Уилям Сароян
Мамо, обичам те (25)

Двадесет и пета глава
Свещеникът на Амвона, бейзболистът на игрището

Цялата седмица само работехме и спяхме. Измина, преди да се усетя. Събота вечерта спах у мис Краншоу, а мама беше на празненството, което Майк Маклачи организира за някакви хора, наречени поддръжници. Мис Краншоу не отиде, защото не обича празненствата. Тя каза, че поддръжниците са хора, които имат пари и ги влагат в пиеси.

Имах разрешение да остана будна почти до десет часа. Когато се събудих, мис Краншоу вече беше станала. Закусихме заедно и после тя каза, че мога да хуквам към парка.

— Ако искаш да дойдеш с мен на църква, върни се в десет и половина и ще отидем — каза тя.

Минах покрай стая 2109, но не почуках, защото знаех, че мама е там вътре и спи дълбоко.

Поиграх си в парка и се върнах у мис Краншоу. Мама беше там и това много ме изненада.

— Просто не ми беше забавно на партито — обясни тя, — затова се върнах вкъщи рано и си легнах.

— Не ти беше забавно на партито? — учудих се аз.

— Не, не ми беше забавно — повтори мама, след което каза на мис Краншоу: — Надявам се, че Майк не ми се сърди, че си тръгнах рано.

— Защо да ти се сърди? — попита мис Краншоу.

— Ами беше поканил всички онези хора на партито и мисля, че искаше да чета пред тях.

— Съвсем не. Аз не бих искала да четеш пред тях и Майк знае това.

— Ами, Емерсън се опита да опише пиесата, а Оскар седна на пианото и изсвири част от музиката. На Майк наистина ли му трябват поддръжници?

— Да, трябват му. По принцип трябваше да направи партито много преди да се захване да продуцира, но мисля, че се досещам защо този път го направи след това.

— Защо?

— Защото ако той не е започнал вече да продуцира, те щяха да се страхуват да вложат пари в пиесата. Просто пиесата е такава.

— Ами ако не вложат пари в нея?

— Той няма да продуцира пиесата.

— О, не! — възкликна мама. — Сега вече наистина се притеснявам. Майк няма ли достатъчно пари да я продуцира без поддръжници?

— Опасявам се, че не — каза мис Краншоу. — Но не се тревожи, те ще вложат парите си в пиесата.

— Но представи си, че не ги вложат?

— В театъра е така, това е нещото, което винаги съм мразила.

— Но какво ще стане с всичките ти усилия? Ами тези на Емерсън, на Майк, на жабчето, на всички?

— В театъра — каза мис Краншоу — винаги вярваме, че пиесата ще бъде продуцирана — въпреки всичко.

— Притеснявам се — продължи мама. — Не ми хареса как изглеждат тези хора. Сигурна съм, че хубаво ще си помислят, преди да вложат пари в пиесата.

— Е, звездичката и аз отиваме на църква. Може би би било добре и ти да дойдеш.

— И аз мисля, че трябва да дойда. Ще се моля поддръжниците да вложат пари в пиесата.

— Забрави поддръжниците — каза мис Краншоу. — Просто ела, седни и погледай. Само стой и наблюдавай театъра. Ще видиш истински театър в църквата.

— Тревожа се — повтори мама.

— Недей — успокои я мис Краншоу. — Трябва да вярваме, че пиесата ще получи достатъчно подкрепа, че ще бъде продуцирана добре, и че ще се играе на сцена. В това време трябва да продължаваме да работим. Глупаво е да се тревожиш.

— Добре — обеща мама. — Вече няма да се тревожа.

Вървяхме надолу по „Пето авеню“ към „Петдесет и седма“ улица, нагоре по „Петдесет и седма“ към Бродуей, надолу по Бродуей и тогава видях църквата. Влязохме и гледахме пиесата, която се разиграваше вътре. Беше тиха пиеса, много нежна и малко тъжна — но не толкова тъжна, че да боли. Цялата вътрешност на църквата беше сцената — голяма сцена. Всеки беше в пиесата, но пиесата беше много по-голяма от когото и да било. Беше дори по-голяма от всички, взети заедно. Пиесата дори не беше нещата, които хората казваха или правеха. Беше начинът, по който хората се чувстваха там, мислеха и си спомняха. Всичко там беше тихо, леко и нежно — не гневно, бързо, тежко и шумно. Чувствах се като у дома си, харесваше ми, че съм там. Има много известни актьори в театъра, но в църквата е различно. Никой не е никакъв актьор. Всичко е пиеса — направена от мир и тъга, от любов и радост — но без никаква гордост. Никой няма нужда от гордост в църква.

Дълго стояхме там, но на мен ми хареса. Хареса ми всяка минутка и мисля, че на мама също й хареса. Стана й тъжно. Мисля, че това е думата, но не тъжно-тъжно или радостно-тъжно, а някакво друго тъжно. Не беше онзи тип тъжно, който е по-хубав от всякакъв вид весело. Сигурно никой не може да бъде тъжен така много дълго. Само час-два — когато ходите на църква. Щом излезете оттам, на секундата започвате да се чувствате както обикновено. Когато службата свърши, мис Краншоу каза:

— Нека просто да седнем и да погледаме.

Седнахме и заразглеждахме хората, които си тръгваха от църквата. Много скоро не остана никой. Тогава мис Краншоу стана и ние я последвахме, но вместо да излезем на Бродуей, продължихме към предната част на църквата. Мис Краншоу погледна нагоре, аз също — имаше голямо празно пространство между красиви стени, тавани и прозорци. Когато излязохме на Бродуей, няколко човека все още стояха на стълбите пред църквата, на слънце, като че ли не искаха да си тръгват оттам.

Извикахме едно такси и се качихме в него. Мис Краншоу нареди:

— Към бейзболното игрище, моля, и карайте като луд, защото иначе ще изпуснем първото подаване.

Шофьорът се обърна и се усмихна. След това запали колата, но не караше като луд. Караше бързо, но внимателно.

— Е — попита мис Краншоу, — хареса ли ви?

— Беше чудесно — отвърна мама. — Да отидем и другата неделя. Жабче, хайде отсега нататък да ходим всяка неделя на църква, където и да сме.

— Няма ли да сме тук?

— Ами, ще поставяме пиесата във Филаделфия след осем-девет дни — обади се мис Краншоу.

— Ще я играем, нали? — попита мама.

— Ти още се притесняваш — каза мис Краншоу.

— А ти не се ли притесняваш?

— Естествено, че се притеснявам. За пръв път ходя на църква от почти година насам. Майк не показва притеснението си, но от няколко дни усещам, че има финансови проблеми. А това е пиеса, която искам да видя на сцена в Ню Йорк. Просто трябва да направим пиесата и се ужасявам при мисълта, че може и да не успеем.

— Е, сега вече разбирам — мама дори леко се усмихваше. — Всъщност си мислех, че ти не се притесняваш и изобщо не разбирах защо. Мислех, че с мен нещо не е наред. Но защо не отиде на празненството на Майк да помогнеш?

— Защото изобщо не бих могла да помогна — обясни мис Краншоу. — Най-малкото, защото предизвиквам враждебно отношение у всички, които иначе са склонни да вложат пари в пиесата. Майк знае това и му олекна като му казах, че не мога да отида. Изобщо не ме бива по тази част. След това, което ти каза за празненството, мисля, че Майк ще се справи. Разбира се, Емерсън се отнася топло и дружелюбно с всеки, когото срещне, като повечето млади писатели. Като остареят, обаче, си губят това качество. На мен ми беше много приятно в църквата, а на теб, звездичке?

— О, да, но нямам търпение да отидем на мача.

— Господин шофьор! — извика мис Краншоу. — По-бързо, моля.

Шофьорът се обърна и пак се усмихна.

— От църква на мач — каза той. — Много добре.

— Идеално за неделен ден, нали? — попита мис Краншоу.

— И аз така мисля — отвърна шофьорът.

Той караше ловко и стигнахме навреме. Бяхме заели местата си най-малко минута преди първото подаване. Ето ти още една пиеса. Пиеса, подобна на тази в църквата, но на слънце и изпълнена с вълнение и шум. Всички седяхме на ръба на седалките си, гледахме, чакахме, крещяхме. Беше красива пиеса и аз съвсем забравих за пиесата в църквата. Беше по-жива и по-весела и човек не трябваше да мисли дали се чувства тъжен или радостен, или по друг начин. Само гледахме и крещяхме от щастие или от яд. Аз бях за „Джайънтс“, а мис Краншоу викаше за „Доджърс“.

Мама не беше за или против никого. Тя дори не разбираше играта, а беше на тридесет и три години. Аз научих всичко за бейзбола от брат ми Питър Боливийския селянин. Мис Краншоу обясни играта на мама и аз помагах, но колкото и да обяснявахме, мама просто не разбираше. Преструваше се, че разбира, но ние знаехме, че не е така.

„Доджърс“ спечелиха играта, но едва в деветия кръг. Мис Краншоу беше много щастлива, но и аз се радвах. „Джайънтс“ са моя отбор, но най-вече бейзболът е моята игра.

Беше най-добрата игра, която бях гледала, но през цялото време ми се искаше брат ми Пит да е с мен и татко да е до мама, даже и да са разведени.

На път за вкъщи след бейзболния мач мис Краншоу каза:

— Вижте какво, да продължим в този дух през целия ден, защото до утре ще сме умрели от притеснение. Какво ще кажете да отидем на кино?

Филмът беше италиански, казваше се „Пресечка“. Въпреки, че не можех да разбера и дума от това, което казваха, нито пък да прочета надписите бързо, филмът ми хареса, защото се разказваше за бедни хора и за техните проблеми и най-вече за един баща, който имаше слабо лице и големи, уморени очи.

Той имаше много проблеми.

Първо го пратиха в италианската армия или в нещо като армията, не съм сигурна какво беше. Имаше униформа и изглеждаше тъжен в нея.

Един ден се загуби и попита един италианец откъде да мине, за да заобиколи немците или каквито бяха там враговете му — и другият италианец му каза да слезе по стълбите и да завие на дясно. Когато човекът мина по този път, немците чакаха там и го плениха. Отведоха го много далеч в един затвор и го държаха там дълго време.

Докато го нямаше жена му спеше с друг италианец, дъщеря му спеше с един американски войник, който я напусна и я остави с малко момченце и всички бяха бедни и гладни.

Филмът беше хубав, целия, и аз никога няма да забравя бащата, особено когато се прибра вкъщи и намери всичко променено и се натъжи повече от всякога. Заживя както обикновено и имаше много проблеми с жена си, с дъщеря си и със сина си, който вече беше млад мъж. Един ден синът му му се развика, защото мислеше, че баща му е изял хляба му за обяд. Не си спомням дали го беше изял, но никога няма да забравя онзи баща и семейството му. Те ми бяха приятели, всички, и аз ги обичах.

След филма си отидохме пеш у дома. Отбихме се в „Автомата“ на „Петдесет и седма“ улица, недалеч от „Пиер“, и вечеряхме там.

Целият ден беше много забавен, но знаех, че мама се притеснява, както и мис Краншоу.