Уилям Сароян
Мамо, обичам те (29)

Двадесет и девета глава
Бостън

Мис Краншоу, мама и аз отидохме на църква в бостънското неделно утро, но не отидохме на бейзболен мач след това, защото имахме репетиция в театър „Плимът“ в два часа.

Върнахме се в „Риц“ след църквата и във фоайето видяхме Гладис.

— Хоубърт трябваше да остане в Ню Йорк — каза тя, — но ще пристигне скоро със самолета.

Обядвахме и отидохме пеш до „Плимът“. Гладис седна на предните редове с бележник и молив, за да си води записки. Майк вървеше нагоре-надолу по пътеката между редовете, наблюдаваше и мислеше. Емерсън Тули сновеше навред. В един момент беше на сцената, в следващия в партера, после на балкона. Никога не знаехме къде ще застане. Най-неочаквано чувахме гласа му от много далеч.

— Стоп — извикваше той. — Не ви чувам тук горе. Моля ви, имайте предвид, че театърът е голям, както и „Беласко“ в Ню Йорк. Най-добрите ни приятели ще са тук горе, затова нека да ни чуват.

Оскар Бейли работеше с оркестъра, а Джоу Трап със сценичните работници и техниците по декорите и осветлението.

Всички се радвахме, че сме в Бостън, в нов град, беше все едно, че имахме втори шанс. Работихме до седем, защото едва тогава завършихме пиесата.

В пет си починахме за половин час и Гладис прочете бележките си за пиесата пред Емерсън, Майк, мис Краншоу, Оскар, Джоу Трап, мама и мен. Записките й бяха много смислени. Самият Емерсън каза така. Той я помоли да му ги даде — за справка. Гладис, мама и аз се разходихме из празния театър. Отидохме във фоайето, разгледахме го и после се върнахме зад кулисите в гримьорната си. Те пиха кафе, а аз изпих една бутилка мляко. Радваха се, че отново са приятелки.

— Ако тази пиеса се провали сега — каза мама, — никога няма да си простя, защото си вложила цяло състояние в нея.

— Няма да се провали — успокои я Гладис. — Нищо няма да се провали. Въпросът винаги е само да вземеш твърдо решение. Аз реших, че бракът ми няма да се провали и той не се провали. Разбира се, получих много помощ. Всеки има нужда от много помощ и всеки трябва с готовност да я приема.

— Ами, аз не ти помогнах — каза мама. — Кой ти помогна?

— О, напротив, помогна ми — отвърна Гладис. — В началото не знаех, че си ми помогнала, но после ми стана ясно.

— Е, добре, щом така казваш. Кой друг?

— Ами, жабчето.

— Кой друг?

— Кейт.

— Как ти помогна Кейт?

— Първо ме остави да говоря — обясни Гладис. — После ми каза, че играя и че така трябва, само че съм играела лошо и това било причината да имам толкова много проблеми. Каза ми как да играя разумно и оттогава така правя. Каза, че щом ще ставам майка, било време да започна да играя разумно — като жена, не като разглезено момиче. В началото ме заболя, но ми мина на секундата, щом забелязах колко по-добре се чувствам като играя разумно. Каза ми да си отида вкъщи и да бъда съпруга на мъжа си и аз така и направих. Хоубърт ме погледна, все едно ме виждаше за пръв път, но в това нямаше нищо глупаво. Бракът ми няма да се провали, защото реших, че не искам да стане така.

— Е — каза мама, — явно си пораснала ужасно бързо.

— А ти не порасна ли? — каза Гладис.

— Опасявам се, че не. Работя по въпроса, все пак. И честно да си кажа, ненавиждам това. Отегчава ме до смърт.

Гладис погледна мама и двете избухнаха в смях. А после мама каза:

— Мисля, че е време да се връщаме на работа.

Отидохме на сцената и Гладис се върна на мястото си. Емерсън Тули прочете записките, които беше направила Гладис, и започнахме отново да репетираме.

Направихме останалата част от пиесата и в понеделник сутринта се захванахме да я направим отново цялата.

Знаех си ролята толкова добре, че можех да я играя, без да мисля. Но, разбира се, не можех да спра да мисля, защото виждах мистър Мънгоу и мисис Коул, които бяха най-опитните актьори сред нас, а те работеха по ролите си през цялото време. Опитваха нови неща сами или заедно. В пиесата мисис Коул беше любима на дядото — тя искаше той да й предложи да се оженят, защото беше самотна и знаеше, че и той е самотен. Той винаги беше мил с нея, но просто не искаше да я помоли да му стане жена. Тя винаги говореше за неговата съпруга, която беше починала преди много години, а той винаги говореше за нейния съпруг, който му бил най-добрия приятел, но се беше развел с нея и заминал някъде. Репетицията свърши в четири часа следобед в понеделник.

Всички бяха развълнувани, щастливи и уверени.

Театърът беше препълнен в понеделник и ние изиграхме пиесата. Никой не си забрави репликите, никой не обърка нищо, а и публиката изглеждаше доволна.

Поклонихме се много пъти и за пръв път мама и аз се поклонихме отделно — цели три пъти.

След представлението много хора дойдоха зад кулисите и всички казаха, че пиесата е чудесна.

Бяхме като едно голямо семейство.

Майк Маклачи дойде в гримьорната ни, после Емерсън Тули, Кейт Краншоу, Оскар Бейли, Джоу Трап, мистър Мънгоу и мисис Коул.

Всички казаха, че с мама сме се справили много добре. Казаха, че публиката е харесала пиесата заради нас.

На следващия ден мама прочете отзивите в бостънските вестници. Всичките бяха добри. Всички бяха писали, че мама е била чудесна. Пишеха, че аз съм имала дълга и трудна роля и че съм я изиграла добре, но според тях мама беше на път да стане звезда и велика актриса.

Тя беше зашеметена.

Тя и Гладис говориха надълго и нашироко за детството си.

След това за мен беше лесно да си играя ролята всяка вечер и следобед в сряда и събота. Нищо работа. Дори и да кажех нещо по друг начин, не както го бях казвала преди, беше добре. Като че ли не можех да сгреша.

Една вечер, когато си мислех, че съм направила много грешки, мистър Мънгоу каза, че съм направила най-доброто си изпълнение. Вече не се чувствах като в капан, както преди във Филаделфия, когато имах трудна работа, която не исках да върша. Почти забравих самата пиеса и какво означава. Бях играла ролята си толкова много пъти и я знаех толкова добре, че беше все едно да отида на разходка и да се върна, без да си спомням какво съм видяла по пътя.

Една вечер, когато се покланяхме и завесата беше спусната, мистър Мънгоу ми каза:

— Мога да вземам уроци по актьорско майсторство от теб, звездичке.

Когато завесата пак се спусна, той допълни:

— Играеш, все едно че изобщо не си в пиеса. Ще се опитам да се науча и аз да правя така.

Той е много мил старец. Танцува зад кулисите, както когато е бил вариететен актьор. Тогава изглежда толкова различен, толкова по-млад и толкова жизнен — потропва с ток, върти се, казва смешки, пее. Много се радвам, че го срещнах.

Престоят ни в Бостън беше успешен. Много репортери от вестниците интервюираха мама и мен, каниха ни да ходим в разни радио — и телевизионни програми — да говорим за пиесата, за себе си и за другите, които са ни помогнали.

Нюйоркските поддръжници дойдоха в Бостън, след като прочетоха бостънските ревюта. Питаха Майк дали могат да вложат пари в пиесата. Той им каза да говорят с Гладис за това, защото след Майк тя притежаваше най-голям дял от пиесата. Гладис попита мама дали да продаде част от вложението си и мама отсече:

— Ти луда ли си? Разбира се, че не. Ако бях на твое място нямаше дори да разговарям с тях. Намразих ги на празненството, но сега ги мразя повече от всякога. Нямат никакъв срам. Имат наглостта да те молят да продадеш част от вложението си.

— Ами — каза Гладис, — тогава няма да говоря с тях.

Журналистите и фотографите от големите списания като „Лайф“ и „Лук“ дойдоха в Бостън, интервюираха всички и направиха снимки.

Емерсън Тули, който беше работил толкова усилено, започна да пие и все изглеждаше пиян.

Един следобед Емерсън работеше с мистър Мънгоу и мама. Тръгна по сцената и падна. Мистър Мънгоу и мама се опитаха да му помогнат да стане, но не можаха. Майк Маклачи дотича, изправи Емерсън на крака и го сложи на един стол. Емерсън беше много изненадан.

Майк каза:

— Моля ви, някой да извика доктор.

Но Емерсън махна с ръка:

— Не, Майк, просто съм пиян, това е.

Но Майк не му даваше да стане и да продължи работа. Гладис изтича до телефона и се обади на Хоубърт, който беше дошъл от Ню Йорк. След петдесет минути Хоубърт дойде на сцената и прегледа Емерсън със стетоскопа. Измери му пулса и светна с едно малко фенерче в очите му.

— Преумора.

— Сигурен ли си? — попита Майк. — На мен ми приличаше на припадък.

— Напоследък пия много, това е — обади се Емерсън.

— Някаква основателна причина? — попита Хоубърт.

— Да — каза Емерсън. — Това ми е първата пиеса. Не съм предполагал, че ще я режисирам. Пия, защото съм много уморен и развълнуван.

— Мислиш ли, че можеш да спреш да се безпокоиш толкова много?

— Не и докато не поставим пиесата в Ню Йорк — каза Емерсън. — Защо, какво лошо има в това да се безпокоя? На двадесет и седем години съм. Репутацията ми на драматург е поставена на карта. Не искам да спирам да се безпокоя, докато не му дойде времето.

— Майк — каза Хоубърт, — пиесата не е ли доста добра както си е сега?

— Емерсън решава — обясни Майк. — Пиесата е негова и той си знае работата. Написа добра пиеса и се справи отлично с режисурата. Не познавам някой, който щеше да се справи така добре. Ако той смята, че трябва да работи, не бих го молил да спира.

— Добре — кимна Хоубърт, — какво ще кажете поне днес да вземете почивка.

— Няма нужда — каза Емерсън.

— Има — отвърна Хоубърт. — Искам да си отидеш вкъщи и да забравиш за пиесата. Изпий ако искаш още едно питие и си легни. Наспи се. Като се събудиш, изяж една супа и една пържола. Ще се видим утре.

— По дяволите — извика Емерсън, — не съм болен. Просто си пийвам, откакто излязоха бостънските отзиви.

— Добре, дами и господа — каза Майк. — Това е всичко за днес. Ще бъда в първите редове и ще гледам представлението тази вечер, както обикновено. Зная, че ще е най-доброто до сега.

Всички си тръгнаха, но ние с мама останахме. Оскар Бейли каза на Емерсън:

— Виж, и аз пийвам напоследък. Какво ще кажеш да си отидем бавничко, пеш до „Риц“ и да направим както каза докторът?

Оскар и Емерсън си тръгнаха от театъра заедно и Майк се обърна към Хоубърт:

— Е, хайде, да чуем истината.

— Явно е било припадък — каза Хоубърт, — но реших, че не трябва да му казвам още. Истината е, че е и много изтощен, и мисля, че напоследък не яде много. Безпокои се прекалено, дори за човек, който ще поставя пиеса в Ню Йорк. Ще го наглеждам, разбира се.

— Наистина ли смяташ, че трябва да пийне още едно? — попита Майк.

— Не, но не искам да се поболее още повече от разни резки промени. Трябва да се стабилизира постепенно. Такива леки пристъпи се случват много по-често, отколкото предполагаме. И аз получих веднъж такъв в колежа, но, разбира се, по това време не знаех какво е. По принцип Емерсън е в добро здраве, но не трябва да се товари толкова.

— Ще иска да види представлението довечера — каза Майк.

— Предпочитам да не го гледа, но, естествено, щом трябва, значи трябва.

— Ще му даваш ли успокоителни?

— О, не — засмя се Хоубърт. — Това е за истерични жени.

Гладис погледна мама. Беше ядосана, но мама само се усмихна.

— Сигурен ли си, че не беше просто пиян? — попита Майк.

— Сигурен съм — каза Хоубърт, — но не мога да направя много за него. Надявам се, че сам ще се грижи за себе си. Мога да кажа, че направи чудеса с пиесата от Филаделфия насам. Снощи пак я гледах и си помислих, че е почти безупречна. Всички направихте чудеса с пиесата, но трябва да се научите да не се самоунищожавате.

— Искаш ли да прегледаш всички? — каза Майк.

— О, не — каза Хоубърт. — Всички сте добре. Всички сте съвсем здрави.

— Аз имам главоболие — възрази Майк.

— И какво от това? — отвърна Хоубърт. — Работиш много.

Всички си тръгнахме от театъра и се върнахме пеш в „Риц“. По пътя Гладис се заяждаше с Хоубърт, че успокоителните били за истерични жени, но се радваше, че е дошъл от Ню Йорк и й беше съпруг, не личен доктор, какъвто беше толкова дълго време. Изглежда, че и той се радваше за това.

Оставаха ни само четири представления в Бостън и после всички щяхме да се върнем в Ню Йорк.

Емерсън Тули не видя представлението в четвъртък вечерта, но в петък работи цял ден, от десет сутринта до шест вечерта. Репетирахме цялата пиеса.

В края на репетицията той каза:

— Е, това е всичко до понеделник сутринта в театър „Беласко“ в Ню Йорк. Неделя е почивен ден за всички ни. В понеделник ще се концентрираме над декорите, светлината и музиката. Смятам, че това трябва да е последната ни репетиция преди премиерата в Ню Йорк. На всички ви мога да кажа само едно — бяхте велики. Работихте усилено. За мен е чест, че участвате в моята пиеса и че работя с вас. Благодаря ви много, дами и господа.

В събота сутринта Емерсън и Майк се върнаха в Ню Йорк. Вечерта, след последното представление, всички отидохме от театъра направо на влака. В неделя сутринта бяхме в Ню Йорк.