Уилям Сароян
Мамо, обичам те (28)

Двадесет и осма глава
Работа и пак работа

Започнахме работа. Правехме някои малки неща отново и отново, защото този път Емерсън, Майк и мис Краншоу знаеха къде сме сбъркали.

Когато стана време да се вдигне завесата, бях сигурна, че няма много хора в залата, но бях подготвена за това. Когато завесата се вдигна, видях, че партерът беше наполовина празен, но затова пък балконът беше препълнен. Това са местата, които не са много скъпи. Хората на партера не харесаха пиесата, но тези на балкона я харесаха. Всички играха добре — много по-добре от предишната вечер. Получихме поне толкова аплодисменти накрая, колкото получихме от пълна зала предишната вечер. Мистър Мънгоу, мисис Коул, мама и аз се поклонихме отделно. Когато отидохме в гримьорната, мама не си наля питие. Само ми свали грима, после нейния, преоблякохме се и излязохме от театъра. Нямаше среща, но имаше бележка на таблото за съобщения. Репетиция утре в единадесет сутринта.

Третата вечер имаше още по-малко хора на партера, но балконът отново беше препълнен и представлението беше най-доброто до този момент. Направих нещата, които трябваше да правя нарочно, както трябва. Така направиха и всички останали, особено мама. Аплодисментите накрая бяха най-много от трите вечери и ние четиримата се поклонихме два пъти вместо веднъж. На таблото за съобщения имаше бележка, че репетицията ще е в десет на следващата сутрин.

На сутрешното представление в събота партерът беше пълен — с жени — и отново беше пълен на вечерното представление — с мъже и жени. След това имаше среща на сцената и Майк Маклачи каза:

— Завършихме добре първата седмица. Пиесата става все по-добра с всяко представление, но все още сме далеч от Ню Йорк. Според отзивите посещението беше доста добро. Смятам, че трябва да репетираме утре, но оставям вие да решите. Мистър Мънгоу, кажете какво искат актьорите, моля ви.

Мистър Мънгоу, който е бил на сцената над петдесет години, погледна всеки от нас и всички кимнахме.

— Искаме да работим, мистър Маклачи.

— Благодаря ви много, дами и господа — каза Майк. — Тогава, репетиция в два, за да можем всички да спим до късно или да отидем на църква. Лека нощ.

С мама си отидохме пеш у дома. В хотела си купихме неделните вестници, защото мама каза, че може да има други отзиви в тях, но нямаше.

В понеделник вечерта партерът не беше и наполовина пълен, балконът също — за пръв път. След представлението Майк Маклачи дойде в гримьорната ни и след няколко минути каза:

— Опасявам се, че ще трябва да закрием пиесата.

— Съжалявам, Майк — каза мама. — Ужасно съжалявам.

— Разчитах на други отзиви в неделните вестници — продължи той — и на по-добро посещение тази седмица, но ето — няма пари в касата, няма пари, където и да е.

— Ами поддръжниците?

— Те видяха първото представление, прочетоха отзивите и се върнаха в Ню Йорк. Говоря всеки ден по телефона с всеки от тях. Не мога дори да ги накарам да дойдат и да видят пиесата отново.

— Майк — обади се мама, — моля те не ме разбирай погрешно, но ще ти кажа това. Мисля, че ако беше взел известна актриса да играе моята роля, всичко щеше да е много по-различно.

— Можех да взема известна актриса от самото начало — каза Майк. — Исках теб.

— Въобще не бях от полза за пиесата. Опитах се и ще продължа да се опитвам, но да погледнем истината, Майк, не ме бива много за актриса.

— Чувал съм тези думи от велики актриси, когато са играли в някоя пиеса и критиците не са я харесали — отговори Майк.

— Критиците защо не харесаха пиесата? — попита мама. — Знаем, че пиесата е добра — чудесна пиеса — може би велика. Не им хареса, защото една от важните роли — моята — не беше изиграна. Е, бях там, така е. Казах си репликите, но не играх, Майк. След първото представление, преди да излязат отзивите, исках да се оттегля. Щях да го направя, ако имаше някой да заеме мястото ми. Много съжалявам, Майк. Мисля, че провалих шансовете на една чудесна пиеса.

— Изобщо не си права — отговори Майк. — Ти си актриса и си играеш ролята професионално. Не бих сложил никой друг да играе ролята.

— Ами, много благодаря — мама изглеждаше смутена.

— И изобщо не съжалявам — допълни Майк.

— Ако не закрием пиесата — каза мама, — ако работим усилено, ако отидем в Бостън за две седмици, имаме ли някакъв шанс?

— По принцип, при подобни обстоятелства — отвърна Майк, — бих казал не, но с тази пиеса и с тези актьори, трябва да кажа да. На сцената, дори сега, пиесата е добра, но всяка пиеса се играе пред публика. Знаем, че се провалихме с публиката, но всеки път имаше зрители, за които пиесата не беше провал. Ние знаем прекрасно, че пиесата е добра, ако е добре поставена и изиграна. Просто не се хареса на мнозинството от публиката тук. Това не означава, че няма да успеем в Бостън или в Ню Йорк. Мисля, че ще успеем. Всички научихме много и продължаваме да се учим. Проблемът е, че всъщност просто имаме нужда от много пари.

— Наистина ли мислиш така, Майк?

— Убеден съм.

— Колко ни трябват?

— О, опасявам се, около двадесет и пет хиляди.

— Това са доста пари.

— Само когато ти трябват и ги нямаш — каза Майк. — Все още се опитвам да ги събера, разбира се. Не съм казал на никой друг, че закриваме пиесата, но мисля, че те така или иначе знаят. Казвам на теб, защото вярвах, че тази пиеса ще е началото на кариерата ти като голяма актриса и чувствам, че те разочаровах.

— Едва ли наистина мислиш така, Майк.

— Вярвам го с цялото си сърце — каза Майк. — Всъщност това дойдох да ти кажа.

Мистър Маклачи се усмихна и кимна на мама, след което се обърна към мен:

— Колкото до теб, звездичке, винаги съм се опитвал да не продуцирам пиеси с деца, защото аз имам четири — вече пораснали, разбира се — и не бих си и помислил да ги пусна в пиеса. За съжаление, някои много важни пиеси се разказват за деца, а децата могат да ги играят само деца. Ти беше идеална за тази роля и винаги си я играла идеално — не като дете, а като артистка. Много ти благодаря. След няколко години, преди да се усетиш, вече няма да си дете, но винаги ще бъдеш артистка и истинска жена. Лека нощ и на двете.

Взехме си такси до вкъщи и във фоайето видяхме Гладис и Хоубърт.

— Чакахме ви — каза Гладис. — Хайде да отидем да ядем много сладолед.

Отидохме в ресторанта на хотела и всички си взехме бананов сладолед. Говорихме за много неща, но най-вече Гладис искаше да научи от мама всичко за майчинството. После, обаче, попита как върви пиесата и мама й каза истината.

— И двамата я гледахме три пъти — обади се Хоубърт — и всеки път ни харесваше все повече.

— Критиците не я харесаха — отвърна мама.

— Те са ужасно глупави — каза Гладис. — Освен това, тази пиеса просто не е за Филаделфия. Това е пиеса за Ню Йорк.

— Ами, както изглежда, Ню Йорк едва ли изобщо ще я види — въздъхна мама.

— Извинете ме за минутка — Гладис стана и излезе от ресторанта. Нямаше я около пет минути. Десет минути по-късно Майк Маклачи дойде и седна на масата.

— Искам да вложа пари в пиесата — каза Гладис.

— Много мило от ваша страна — обясни Майк, — но се опасявам, че никой друг няма да инвестира, а пиесата има нужда от двадесет и пет хиляди долара.

— Толкова искам да вложа — каза Гладис.

Майк Маклачи изглеждаше объркан. Току-що бе видял Гладис за първи път и не знаеше какво да си мисли за нея.

— Не ви вярвам — изсмя се Майк.

— Ще се обадя на адвоката си тази вечер — Гладис изглеждаше много сериозна. — Той ще бъде тук утре сутринта и ще можете да уточните подробностите с него.

— Хората от театъра наричат поддръжниците на пиеси ангели — каза Майк, — но вие сте първият истински ангел, който виждам.

— Преди не бях такава — разсмя се Гладис. — Едва напоследък, откакто се омъжих.

— Разбира се, ако пиесата стане хит, както очаквам — каза Майк, — ще спечелите цяло състояние от вложението си.

— Аз винаги съм имала цяло състояние — разсмя се Гладис, — но никога не съм била толкова богата, както сега.

— Така ли? — въздъхна Майк.

— Да — каза Гладис. — Ще ставам майка.

— Бих добавил — намеси се Хоубърт, — че когато тя стане майка, аз ще стана баща. И аз се чувствам богат.

Всички ядяхме втора порция сладолед. Говорихме ли, говорихме, докато накрая мама каза:

— Трябва да си лягаме.

Станахме и отидохме в стаята си, но не бързахме да си легнем.

— Нали не съжаляваш, че участваш в пиесата? — попита мама.

— Не.

— И не си ми сърдита, че те забърках в това?

— О, не.

— Ако пиесата стане хит, ще останеш ли в нея? Представи си да играеш месеци наред в Ню Йорк, а може и повече?

— Не зная. Трябва ли?

— О, не, жабче — не трябва. Разбира се, че не. Ако се умориш, просто ще кажем на Майк и той ще намери някой друг да играе. Никога няма да намери момиченце, което да играе така добре, като теб, но все ще намери някое.

— Ще реша, след като отидем в Ню Йорк — казах аз.

— Никога няма да си простя, ако зная, че съм те накарала да правиш нещо, което не искаш.

— Зная, мамо.

Следващата вечер изнесохме най-доброто представление. Гладис и Хоубърт дойдоха зад кулисите след представлението и всички се събрахме на сцената.

Майк Маклачи представи Гладис и Хоубърт и съобщи:

— Пиесата отива в Бостън за две седмици според графика. Премиера в Ню Йорк в театър „Беласко“ според графика. Междувременно, пратих телеграми на всички критици във Филаделфия. Поканих ги да гледат пиесата отново утре вечер, въпреки че нови отзиви не са ни от голяма полза специално във Филаделфия, защото престоят ни тук привършва. Просто мисля, че критиците трябва да видят пиесата още веднъж. Мисля, че всички станахме много по-добри, а освен това критиците не бяха прави за премиерата. Не мисля, че грешката беше в нас. Такива работи се случват понякога. Силно вярвам в пиесата и във всеки един от вас. Благодаря ви много за усърдната работа, когато положението изглеждаше безнадеждно. В това е разликата между професионалисти и аматьори.

Всички на сцената бяха радостни. Всички критици дойдоха на представлението следващата вечер и на другия ден написаха отзиви във вестниците. Три от отзивите бяха добри, но един беше все така лош. Човекът беше писал, че пиесата не му е харесала първия път, а втория път останал с още по-лоши впечатления.

Все пак театърът беше препълнен на всяко от представленията.

Събота вечер, след последното ни представление във Филаделфия, всички си тръгнахме от театъра и направо се качихме на влака. В неделя бяхме в Бостън.