Уилям Сароян
Мамо, обичам те (27)

Двадесет и седма глава
О, Филаделфия

В събота се изнесохме от 2109 и се качихме на влака за Филаделфия. Нанесохме се в хотел „Бенджамин Франклин“. Всички от пиесата бяха настанени в този хотел.

Неделя сутринта отидохме в театър „Форест“ и репетирахме на сцената. Декорите на мистър Трап бяха там. Ние репетирахме, докато работниците сглобяваха декорите.

Работихме цял ден и малко през нощта. Не можахме да отидем на църква или на бейзболен мач, стояхме само в театъра. Донесоха ни обяд, после и вечеря. Емерсън Тули работеше най-усилено от всички. Оскар Бейли репетираше с музикантите си в друга част на театъра до късно следобед, след което започнахме отначало с музика. Костюмите щяха да бъдат готови на следващата сутрин, а вечерта щяхме да изнесем първото представление пред публика.

Всички се вълнуваха, но в същото време се страхуваха — но преди всичко бяха щастливи.

И аз бях щастлива. Така става, когато човек участва в пиеса. Всичко е объркано. Всички се тревожат, но когато стане време за първото представление, всички са щастливи.

В понеделник сутринта имаше шест чистачки в театъра — приготвяха го и го чистеха за първото представление. Оркестърът беше на мястото си и декорите бяха отлични. Облякохме си костюмите и Емерсън, Майк и Джоу Трап ни огледаха, след което Джоу направи няколко бързи промени в костюмите. После Емерсън каза:

— Хайде, всички — от началото до края, все едно, че играем пред публика.

Направихме пиесата.

Емерсън Тули скочи на сцената и извика:

— Благодаря ви, дами и господа. А сега да изрепетираме поклони пред възторжена публика.

Направихме това около пет пъти, след което Емерсън, Майк и мис Краншоу разговаряха. След разговора Емерсън обяви:

— Решихме да не репетираме повече. Моля ви, всички да си отидете в хотела и да си починете — и бъдете уверени в силите си. Пиесата се получи по-добре, отколкото някой от нас е очаквал. Значи, до довечера и успех на всички ви.

С мама излязохме на слънце в ранния следобед.

Отидохме пеша до хотела, качихме се и се опитахме да си починем. Мама заспа бързо на едното легло. Аз също заспах.

В седем и половина бяхме зад кулисите, в гримьорните си. Беше много вълнуващ момент. Облякохме си костюмите, мама ме гримира и след това гримира себе си. Чухме увертюрата, след което Майк Маклачи дойде и каза:

— Време е. Успех.

С мама излязохме и застанахме в кулисите. Скоро дойде моят ред и аз излязох на сцената. Чувствах се особено, защото знаех, че цялата зала е пълна с хора, които ще започнат да ме гледат веднага щом завесата се вдигне. Щяха да видят всичко, което правя. Щяха да чуят всичко, което кажа.

Искаше ми се да съм в Париж, но тогава завесата се вдигна и пиесата започна. Направих всичко, което бях научила да правя, все едно че някой друг го правеше, докато самата аз мислех за други неща, как съм в Париж с татко, за хубавите времена на улица „Макаронена“ с мама и за други работи.

Пиесата свърши, без да се усетя.

Завесата падна и за момент нищо не помръдваше. Всички, които участвахме в пиесата, изтичахме на сцената, докато завесата беше спусната, и се подредихме в редица, както ни беше научил Емерсън. Завесата се вдигна и тогава чухме аплодисменти. Поклонихме се заедно и завесата се спусна. Отново чухме аплодисменти и завесата се вдигна. Поклонихме се отново и завесата пак се спусна. Петима от актьорите се прибраха бързо. Останахме мистър Мънгоу, мисис Коул, мама и аз. Завесата се вдигна и ние четиримата се поклонихме. Завесата се спусна и мистър Мънгоу и мисис Коул се прибраха. С мама трябваше да се поклоним, но нямаше много аплодисменти. Чакахме завесата да се вдигне още веднъж, но тя не се вдигна, така че ние се обърнахме и отидохме в гримьорната си. По пътя чух как мама си прошепна: „По дяволите.“

Когато влязохме в гримьорната тя си наля уиски от една бутилка, която не знаех, че има, и го изпи на една глътка. Запали цигара и вдиша дълбоко. Стоеше пред огледалото и се гледаше.

— Мириша — каза тя.

— Не се притеснявай, мамо. И аз мириша. Всички миришем.

Тя седна.

— Не съм за тази пиеса — каза тя. — Не съм, за която и да е пиеса.

— И аз.

— Ами, това беше — въздъхна тя. — Моят голям шанс.

— Хайде да отидем в Париж, мамо.

— Не можем да отидем в Париж — отвърна тя. — Не можем да отидем никъде. Трябва да останем във Филаделфия. Трябва да играем пиесата пред хора, които не ни харесват.

— Ами и ние не ги харесваме тогава.

Мама си наля още едно питие и го изпи до дъно.

— Съжалявам, жабче — каза тя. — Нямах право да те въвличам в това.

— Не ме интересува, мамо.

— Ако татко ти беше тук тази вечер, щеше да ми е много ядосан.

— Той прочете пиесата. Каза, че мога да участвам в нея.

— Естествено, че каза така, защото знаеше, че ако ти не участваш, и аз нямаше да мога да участвам. Направи го заради мен.

— Той написа музиката за пиесата.

— И това направи заради мен. Много ме е срам. Страх ме е да погледна, когото и да било.

Наля си още едно питие и изпи и него. После каза:

— Ами, предполагам, просто не съм подходяща за актриса и толкова. Предполагам, че просто не съм някоя, която може да бъде известна, това е. Бог ми е свидетел, опитах се. Работих. Работих усилено — ден и нощ. Шест дълги седмици живях единствено с пиесата и ролята си. За какво? За да се направя на глупачка пред всички, това е.

На вратата се почука много тихо и мама прибра бутилката. Погледна се в огледалото и тогава нещо стана с лицето й. Вече не изглеждаше ядосана.

Отвори вратата, беше Гладис Дюбари с голям букет червени рози.

— Почуках колкото може по-тихо — каза Гладис. — Мога ли да вляза?

— О, Гладис! — възкликна мама. — Нямах представа, че си във Филаделфия. Влизай.

Гладис влезе в малката стаичка. Подаде розите на мама. Те се прегърнаха бързо, после Гладис прегърна мен и трите просто стояхме, без да казваме нищо. Гладис заговори първа:

— Не зная какво да кажа.

— Не казвай нищо — засмя се мама. — Искаш ли едно питие? Аз искам.

Мама извади бутилката и наля едно питие за Гладис и едно за себе си. Мама беше на път да глътне уискито наведнъж, когато Гладис вдигна чашата си. Те се чукнаха и Гладис заговори първа:

— За най-добрата ми приятелка.

— Каква приятелка! — възкликна мама. — Отнасях се с теб като с куче. Само се надявам, че бракът ти върви, защото само това има значение.

— Така ли мислиш, наистина? — попита Гладис.

— Иска ми се преди десет години да знаех това, което зная сега. Ти добре ли си? Хоубърт добре ли е?

— О, да. И двамата сме много добре. Нали знаеш голямата новина.

— Каква новина?

— Не й ли каза, жабче?

— Какво да й кажа? — учудих се аз.

— Ще ставам майка.

Тогава мама и Гладис се прегърнаха и се разсмяха. И двете избърсаха очите си. Мама каза:

— Толкова се радвам за теб и мисля, че е ужасно мило от твоя страна, че дойде във Филаделфия.

— Ако нямаше повече да си проговорим — отвърна Гладис, — съмняваш ли се дори за минута, че бих пропуснала първото представление на тази пиеса?

На вратата отново се почука. Беше мистър Мънгоу.

— Имаме среща на сцената след пет минути — обяви той.

— Добре — отговори мама.

Свалихме си грима и костюмите и се преоблякохме.

Гладис каза:

— Ние сме в хотел „Бенджамин Франклин“. Обади се, моля те, като се прибереш.

— И ние сме там — обадих се аз.

— Зная — отвърна Гладис. — Именно затова отидохме там.

Тя и мама се прегърнаха бързо още веднъж и Гладис си тръгна. Мама си наля още едно питие.

— Тя е истинска приятелка — каза мама. — Истинска приятелка.

Отидохме на сцената. Завесата беше вдигната, залата беше празна, на сцената светеше само една малка крушка и всички бяха под нея. Знаехме как се чувстват. Стояхме с останалите актьори и чакахме. Най-накрая Майк Маклачи пристъпи напред и заговори:

— Благодаря ви много, дами и господа. Направихме пиесата според графика и изнесохме първото си представление. Като професионалисти, това е всичко, което бяхме длъжни да направим. Утре вечер ще изнесем второто си представление. Без значение какво казват критиците за пиесата или за нашата работа, зная, че всеки един от вас ще даде най-доброто от себе си като играе. Даже и залата да е полупразна, даже да има само трима души публика, ние ще направим най-доброто си представление. Всички бяхте под напрежение и работихте усилено. Въпреки това, надявам се, разбирате, че трябва да продължим да работим. Именно затова ще направим репетиция на сцена в един утре следобед. Благодаря ви още веднъж и лека нощ.

Мама и аз си тръгнахме с останалите актьори. Като слизахме по стълбите зад сцената мама се спъна, но не падна.

— Пияна съм — каза тя.

Вървяхме по улицата. Държах я много здраво, защото не можеше да върви в права посока.

— Лошо ми е и се срамувам — каза тя.

Махнах на едно такси. Шофьорът спря и отвори вратата. Помогнах на мама да влезе, след това да излезе и след това да се качим до стаята. Съблякохме се и си легнахме.

— Искам да заспя и никога да не се събуждам — промърмори мама.

Слушах дишането й в тъмното, докато се уверих, че е заспала. След това отидох до телефона и се обадих на Гладис.

— Легнахме си — казах аз. — И двете сме много изморени.

Помолих телефониста да не ни свързва до девет сутринта. Легнах си обратно в леглото и заспах, но играех пиесата отново и отново, както се возих в самолета на сън, след като долетяхме от Калифорния в Ню Йорк.

В девет сутринта телефонът иззвъня и мама седна в леглото, като че ли беше ударена от гръмотевица. Изглеждаше много зле. Разтърси глава, стана от леглото и вдигна слушалката. После остана така, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

Най-накрая се обади на рум сървис и поръча кафе за себе си и варени яйца, течен шоколад и препечени филийки за мен — и сутрешните вестници.

Когато закуската дойде, тя си наля кафе и отпи голяма глътка. Отгърна един от вестниците и прочете отзивите за спектакъла, след което отпори друг и прочете отзивите и в него.

Обели яйцата и сложи масло върху тях.

— Не харесват пиесата — каза тя.

— Те какво разбират изобщо? — ядосах се аз.

— Забравих да се обадя на Гладис снощи.

— Аз й се обадих.

— Благодаря ти, жабче. Бях много разстроена снощи.

— Не се разстройвай.

— Ами, опитах се. Направих, каквото можах.

— Имаме репетиция в един.

— Зная и ми се иска да нямахме. Иска ми се довечера да няма и представление.

До обяд бяха излезли всички вестници във Филаделфия и мама беше прочела всички отзиви. Нито един от критиците не харесваше пиесата.

— Декорите им харесват малко — каза мама — и музиката. И мистър Мънгоу им допада малко, но май това е всичко.

— Не ме интересува — казах аз.

— Естествено, че те интересува.

— Не, не ме интересува. Честно.

— Как може да не те интересува?

— О, интересува ме, предполагам, но в същото време не ме интересува.

В един часа бяхме на сцената. Емерсън Тули каза:

— Зная, че всички сме прочели отзивите и не сме много в настроение, но трябва да се хващаме на работа. Първо действие.