Уилям Сароян
Мамо, обичам те (3)

Трета глава
Здравей, „Пиер“

Взехме такси от Гвардията до „Пиер“ на „Пето авеню“. „Пиер“ е сред най-добрите и най-скъпи хотели в Ню Йорк, само че вместо да плаща двадесет долара на ден за разкошна, голяма стая, мама плаща три долара за една много мъничка — стая за слугите или секретарките на богаташите. А богаташите спят в големите стаи.

— Не искам никой да разбере, че съм бедна — каза мама. — На никого не му влиза в работата колко наем плащам, това си е мой проблем.

— А аз къде ще спя?

— В стаята, глупачето ми.

— А ти къде ще спиш?

— И аз ще спя там.

— Ох, мамо, страшно се радвам, че дойдохме в Ню Йорк.

Стаичката беше голяма колкото входния ни коридор вкъщи в „Пасифик Палисейдс“, но се намираше на двадесет и първия етаж, стая номер 2109. Имаше хубава баня, хубаво легло, хубав шкаф, хубава тоалетна, и, естествено, телефон, но не розов, а черен, с приятен звън. Нашият розов телефон звънеше като будилник, не като този в „Пиер“.

Мама седна на леглото и поръча рум сървис: кана кафе за нея, а за мен — варени яйца, препечени филийки и какао — пфу! Ненавиждам варени яйца. За сметка на това обожавам кафето, но тя ми забранява да пия.

Мама се изкъпа и каза:

— А сега, мисис Нижински, отивай да се чипкаш.

— Не ме наричай мисис Нижински, ако обичаш.

— Но ти танцуваше, нали?

— Не ме интересува. Клара Кулбоу ме нарича така, а тя ме мрази, затова и аз я мразя. Не искам да ме наричаш както тя ме нарича. Казвай ми Маргарет Роуз.

— Добре, Маргарет Роуз, но се съблечи и се изкъпи. Искам хубаво да закусиш, да се изпънеш на леглото и да си починеш — въобще не си спала.

— Не е вярно, поспах.

— Да, но не достатъчно. И аз не се наспах. Защо искаш да ти викам Маргарет Роуз?

— Заради Англия, разбира се. Така се казва по-малката сестра на кралицата.

— Аха.

— Ти си английската кралица, а аз съм ти по-малката сестра.

— Щеше да е прекрасно да беше така.

— Мамо, то си е така. Просто се правим на бедни.

— Точно за това изобщо не се преструваме — каза мама.

— Как според теб можем да станем кралицата и сестра й?

— Влизай във ваната и се изкъпи, моля те. И виж какво, щурченце, трябва да се храниш повече — стърчат ти кокалите. Започваш да се храниш усилено. Като се изкъпеш, хубаво да закусиш. Ясно ли е?

— Добре, мамо, ще се постарая.

Аз скочих във ваната и докато се къпех и си пеех, мама говореше по телефона. Чух я да говори с няколко души. Докато говореше с някои, се смееше, пищеше и ги наричаше с всевъзможни имена, но с други разговаряше така, като че ли не беше тя. Чух как келнерът оставя масичката в стаята и си тръгва, след което мама дойде и аз излязох от ваната. Тя ме подсуши, аз си облякох една рокля и седнах на масата. Мама обели двете яйца. Едното беше бяло, а другото кафяво. Сложи им две бучки масло, които се разтопиха.

— Значи, отсега нататък искам хубавичко да ядеш — да изяждаш всичко по масата, и то бързо — каза мама.

— Заедно с черупките, чиниите, ножовете, вилиците и лъжиците, така ли?

— Точно така.

— И салфетките?

— И тях.

— А чашите?

— Всичко, ама всичко, ясно ли е? Въобще не се шегувам. За една млада майка е пълен провал, ако дъщеря й е кльощава като теб.

— Аз не искам да съм угоена.

— Но това е ужасна излагация за мен, при положение, че само за теб трябва да се грижа. Само теб си имам.

— Имаш си и татко.

— Не, жабче, той си е твой, не мой. С него сме разведени.

— Да, но все пак го има, жив и здрав. Значи си имаме и него, и аз, и ти.

— Аз не мисля така. Освен това той е в Париж и май няма скоро да се върне.

— Но изпраща издръжката, нали така?

— Да, изпраща я, когато има пари.

— А и си имаш брат ми, Пит.

— Брат ти е с татко ти, аз си имам само теб.

— Татко защо взе Пит в Париж?

— Много добре знаеш, че така решихме миналата година. Пит поиска да остане с татко ти, а ти с мен. Така и стана.

— Но аз искам да съм и с татко.

— Яж си яйцата.

— Така де, мамо. Искам да съм заедно с татко, и с брат ми Питър Боливийския селянин, и с теб.

— Е да, но ние с теб сме тук, а татко ти и Пит са в Париж. Това е положението.

— Защо така?

— Виж какво, имам си доста грижи. Няма да се опитвам за стотен път да обяснявам едно и също нещо. Просто родителите ти са разведени, това е. А когато един мъж и една жена се разведат, не живеят повече заедно.

— Ти обичаш татко повече от всеки друг на този свят, много добре го знаеш.

— Сигурно, но в същото време го мразя повече от когото и да било.

— Нищо подобно, само го обичаш.

— Мразя го.

— Той също те обича.

— Той също ме мрази.

— Как можете едновременно да се обичате и да се мразите?

— Много лесно.

— Аз обичам татко, и теб, мамо.

— Ти кого мразиш?

— Пит.

— Питър Боливийския селянин?

— Същият, Питър Боливийкия селянин.

— Аз, обаче, много си го обичам.

— Аз не мога да го понасям.

— Ето така сме и ние с татко ти. Хайде, препечените филийки до троха и какаото до последната капчица.

— Обади се на татко и му кажи и двамата да дойдат при нас.

— При нас, тук?

— Точно така, ето в тази стая. Номер 2109, хотел „Пиер“. Ще си живеем тук докато сме живи.

— И четиримата, в тази стая? Едва ли ще оживеем и час. Когато беше малка, живеехме четиримата в къща с двадесет стаи в залива Ойстър. Издържахме шест месеца и едва не умряхме.

— Как така едва не сме умрели?

— Не издържахме да сме в една и съща къща и да се държим като семейство.

— Защо, трудно ли е да бъдем семейство?

— За нас с татко ти е трудно. Мисля си, че за всички е трудно, но може и да се лъжа. Правя си изводи от хората, които познавам. Вземи за пример най-добрата ми приятелка, Клара Кулбоу. Живее заедно с мъжа си и трите си деца вече двадесет години. Е, виж ги на какво приличат всичките.

— На какво приличат?

— Как на какво, всичките са ни живи, ни умрели. Стават, ядат, ходят насам-натам, но направо са като умрели. Ето това е семейният живот.

Тогава звънна телефонът и не можах да кажа на мама да ми дообясни. Пак трябваше да чакам.

— Гладис! — възкликна мама по телефона. — Слушай, трябва да получа роля, сега или никога. Трябва да се захвана с театър. Тъкмо се канех да отида на поредното парти снощи и изведнъж пратих всичко по дяволите. Казах си, стига вече с тези партита. Няма да си пропилея живота в ходене по партита, дори и винаги да съм най-красивата сред гостите. Просто не ми беше кой знае колко забавно. Хванах самолета и ето ме тук. След час ще се видя с Майк Маклачи.

Мама говореше ли, говореше, пиеше кафе и палеше цигара след цигара. Все пак Гладис е Гладис Дюбари, знаете я каква е. Тя е сред най-богатите жени в света и е най-добрата приятелка на мама, даже по-добра и от Клара, защото Гладис и мама се познават отдавна, откакто и двете били малки и много нещастни.

Двете си говориха доста. След това мама започна да се съблича, за да отиде в банята. После се докара, премести масата в коридора и ме сложи да спя. Даде ми една книжка, казваше се „В ранно утро“ и съдържаше разкази за детството на разни велики хора. Почти нямаше картинки.

— Ето, почети, почини си и се наспи, а аз отивам на обяд с мистър Маклачи. Закъснявам, но трябва да стигна до два и половина. Ще се върна в четири и половина. Тогава ще решим какво ще правим довечера, става ли?

— Добре, мамо. А кой е мистър Маклачи?

— Продуцент на пиеси. Запознахме се на едно парти преди няколко години, и забележи — той ме помни.

— Теб никой не може да те забрави, мамо.

— Казах му, че съм дошла да работя в театъра, и той отвърна: „Чудесно, хайде да обядваме заедно и да поговорим за това.“ Стискай палци.

— Добре, мамо. Успех.

Мама ме целуна няколко пъти и замина, а аз разтворих „В ранно утро“.

Имаше картинка с едно малко момченце, което държи раковина до ухото си. Тогава ми се прииска и аз да имам такава раковина и да си я слушам. Обаче си нямах раковина. Телефонът иззвъня, беше мистър Маклачи. Каза, че ужасно съжалява, но досега бил зает в службата, затова щял да закъснее за обяда. Казах му да не се притеснява, защото и мама ще закъснее. Тогава той ми каза:

— Млада госпожице, гласът ти много ми харесва. Искаш ли да станеш актриса?

— Не, сър — казах аз. — Но мама иска да стане.

— Да, зная — отвърна той, — но на мен ми трябва малко момиченце с хубав глас.

— Мама има хубав глас.

— Разбира се, но майка ти не е на девет години, а героинята в пиесата е на толкова, като теб. Помисли си за това, става ли?

— Да, сър.

Не, не. Каква актриса може да стане от мен?