Уилям Сароян
Мамо, обичам те (26)

Двадесет и шеста глава
Пари

В понеделник сутринта всички бяхме при Майк преди девет, готови да започнем работа. Мистър Трап показваше на Майк модел на декорите за пиесата. Беше едно място, което можеше да се превърне в пет-шест места като се завърти някакъв механизъм. Емерсън Тули гледаше как действа моделът, Оскар Бейли също. Но никой не изглеждаше доволен от него или от каквото и да било и ми стана ясно, че нещо не е наред. Мистър Трап разчерта пода на офиса, все едно че беше сцената за първо действие.

После започнахме работа, като Емерсън ни казваше къде да застанем и какво да правим, докато си казваме репликите. Работихме така до дванадесет и половина, след което всички актьори, освен мама и мен, отидоха да обядват.

Кейт Краншоу погледна Майк и каза:

— Добре, Майк. Да чуем какво стана.

— Опасявам се, че не се справихме много добре с поддръжниците — отговори Майк някак виновно.

— Какви са цифрите? — попита мис Краншоу.

— Трябват ни около седемдесет и пет хиляди долара — обясни Майк. — Аз вложих всичко, което имах в пиесата — около седемнадесет хиляди. Получих още десет от поддръжниците и ми обещаха още три-четири, но това е всичко. Разчитах на един-двама поддръжника да вложат двадесет-тридесет хиляди долара, но те не го направиха и както изглежда, няма да дадат и цент.

— Какви са ти плановете?

— Ще поставим пиесата във Филаделфия — това е сигурно.

— И после?

— Ще видим. Ако публиката хареса пиесата, ако отзивите са добри — няма да имаме никакъв проблем да съберем колкото кажем.

— А ако отзивите са лоши?

— Не зная — отговори Майк. — Никога не съм виждал поддръжниците да залагат с такова нежелание. Празненството беше провал.

— Вината е и моя — обади се Емерсън Тули.

— Не е — махна с ръка Майк.

— Не зная как да говоря с такива хора — започна Емерсън. — Знам, че говорих неподходящи неща. Казах, че пиесата е добра, но че просто не зная дали ще стане хит. Това беше грешка, Майк. И всички ме чуха, като го казах. Естествено никой не знае предварително дали, която и да е пиеса ще стане хит, но мисля, че ги уплаших. Съжалявам. Може би е по-добре да опиташ отново, а аз няма да се меся.

— Не — отговори Майк, — аз поканих всички и те дойдоха. Просто трябва да правим планове за Филаделфия. Скептиците, разбира се, ще бъдат там, но ако всичко мине добре, ще ги спечелим на наша страна.

Обядвахме в офиса и когато актьорите се върнаха, репетирахме още малко. Всички знаеха, че нещо не е наред, но все пак се стараеха много. Когато приключихме за деня, всички казаха „довиждане“ любезно и тихо, не както преди.

Когато с мама се прибрахме, в „Пиер“ имаше няколко писма за нас — едно за мен от татко и едно от Питър Боливийския селянин в същия плик. Татко пишеше, че Оскар Бейли му е изпратил касетата с музиката. Била доста добра, но татко написал дълго писмо на Оскар Бейли, в което му казал как може да се подобри. Брат ми пишеше, че научил няколко момчета от Париж да играят бейзбол. Единият от тях, на име Жак, хвърлял много добре. Реших веднага да отговоря и на двамата. Исках да кажа на брат си, че съм гледала един страхотен мач от Националната лига — „Доджърс“ срещу „Джайънтс“, два на един за „Доджърс“. Освен това исках да кажа на татко, че съм го видяла в Кони Айланд и да го питам дали той ме е видял.

Писмото за мама беше в много голям плик, чиято хартия беше светлосиня, а на пипане беше като коприна. На плика имаше големи инициали, написани на ръка Г. Д.

— Чуй това — каза мама.

Заради доброто старо време, заради хубавото минало, обади ми се по телефона на секундата, щом получиш това писмо. Въпрос на живот и смърт е, но никога повече не мога да се унижа и да ти се обадя по телефона, защото ти ясно ми даде да разбера, че ненавиждаш да ти се обаждам.

Глад.

— Кой е Глад?

— Гладис, естествено — отговори мама. — Така й виках, когато бяхме много малки. Има наглостта да ми изпраща такава обидна бележка.

— Обади й се.

— Никога. Сега вече наистина съм й бясна.

— Не, обади й се.

— Защо трябва да го правя?

— Въпрос на живот и смърт е.

— Не е въпрос на нищо — при нея винаги е така. Мога ли да прочета писмата ти?

— Разбира се — казах аз. — И двамата ти пращат поздрави.

Разменихме си писмата и аз прочетох това на Гладис Дюбари. Почеркът й е едър, беше изписала един голям квадратен сгънат лист. Той беше от фина синя хартия с тънка червена линия по краищата. На цялата първа страница имаше няколко думи, още няколко на втората и името й на цялата последна страница.

Телефонът звънна и мама говори с мис Краншоу.

После каза:

— Трябва да отида до апартамента на мис Краншоу — ще се върна след минутка.

След като тя излезе аз намерих някаква хотелска хартия и започнах да пиша писмо на татко, но тъй като пиша бавно, а исках да кажа толкова много неща, не можех да кажа нищо или почти нищо. Написах:

Скъпи татко, обичам те.

И после спрях.

Отидох до телефона и вдигнах слушалката, но не знаех какво ще направя. Мисля, че исках да поговоря с татко, но знаех, че не трябва да правя това. Когато телефонистката се обади, не се сетих за друг номер, освен този на Гладис Дюбари, затова дадох него.

Телефонът звънна веднъж и някой вдигна. Така правят хората, които чакат телефонът да звънне. Виждала съм мама да прави така, но тя в повечето случаи го оставя да звънне няколко пъти. Не познах гласа. Звучеше стар и уморен.

— Гладис?

— Да. Ти ли си, жабче?

— Да, Гладис.

— Толкова се радвам, че се обади, защото трябва да говоря с майка ти.

Не знаех какво да отговоря, затова казах:

— Трябваше да отиде до един апартамент в другия край на коридора. Току-що прочете писмото ти.

— В другия край на коридора? — учуди се Гладис. — Нали си имате баня в стаята? — вече звучеше като Гладис Дюбари и аз се почувствах много по-добре.

— О, да, но трябваше да посети мис Краншоу.

— Кой?

— Мис Краншоу. Най-великата учителка по театър. Тя ни обучава. Знае всичко за актьорското майсторство и всичко друго. Аз много я обичам.

— Ти обичаш всички.

— Не е така. Обичам някои хора. Харесвам много. Останалите не ги познавам.

— А кого мразиш?

— Никого.

— Аз мразя всички — каза Гладис.

— Не ги мразиш.

— Всички, освен теб, жабче. И най-вече мразя себе си.

— Не, не се мразиш.

— Мразя се.

— Защо?

— Просто така. Мисля, че винаги съм се мразила. Не мога да се понасям, уморих се от себе си и не зная какво да правя.

— Защо не изпиеш една кока-кола?

— Току-що пих. Не ми помогна.

— Тогава защо не отидеш на църква?

— В понеделник? В неделя не отидох.

— Не можеш ли да отидеш в понеделник?

— За какво? Там няма никой.

— Църквата е там.

— И какво от това?

— Ами, ако отидеш, ти ще си там, можеш да кажеш една молитва и да спреш да мразиш всички.

— Не искам да спирам. Харесва ми да мразя всички. Само не ми харесва да мразя себе си. Освен това не ме бива да стоя в църква, започвам да се кикотя.

— Така ли? Не съм се кикотила в църква от много малка. Какво има, Гладис?

— Хоу. Откакто се скарахме не ми говори.

— Ти искаш ли да ти говори?

— Разбира се. Нали сме женени.

— Ами защо ти не му говориш?

— Не мога да направя това. Прекалено унизително е.

— Има ли нещо друго?

— Това не е ли достатъчно? Мразя всички и Хоу не ми говори.

— Имате ли вече син?

— Няма и месец, откакто съм омъжена.

— Ами тогава дъщеря.

— Не можеш да си родиш син или дъщеря за един месец.

— Можеш, стига да искаш. Ти просто не искаш.

— Даже и да искаш, не можеш за един месец.

— Изненадай го. Той ще се зарадва.

— Определено.

— Просто хвани един син за ръка и му го заведи, всичко ще се оправи като преди.

— Като преди? За ръка? Жабче, ти нищо не разбираш.

— Напротив, разбирам. Виждала съм ги да правят така. Държат за ръка едно момченце или момиченце, което едва ходи, завеждат детето при бащата и той много се радва, вдига детето и те се прегръщат и се целуват.

— Кои се прегръщат и се целуват?

— Бащата и детето и после и майката.

— Къде видя това? В някой филм?

— Не, видях го вкъщи. Аз бях детето. И ти направи така и Хоу ще прегърне и целуне детето и теб също.

— Виж какво, жабче — каза Гладис, — дай да говоря с майка ти, моля те.

— Тя не е тук.

— Тогава като се върне й кажи да ми се обади, моля те.

— Добре. Чао, Гладис.

— Чао, жабче.

Седнах да си продължа писмото до татко и написах:

Липсваш ми. Искам да дойда в Париж.

Но знаех, че не трябваше да пиша това и го задрасках. Писмото изглеждаше грозно така, затова го смачках и го хвърлих в кошчето. После започнах да пиша писмо на мама, защото и нея я нямаше.

Обади се на Гладис.

С обич, жабчето

Сложих писмото на възглавницата й. Тя обича там да си получава пощата. Прочетох го отново. След това хвърлих и него в кошчето.

Написах ново.

Няма ме.

Сложих го на възглавницата и се приготвих да се скрия веднага, щом чуя да се отключва вратата. Чаках толкова дълго, че съвсем забравих да се скрия, когато мама се върна. Тя отиде право при леглото и взе писмото.

„Няма ме“ — прочете тя. — Какво значи това?

— Просто малко писъмце.

Тя го пусна в кошчето и видя другите вътре. Взе ги и ги прочете наум.

После прочете едното на глас:

— „Скъпи татко. Обичам те. Липсваш ми. Искам да дойда в Париж.“

Каза без дори да ме погледне:

— Наистина ли искаш да отидеш в Париж?

— О, не, мамо — отвърнах аз, защото не исках да се притеснява, но, естествено, винаги съм искала да отида в Париж. Не просто да съм в Париж, а да видя татко и брат ми.

— Тогава защо написа това?

— Не знаех какво друго да напиша.

— „Обади се на Гладис“ — прочете тя.

— Защо не й се обадиш?

— Защото не може да ме безпокоят. Вече имам прекалено много грижи. Теб. Мен. Пиесата.

— Какво има, мамо?

— На мис Краншоу й хрумнала идея за мен във второ действие, затова отидох и поработихме над това. После говорихме за пиесата и за парите и съм страшно разтревожена. Би било ужасно да играем само във Филаделфия.

Докато говорехме, някой почука на вратата много силно. Мама подскочи и много ядосано отвори вратата. Беше Гладис Дюбари.

— Как смееш да чукаш така на вратата ми? — извика мама.

— Гледай ти колко любезно ме посрещат — каза Гладис.

— О, какво искаш?

Понякога мама може да бъде най-грубия човек на света. Много й се ядосвам, когато стане такава. Толкова се ядосвам, че си казвам: „Това не е моята майка. Моята майка никога не би говорила така. Това е друг човек. Откраднали са ме от майка ми, когато съм била много малка. Тази жена — която и да е тя — ме е откраднала. Тя ми е съвсем непозната. Даже не искам да я виждам повече. Искам да намеря истинската си майка.“ Но след минутка — понякога даже и преди да ми е минал ядът — преставам да си мисля, че ме е откраднала. Вярвам, че тя е истинската ми майка, но ми се иска да не беше толкова груба.

— Иска ми се да не беше толкова груба — казах аз.

— Каква искаш да бъда, когато някой чука на вратата ми, като че ли съм престъпник.

— Не исках да те плаша — подхвана Гладис, — но когато слязох от асансьора, един човек, който беше казал, че отива на двадесет и петия етаж, слезе с мен и ме хвана страх. Изтичах до тук и ти благодаря, че отвори вратата толкова бързо. Може да е в коридора и сега.

— Все ти и твоите ухажори — каза мама. Тя отвори вратата и излезе в коридора.

— Е, мис Неустоимост 1955 година, ела тук сама да се увериш.

— Не ми говори с този отвратителен тон, моля! — сопна се Гладис.

— Ела навън — подкани я мама.

— О, връщай се вътре и недей да бъдеш толкова лоша — извика Гладис.

— Е, ако не излезеш, ще ти дам цялата стая само за теб.

Тя изчака малко, след което се обърна и отиде някъде.

— Мамо! — извиках аз. Но тя не се върна и аз много й се ядосах.

— О, жабче — каза Гладис, — толкова съжалявам. Толкова ме е срам. Но един мъж ме следеше. Моля те, нека да затворя вратата.

Гладис затвори вратата и остана там за момент, слушайки. Когато се обърна, устните й трепереха и на мен ми стана много мъчно за нея.

— Какво стана с майка ти, жабче? С нея и преди сме се карали, но никога не съм я виждала… луда. Какво й става?

— Тревожи се за пиесата.

— Какво й е на пиесата?

Гладис плачеше, като че ли беше малко момиченце, не голяма жена, много богата жена, омъжена жена, съпруга на доктор Хоубърт Тапънс.

— О, Гладис, моля те, недей да плачеш.

— Не мога да спра — изхълца Гладис. — Всички ме мразят.

— Аз не те мразя.

— Всички, освен теб, жабче. И много ти благодаря, че си ми единствената истинска приятелка. Мислех, че майка ти ми е единствената истинска приятелка, но това беше много отдавна. Слава Богу, че майка ти има такава дъщеря. Ако имам син и ако той те заслужава, бих искала ти да се омъжиш за него.

— Добре — съгласих се аз. — Кога ще имаш син?

— За това дойдох да говоря с майка ти, но видя как тя се отнесе с мен.

— Не беше нарочно. Тя е разстроена. Ужасно е разтревожена.

— За какво? Тя за какво има да се тревожи? Омъжи се още като беше малко момиченце. Имаше чудесен съпруг, който я обожаваше. Велик композитор, не доктор, не човек с хапчета в джоба. Роди си красив син. Роди си разкошна дъщеря. Разведе се, докато още беше хубава млада жена. За какво има да се тревожи?

— За големия й шанс.

— За големия й шанс! Тя си пропусна големия шанс много отдавна. Най-напред не мога да разбера как успя да накара баща ти да се ожени за нея.

— Вземи си думите обратно, Гладис Дюбари!

— Добре, жабче. Съжалявам. Вземам ги обратно. Прощаваш ли ми?

— Да, но защо всички възрастни сте толкова подли?

— Не зная, но това е нещо ужасно. Ето ме, скоро ще стана майка, а съпругът ми не ми говори. Дойдох да помоля майка ти да отиде при него и да му каже.

— Какво да му каже?

— Че съм бременна.

— Какво?

— Ще ставам майка.

— От кога?

— От нощта, когато се омъжих, но разбрах едва преди седмица. Не бях сигурна, разбира се. Понякога има фалшиви тревоги, затова изчаках, но не беше фалшива тревога. Отидох на лекар и той ми каза.

— Хоу знае ли?

— Разбира се, че не. Нали не си говорим. За цял месец бяхме съпруг и съпруга само веднъж и оттогава все се караме. Изобщо не съм мислила да ставам майка. Ти си единственият човек, на който съм казала. Дойдох да кажа на майка ти, но не, тя дори не ми позволява да й кажа „здравей“.

— Кога ще станеш майка?

— Ами, ако всичко върви по график, някъде април или май следващата година.

— Не можеш ли да побързаш?

— Не, не мога. А и не съм сигурна дали изобщо искам дете.

— Не си сигурна дали искаш да имаш син или дъщеря?

— Не, не съм. Съпругът ми не ме обича.

— О, напротив, обича те. Много те обича.

— Наистина ли, жабче?

— Да, и ти го знаеш.

— Тогава защо не ми говори?

— Защото сега, когато вече си му съпруга, иска да си различна.

— Как?

— Иска да си му съпруга.

— Аз съм му съпруга.

— Наистина ли?

— Е, ако не съм му съпруга наистина, тогава не зная каква съм му… Наистина… Даже не съм сигурна, че искам да съм му съпруга наистина.

— Трябва.

— Защо?

— Заради сина ти — или дъщеря ти.

— Да — съгласи се Гладис. — Трябва да намеря начин. Тя няма ли да се върне все пак?

— Отишла е у мис Краншоу, предполагам.

— Би ли й се обадила да й кажеш, че съжалявам и да я помолиш да се върне?

— Ти й се обади.

— Не мога, жабче. Понесох толкова унижения.

— Не, не си. Просто й се обади.

Гладис помоли телефонистката да звънне у мис Краншоу, но мама не беше там. Мис Краншоу ни покани на чай.

— Ами — казах аз, — добре, но сега вече се притеснявам за мама. Най-добре да й оставим бележка къде сме.

Гладис написа бележка и я остави на възглавницата на мама. После аз я заведох у мис Краншоу.

— Толкова съм слушала за вас — каза Гладис.

— Но къде е майка ти, звездичке? — попита мис Краншоу.

— Долу — излъгах аз. — Пие кафе, защото много се притеснява за пиесата.

— Всички се притесняваме — обясни мис Краншоу на Гладис.

— Пиесата не е ли добра? — попита Гладис.

— Пиесата е чудесна. Имаме финансови проблеми, не можем да съберем пари да я поставим в Ню Йорк. Имаме достатъчно за Филаделфия, но това е всичко.

Мис Краншоу наля чай за всички и ни предложи кейкове и курабийки, но аз просто не можех да се насладя на нищо, дори на кейка с ром.

— Какво ти има, звездичке? — попита мис Краншоу.

— Мисля, че искам да отида в стая 2109 и да дремна.

— Наистина ли?

— Да.

— Имаш ли ключ?

— Да.

— Ами добре тогава. Ние ще бъдем тук, ако ти потрябваме, нали, мисис Тапънс?

— Да, бих искала да поостана, ако е удобно.

— Разбира се — каза мис Краншоу. — За мен е удоволствие.

— Наистина ли? — каза Гладис. Беше много радостна.

Аз отидох в 2109 и се изтегнах на леглото. Искаше ми се с мама да сме си вкъщи на улица „Макаронена“. Искаше ми се да съм в Париж с татко и с брат ми. Искаше ми се и четиримата да сме в Париж. Искаше ми се и четиримата да сме в къщата на улица „Макаронена“. Искаше ми се да сме петима, вместо четирима. Искаше ми се да сме шест, после седем, после осем. Исках да имам по-малък брат и по-малка сестра, после още един по-малък брат и още една по-малка сестра. Искаше ми се възрастните да нямат непрекъснато толкова много проблеми.

Исках да ми харесва, че играя в пиеса. Но вече мразех пиесата. Никога не бях искала да играя в пиеса. Искаше ми се никога да не бях говорила по телефона с Майк Маклачи, защото ако не бях говорила с него, той нямаше да чуе гласа ми, а именно затова бях в пиесата. Искаше ми се гласът ми да се промени. Гласът на мама непрекъснато се променяше. Понякога беше изпълнен с любов, но понякога беше уморен и ядосан. Искаше ми се изобщо да нямах глас. Никога не бях искала да уча как да говоря и да правя разни неща нарочно, на сцена, пред хора. Исках само баща си, майка си, брат си и приятелите си.

Не можех да заспя и не можех да се радвам, че съм в пиесата. Мама беше изрязала всички статии във вестниците с наши снимки, но просто не можех да се зарадвам на нито една от тях. Какво щеше да стане, ако кажех:

— Мамо, не искам да съм в пиесата. Може ли да не участвам?

Не, разбира се, че не можех да постъпя така, затова си помислих, че е най-добре да се радвам, че участвам в пиесата.

Мъчих се да се зарадвам, мъчих се, но не можах. Скоро обаче, въпреки че не се радвах, не се ядосвах повече.

Станах, излязох от 2109 и с асансьора се спуснах във фоайето. Отидох в кафенето и, както очаквах, мама беше в едно сепаре, пиеше кафе и пушеше цигара. Отидох и седнах срещу нея. Усмихнах се, тя също се усмихна. После се протегна през масата и хвана ръката ми.

— Толкова ме е срам — каза тя. — Не зная какво се е случило с нас. Искаш ли нещо?

— Не.

— Моля те. Сладолед?

— Добре.

Мама извика сервитьорката — Роузи не беше на смяна — и тя ми донесе сладолед.

После, вместо да се качим горе, се разходихме по улиците. Когато се върнахме беше девет и бяхме изморени. Направо си легнахме и аз заспах.

На следващия ден се чувствахме много по-добре и работихме усилено.