Уилям Сароян
Мамо, обичам те (24)

Двадесет и четвърта глава
Актьори, на работа!

В четвъртък отидохме в Кони Айланд, в петък в Джърси, в събота в Кънектикът. В неделя обиколихме Манхатън, защото следващият ден беше понеделник.

Прекарахме много добре. Говорихме ли, говорихме. Искам да кажа, за всичко, а всичко означава пиесата.

В понеделник сутринта телефонът звънна в шест, станахме и отидохме на работа. Разходихме се в парка, закусихме в кафенето, качихме се в стая 2109 и си преговорихме ролите. В осем мис Краншоу се обади по телефона и ни помоли да отидем с нея пеша до офиса на Майк.

Мислехме, че ще сме първите там, но бяхме последните, въпреки че беше само осем и половина, а трябваше да започнем работа в девет.

Всички бяха седнали около голямата маса, която преди беше до стената, но Майк Маклачи я беше преместил в центъра на стаята.

— Радвам се, че всички сме тук по-рано — каза Майк, — защото мисля, че ще е добре да чуем касетата със записа на музиката в изпълнение на Оскар Бейли. Ще започнем да четем веднага след това.

Майк кимна на Оскар и той каза:

— Говорих по телефона с композитора и уточнихме инструментите: пиано, цигулка, тромпет, барабани и перкусия, банджо, обой, електрически орган, ксилофон и различни детски инструменти. Някои от инструментите бяха подбрани от композитора, а някои уточнихме, като говорихме по телефона. Смятахме да използваме и човешки глас — мъжки и женски, по-скоро като възгласи, отколкото като песен, но не успях да намеря точно такива гласове, каквито исках. Музиката на първото ни представление няма да е точно такава, но това все пак е някакво начало, и то доста добро, според мен.

Оскар пусна касетофона. Мисля, че той не е човек, който обича да се хвали, музиката беше чудесна, когато той свиреше на пиано, но сега беше дори по-хубава. На места беше толкова смешна, че ни караше да се смеем с глас.

Когато музиката свърши, всички ръкопляскахме. Майк Маклачи сложи ръка на рамото на Оскар и каза:

— Благодаря, Оскар. Мисля, че е най-добрата музика за пиеса, която някога съм чувал.

— Какво ще отпадне? — попита Оскар.

— Ще видим — каза Майк. — А сега, на работа.

Оскар тръгна да си ходи, но Майк го спря:

— О, не, искам да останеш за това първо четене, моля те. Веднага след четенето актьорите могат да излязат в обедна почивка, докато ние останалите ще обсъждаме нашите… проблеми.

Майк натисна един бутон и Хелън Гомес влезе.

— Хелън — нареди той, — никой да не ни прекъсва, докато не ти се обадя отново. Може да ни отнеме два часа, може би три.

Хелън кимна и затвори вратата след себе си. Майк представи бързо всички и помоли Емерсън Тули да каже няколко думи. Емерсън започна:

— Това е пиеса. Засега е пиеса в ръкопис. Сега ще я превърнем в пиеса на сцена. Първото ни представление пред публика ще се състои в театър „Форест“ във Филаделфия, след две или три седмици, зависи от късмета ни и решаването на някои технически проблеми. Нека да я прочетем.

Всички бяха седнали, включително и един нисичък, пълен човек на име Джоу Трап, който беше дизайнер на декорите и костюмите. Всички имаха копия от пиесата.

Емерсън каза:

— Аз ще чета описанията.

Той погледна часовника си и започна да чете. Беше девет и половина.

Дойде моят ред да кажа следващата реплика. Всички стояха много тихо и мисля, че четох по-добре от всякога преди това, но, естествено, аз си знаех репликите наизуст. Ако не ги знаех, нямаше да мога да ги кажа, както ги казах, защото чета бавно.

Следващите реплики бяха на един възрастен човек, дядото на малкото момиченце. Той имаше дълбок глас и говореше хубаво. След него беше ред на едно момиче на име Агнес Хоугън.

След нея беше мама. И тя чете много добре, но знаех, че е малко изплашена, защото я бях чувала много пъти да чете същите реплики много по-добре.

Малко по малко прочетохме цялата пиеса.

За минута никой не каза нищо и след това всички заговориха наведнъж, особено тези, които не бяха чели пиесата преди.

Майк каза:

— Много ви благодаря, дами и господа. Обедна почивка от час и половина. В два ще я прочетем отново.

Всички станаха да излизат, също и ние с мама, но Майк каза:

— Искам да останете.

— Бях ужасна — прошепна мама на Майк. Изглеждаше много разстроена.

Майк само й се усмихна.

Когато другите актьори излязоха, той каза:

— Дойде време всички да си поговорим откровено. Емерсън?

Емерсън Тули потърка брадичката си и отвърна много тихо:

— Имам много работа, Майк.

— Каква работа?

— Да пренапиша пиесата.

— Не съм съгласен, но ще говорим за това по-късно. Какво ще кажеш за актьорите?

— Някои ми харесаха много — може би прекалено много. Но мисля, че всички са добри.

— Има ли някой съвсем неподходящ?

— Не. Харесват ми.

— Оскар?

— Аз съм музикант — каза Оскар, — но ще кажа това — не съм чувал нищо на театрална сцена, което да ми е харесало повече.

— Музиката ще пасне ли добре?

— Така мисля. Даже смятам, че можем да я използваме цялата — но ти си шефът, Майк.

— Не искам да съм шефът — каза Майк. — Запомнете всички, сега е моментът да обработим пиесата, както смятаме, че трябва да бъде, така че, моля ви, говорете. Има ли нещо, което не ви хареса, нещо, което не трябва да е така, каквото и да било. Какво ще кажеш за гласовете им, като гласове, Оскар?

— Всеки глас е различен, Майк, и мисля, че така трябва да бъде. Това случайно ли стана?

— Не съвсем — отвърна Майк. — Някакви идеи?

— Да. Когато четат отново, може ли да са прави? Имам предвид, аз ги възприемам като танцьори.

— Ще обсъдим това след минутка. Кейт?

— Какво очакваш да кажа, Майк?

— Точно това, което си мислиш, и зная, че си мислиш много неща. Нека да ги чуем, всички.

— Емерсън има много работа и то трудна, но не е нужно да пренаписва пиесата. Не мисля, че трябва да променя и думичка. Виж сега, Емерсън, работила съм с много драматурзи. Първото нещо, което те си мислят, когато пиесата звучи скучно, е, че нещо не е наред с думите. Понякога наистина е така, но не и в този случай. Трябва доста да поработиш с хората си.

— Кого не харесваш, Кейт? — каза Майк.

— Нямам нищо против никой от тях. В интерес на истината, мисля, че си се справил отлично с подбора на актьорите. Но трябва да разбереш, че в Ню Йорк нямаме истински театър, нямаме истински актьори. Имаме амбициозни хора, но това е нещо друго. Емерсън трябва да превърне седем приятни, амбициозни хора в истински актьори за две-три седмици.

— С твоя помощ — каза Майк. — Това едва ли е невъзможно, нали така?

— Надявам се — продължи Кейт. — Малкото момиченце и майка й наистина са самата пиеса, но ако останалите актьори не играят със смелост, въображение и дори гениалност, просто няма да има пиеса.

— Но ти не се тревожиш, нали? — попита Майк.

— Разбира се, че се тревожа — сопна се Кейт. — Ако не се тревожех, нямаше да съм тук. Харесвам пиесата на Емерсън. Мисля, че е единствената пиеса, която съм виждала от години насам, която си заслужава времето и главоболията, за да се получи.

— Добре, Кейт. Джоу?

— Нямам забележки — каза Джоу Трап. — Колкото до декорите, ще бъдат съвсем малко — ще има много светлина. Леки очертания на декори и светлина. Пряка светлина, вероятно в два-три цвята, но не много силна. И, разбира се, сенки. Единични, двойни, тройни, големи и малки — всякакви, но не през цялата пиеса, само когато трябва. За костюмите имам много идеи — много, но момиченцето трябва да бъде босо през повечето време.

— Защо? — попитаха Емерсън и Майк в един глас.

— Все още не зная точно — отвърна Трап. Той извади голяма носна кърпа от джоба на якето си и избърса с нея лицето си. — Имам основателни причини, но не зная още какви са. Ти не мислиш ли, че момиченцето трябва да е босо, Кейт?

— Не съм мислила за това — отвърна мис Краншоу, — но идеята ми харесва.

— Защо все пак? — недоумяваше Майк. — Идеята като че ли ми харесва, но Емерсън не го е споменал в пиесата и искам да зная защо на вас двамата ви харесва.

— Ами — каза Трап, — тя е танцьорка. Всичко, което си представя, се случва като танц. Речта й е като танц. Но не е балет, а детски танц. С боси крака — движи се бързо и тихо.

— Добре — съгласи се Майк, а после помоли мама да каже нещо.

— Майк, аз съм тук, за да се уча. Мисля, че всички бяха добри, но аз пък какво ли разбирам?

— И това е достатъчно — усмихна се Майк. — И това ще обсъдим отново по-късно. Всъщност с това можем да започнем утре. Че всички са били добри. В интерес на истината, и аз мисля, че е така. Но сега трябва да вземаме решения. Звездичке, според теб как беше?

— Хубаво — отговорих аз.

Майк кимна, после натисна един бутон и Хелън Гомес влезе.

— Сега ще хапнем, Хелън, ако обичаш — каза Майк.

Хелън докара една количка с храна и всички си взеха сандвичи и кафе, без да спират да говорят.

Ние с мама застанахме до прозореца и се загледахме в Ню Йорк.

— Беше чудесна, мамо.

— Не бях спокойна — отговори тя. — Трябва да измисля как да се успокоявам.

— Не се тревожи толкова много. Как искаш да си спокойна, като се тревожиш непрекъснато.

Мама хвана ръката ми и прошепна:

— Ти си моето другарче, жабче. Ти си ми най-добрата приятелка в целия свят. Следващия път ще съм спокойна, ще видиш.

Всички се върнаха около половин час по-рано, защото всички много се вълнуваха от пиесата. Майк каза:

— Е, щом всички вече сме тук, да я прочетем отново, от началото до края.

— Прави — допълни Оскар.

Ние заехме местата си и прочетохме пиесата отново. Този път мама беше спокойна и всички забелязаха колко по-добре чете. И другите се справиха чудесно.

Наближаваше пет, когато свършихме. Майк покани всички да останат да пият кафе и да се опознаят. Всички седнахме и си поговорихме.

Майк попита дали искаме отново да чуем музиката. Искахме, затова Оскар пусна отново касетофона, но каза:

— Не спирайте да говорите, докато слушате. Продължавайте.

Така че ние говорехме и слушахме музиката едновременно.

Когато стана време да си ходим, човекът, който играеше дядото на момиченцето, каза:

— Мистър Маклачи, имате прелестна пиеса и аз съм горд, че участвам в нея.

— За мен е чест, че вие играете в нея, мистър Мънгоу — отговори Майк. — Навремето бяхте любимият ми певец и танцьор, но никога не съм си представял, че ще играете в някоя от моите пиеси.

— Благодаря ви — прошепна мистър Мънгоу. След това се усмихна, кимна на всички и излезе.

Мис Краншоу и Майк Маклачи се спогледаха.

— Той беше най-великият — каза Кейт.

— И сега не е толкова лош — допълни Майк.

С мама се прибрахме пеш вкъщи, но като стигнахме до хотела, решихме да не се качваме горе, а да продължим разходката.

Вървяхме по „Мадисън авеню“ до Харлем. За пръв път се разхождах там. Предишния ден бяхме минали с колата през Харлем и Лерой ни беше разказал за разни улици и места. Но сега спряхме там, на „Ленъкс авеню“.

Харлем е пълен с деца, които са излезли от сградите на улиците. Момченцата и момиченцата играят на разни игри по тротоарите. Скачат на въже, танцуват, пеят и се забавляват. Имаше три момчета, на единадесет-дванадесет години. Единият от тях имаше банджо. Свиреше и пееше, а другите двама пееха и танцуваха. Бяха най-добрите в Харлем.

Влязохме в един ресторант на самообслужване и видяхме цял куп големи, печени ябълки. Изядохме по една със сметана, след което излязохме и повървяхме още малко. Скоро се стъмни и ние си взехме такси.

На път за вкъщи мама каза:

— Е, жабче, започна се.

— Да.

— Страхувах се през целия ден, но вече не ме е страх.

След това просто седяхме и гледахме хората по улиците. Беше ме страх, но не казах на мама, защото е заразно. Радвах се, че съм в пиесата, радвах се, че мама е в нея, радвах се, че музиката на татко е в нея, но въпреки това ме беше страх.

А дори не знаех от какво ме е страх.