и Клара Магуайър Кулбоу. Магуайър беше моминското име на Клара, преди да се омъжи за Сам Кулбоу, който се занимава с недвижими имоти и застраховане.

— Обади се на всички хора на тоя свят — казах аз. — Какво ще кажеш да ме оставиш и аз да се обадя на някои хора?

— На кого искаш да се обадиш? — каза мама.

— Знаеш на кого.

— На кого?

— На татко, на кого друг.

— Ами, добре, жабче — каза мама. — Обади се на татко си.

Взех телефона и казах на телефонистката номера на татко в Париж. След около половин час тя се обади и каза, че никой не отговаря и попита дали да опита отново след двадесет минути. Казах да, но след двадесет минути пак нямаше отговор. Тя се опитва още дълго време. Мама каза:

— Сигурно са отишли на екскурзия за уикенда.

В късния неделен следобед с мама излязохме и наехме файтон с един възрастен кочияш, облечен в униформа. Обиколихме целия Сентръл Парк. Беше много скъпо, но това не ни интересуваше.

— Имаме право на малко лукс — каза мама. — Работихме много и утре вечер трябва да изнесем най-доброто представление от всички.

— Сега страх ли те е, както те беше страх още преди да почнем да четем с мис Краншоу?

— О, не — каза мама. — Страх ме е, но вече не както преди.

— Тогава как?

— Страх ме е каква публика ще имаме, защото ако не е добра, ако не се влюби в пиесата на секундата, щом се вдигне завесата, ще ни бъде много трудно — може би ще бъде провал, вместо хит. Пиесата си е хит. Въпросът е дали и публиката ни ще е хит. Теб страх ли те е, жабче? Кажи ми честно.

— Самата истина?

— Разбира се.

— Абсолютната самата вярна истина?

— О, хайде, жабче.

— Не ме е страх.

— И не се притесняваш за публиката на премиерата?

— Не.

— Представи си, че са ужасни? Зрителите на премиерите в Ню Йорк обикновено са ужасни. Идват със закъснение. Много от тях са пияни. Повечето от тях са преяли на вечеря и не се чувстват комфортно. Дори не се интересуват наистина от пиесата. Представи си, че са ужасни?

— Нека да са ужасни. Ние ще си свършим работата и ще се приберем вкъщи.

— Жабче — каза мама, — утре вечер Гладис ще прави голямо празненство у тях за всички актьори. Всички ще стоим будни докато излязат сутрешните вестници. Това значи поне до три. После, ако отзивите са добри и ако сме хит, разбира се, никой няма да се разбърза да си ходи. Имам предвид, че ще искаме да останем и да празнуваме.

— Хубаво — казах аз. — След пиесата аз ще си отида у дома и ще си легна. Няма да ме е страх.

— О, не, нямах предвид това, жабче. Гладис иска с теб да сме там, така че и ти ще си на партито — поне до полунощ и ако искаш до малко по-късно. Искам да кажа, ако сме хит, да те събудя ли да ти кажа?

— Само ме разбутай лекичко. Само кажи „Да“ и аз ще разбера. Но ако не е хит, не ме буди, даже мъничко.

— Добре, но чувстваш, че ще е хит, нали?

— Да.

— Радваш ли се?

— Много.

— Защо?

— Мис Краншоу ми зададе същия въпрос. Ще се радвам ако е хит, защото ти ще играеш в чудесна пиеса дълго време. Ще спечелиш много пари. Ще станеш известна. И аз ще мога да напусна пиесата, ако искам.

— Ще искаш ли?

— Не зная още, но мисля, че да, след известно време.

— Какво искаш да правиш вместо това?

— Нищо, мамо.

— Мислех, че ще искаш да отидеш в Париж.

— Ако пиесата е хит и я напусна, искам да отида в Париж. Но ако не е хит, не искам да ходя. Не искам да те оставя.

— Ти си ми приятелче, жабче.

— Какво ще правим, ако не е хит?

— Ох, нека да не мислим за това.

— Не, мамо, какво ще правим?

— Е, не зная за теб, но аз ще се самоубия.

— Как?

— Как? Само това ли ще кажеш?

— О, мамо, зная, че само така си приказваш.

Кочияшът ни закара до вратата на „Пиер“ на „Пето авеню“. Слязохме, мама му плати и му даде доста голям бакшиш — три долара — той й благодари и ние двете влязохме вътре.

Имаше много съобщения за мама в кутията на 3132, но не бяха важни. Качихме се горе и аз отново се опитах да се свържа с татко в Париж, но отново никой не отговаряше.

Вечеряхме в стаята, гледахме телевизия и след това аз си легнах, но мама просто си остана така в тъмното, загледана в телевизора.