Уилям Сароян
Мамо, обичам те (23)

Двадесет и трета глава
Семейният живот

Приятният дъжд изпълни Ню Йорк и нощта с хубаво ухание. Помислих си, че всички хора на света вече са добре, като тригодишната Гейл Дони. Тя имаше навика да стои по нощница на моравата пред къщата им на улица „Макаронена“. Стоеше там рано сутрин и просто гледаше. Беше будна, защото очите й бяха отворени, но изглеждаше като че ли още сънува и се намира в съня си. Виждах я от прозореца на моята стая. Струваше ми се, че се опитва да си спомни нещо. Приятният дъжд в Ню Йорк ми напомни за нея.

Мама загаси лампата. Стояхме в тъмното до прозореца, гледахме и слушахме дъжда.

Тогава звънна телефонът и всичко се промени.

Беше Гладис Дюбари и по думите на мама разбрах, че Гладис има проблем. Говориха почти един час.

— Какво е станало?

— Скарала се със съпруга си — каза мама — и той я ударил. Иска да се обади в полицията. Не знаела, че се е омъжила за луд човек. Каза, че заплашвал да я убие. Страхува се да стои в къщата с него. Искаше да дойде тук да спи, но, разбира се, аз й казах, че не може. Не знам как да й помогна. Той не е човек, който би ударил жена си. Сигурно я е бутнал. Каза, че е истерична и има нужда от успокоителни, но те свършили, а той не искал да й даде други. Казал, че няма нужда от други — само един пердах й трябва на нея. Иска да взема едно такси и да отида при нея.

— Ще отидеш ли?

— Естествено, че не. Бракът е нещо, с което една жена се оправя сама — или не се оправя. Освен това, нали сме във ваканция. Искам само да се потопя във ваната и да си легна. А ти?

— И аз. И все пак ми е мъчно за нея.

— Мислиш, че на мен не ми е мъчно ли? Познавам я откакто бяхме шест-седемгодишни. Винаги е била невъзможна, разбира се, но е наистина добър човек.

— Зная. Тя ми харесва. Ако искаш да отидеш при нея, тръгвай. Няма да се страхувам. Просто ще си взема вана и ще си лягам.

— Не — каза мама. — Искам да й бъда приятелка, разбира се, но би било грешка да отида при нея точно сега. Няма да е честно спрямо бедния Хоубърт, и спрямо нея. Не е кой знае какво. Рано или късно се случва на всички женени хора. Това е част от семейния живот, а семейният живот просто не е лесен за никого. Ако и двамата сте много бедни, семейният живот е труден. Ако и двамата сте много богати, пак е труден. Ако единият е богат, а другият е беден, пак е труден.

— Защо?

— Защото в брака единият човек е мъж, а другият е жена.

— По-лесно ли ще е, ако и двете са жени?

— Това няма да е брак.

— Защо не? Нали трябват двама души за брак? Защо не две жени?

— Две жени не могат да имат деца.

— Но могат да си осиновят, нали?

— Не, защото на децата не им трябват две майки. Трябват им майка и баща — собствени. На децата им стига една майка. Понякога даже им е много. И си мисля, че всъщност именно за това се карат.

— За какво?

— За децата.

— Те имат ли деца?

— Не, за това трябва време. Така или иначе, сигурно това е истинската причина да се карат. Но може би си мислят, че се карат за нещо друго. Сигурна съм, че той иска тя да бъде истинска жена и да роди дете, но тя просто още не може да бъде истинска жена.

— Изглежда като истинска жена.

— Говоря за нещо отвътре, нещо, което не се вижда. И е много трудно да бъдеш истинска жена.

— Но ти беше истинска жена, когато беше женена, нали?

— Чудя се — каза мама. — Родих брат ти, след това теб, но се чудя. Дори и да имаш деца, не значи, че си истинска жена.

— Не разбирам.

— Естествено. Аз съм на тридесет и три и едва сега започвам да разбирам.

— Каква е една истинска жена?

— В брака една истинска жена живее за съпруга си и той живее за нея, защото да живеят един за друг означава да имат деца и семейство, а семейството е най-важното нещо, което трябва да имат мъжете, жените, момченцата и момиченцата. Семейството е всичко. Винаги е било всичко. А семейство се получава само с брак, но проблемът е, че бракът е труден — почти невъзможен.

— Защо?

— Не знам, но има нещо общо с това как мислят и живеят хората — в какво вярват и какво искат. Хайде да се изкъпем и да си лягаме.

— Добре, но нали не си ми ядосана?

— Не, разбира се, че не. Защо да съм ти ядосана? Тревожа се за бедната Гладис и бедния Хоубърт. Би било много лошо, ако направят някоя глупост.

— Може би трябва да отидеш у тях.

— Не, зная, че не трябва.

Изкъпахме се и си легнахме. Бях почти заспала, когато мама изведнъж седна в леглото, грабна телефона и даде на телефонистката номера на Гладис. Чака дълго, но никой не отговори. Тя стана от леглото и запали цигара. Помоли телефонистката да набере номера отново, но отново никой не отговори.

— Какво да правя, жабче?

— Не зная, мамо.

Тя изпуши цигарата и запали друга. Извади дрехите си от шкафа и започна бързо да се облича. След това отново се съблече и прибра дрехите.

— Не — каза тя. — Не е моя работа. Тук съм, за да работя и толкова. Не мога да си позволя да мисля за нещо друго, освен за пиесата. Най-трудното тепърва започва. Гладис и Хоубърт трябва да се оправят сами, както всички други.

Тя загаси лампата и се върна в леглото, но беше много неспокойна. Аз също. Не можех да бъда спокойна. Слушах дъжда, но той вече не ме караше да се чувствам добре. Исках да успокоя мама, ни не можех да измисля нищо.

— Мога само да кажа — обади се мама, — че Господ да помага на семейните хора, особено на Гладис и Хоубърт. Те имат нужда от помощ. И то от много помощ. Повече, отколкото която и да било друга семейна двойка в света.

— Да — казах аз. — Господ да им помага. Но защо точно те да имат нужда от повече?

— Защото тя все пак трябва да е Гладис Дюбари, богаташката, и щом е Гладис Дюбари, богаташката, хубавицата, светската особа, за която се пишат клюки по вестниците и така нататък, просто не може да има брак.

— А какво има?

— Живеят си двамцата — каза мама. — Той и тя, убиват се един друг в безкрайна и безсмислена караница. Слава Богу, че съм разведена. Бях омъжена девет години и това ми стига. Бях ужасна към съпруга си, но не беше нарочно. И той беше ужасен, но зная, че и той никога не го е правил нарочно. Просто нищо не можеше да се направи.

— Хоубърт ще убие ли Гладис?

— Разбира се, че не. Тя просто така си говори. Спиш ли, жабче?

— Почти, мамо. Недей да се разстройваш.

— Не се разстройвам. Наистина. Само ми е малко тъжно — защото толкова се радвам, че всичко свърши и все още имам теб и татко ти също има теб, и аз все още имам Пит, и той все още има татко ти, и двамата имате нас.

— И се имаме един друг. И вие с татко все още се имате един друг, нали?

— Да, така мисля — каза мама.

После замълча за дълго и аз почти заспах. Мама прошепна:

— И четиримата все още се имаме един друг.

Не зная дали е казала нещо друго, защото заспах.

Преди да заспя Кони Айланд още ми се въртеше в главата. Това място беше направено за забавления, бляскаво, голямо и шумно. Беше най-доброто място да се поразходим, да погледаме и да послушаме, да се возим на разни неща, да си купуваме разни неща: захаросани ябълки и пуканки, и сладолед, и хотдог, и газирани напитки. Беше най-хубавото място на света.

Кони Айланд се въртеше в съня ми и аз се въртях из Кони Айланд. След това изведнъж се появи татко с брат ми, направо от Париж.

Когато четиримата се видяхме, спряхме и просто се гледахме. После всички се разсмяхме, втурнахме се един към друг, прегърнахме се и се целунахме. Аз си казах:

— Не ме интересува колко е трудно за един мъж и за една жена да са женени, не ме интересува дали трябва да се развеждат, за да не се убият един друг, но си струва да се оженят и да се разведат, стига да се срещнат в Кони Айланд. Всичко си струва, щом мъжът и жената и техният син и тяхната дъщеря се срещнат в Кони Айланд без изобщо да са очаквали и след като не са се виждали една година. Струва си, даже и да се срещнат само на сън както сега.

Когато се събудих, разбрах, че е рано сутринта. Всичко е различно рано сутрин. Нещата, които чувате от улицата, са нещата, които правят ранобудните хора. Например хората, които събират боклука и се опитват да не шумят много с кофите, но вие така или иначе ги чувате.

И хората, които чистят улиците с големите машини с четка, която се върти. Чувате мотора на машината и звука от метенето на четката. Излизат рано сутринта и чистят града.

Чувате как разтоварват кашоните с разни неща за ядене за хотелите и ресторантите и понякога гласовете на работниците.

— Здравей, Луи. Какво ще кажеш за това?

След което чувате смях и един друг глас казва:

— Много смешно. Трябва да те дадат по телевизията.

Чувате звука на някоя кола, която минава по тиха улица.

Не чувате присмехулници да пеят в евкалиптови дървета, но това не е проблем, защото нещата, които чувате, също са приятни.

Понякога чувате клаксон на автомобил, но ако искате да чуете още един, трябва много да чакате. Не се чуват никакви свирки, но ако се заслушате внимателно, ще чуете как някой ходи по тротоара.

Забавно е да слушате звуците в ранното утро, защото вече е нов ден и сте забравили всичко, което сте сънували. Хубавите и веселите неща, нещата, които ви плашат, и нещата, които така ви натъжават, че разбирате, че спите, защото ако сте будни, нищо не може да ви натъжи толкова. Спомнях си само Кони Айланд и още нещо, но какво беше то? Какво беше това, което знаех, че никога няма да забравя като се събудя? Много се мъчих да си спомня, обаче не можех, но после, когато не се опитвах, се сетих.

Срещнахме татко и брат ми от Париж, които бяха там, пред нас. Само като си спомних какво се случи, когато се видяхме, въпреки че не се бе случило наистина, отново се почувствах много щастлива. Все пак си бях спомнила и със сигурност се беше случило в съня ми. И това е нещо. Не е същото като да се е случило наистина, но все пак е нещо.

Мама ухаеше топло, дълбоко от самата нея. Опитах се да не мърдам, за да не се събуди, но когато се завъртях много бавно, тя отвори широко очи и се усмихна:

— Какво правиш, жабче?

— Слушам.

— И аз. Чу ли какво каза онзи на Луи?

— Да.

— Само като ги чух, се почувствах горда.

— От какво?

— От това, че съм в Ню Йорк, че съм в пиеса, че имам шанса да съм толкова истинска на сцената, колкото са те на улицата.

— Аха.

— Някои хора са толкова истински, жабче, даже няма нужда да ги виждаш. То си е в гласа им. Те са живи. Хора, които работят тежка работа, но са много истински и понякога си мислиш, че са най-известните хора в света.

— А не са ли?

— О, не. Никой не знае за тях.

— А кой е известен?

— Известните хора. Тях всеки ги знае.

— Но все някой познава и хората, които не са известни.

— Кой?

— Ами тези, които те познават — казах аз. — Ако Луи има жена, тя го познава, и ако Луи и жена му имат деца, децата ги познават — познават майка си и баща си. И освен това има и други хора, които ги познават. Не знаех, че и ти слушаш.

— Будна съм от шест часа — каза мама. — Събудих се точно в шест — без телефонът да звъни. Сега е почти седем.

— Ще спиш ли още?

— О, не. Прекалено съм щастлива.

— И аз няма да спя повече.

— Мислех си да закусим тук в стаята и просто да се радваме на свободата си. Става ли?

— О, да.

— Ще се обадя на рум сървис да ни направят храна за обеден пикник и да я донесат със закуската.

— Има още много неща в кошницата. Хайде да доизядем тях.

— Добре. Къде ще ходим?

— Някъде, където ти искаш да отидеш.

— Ще минем по моста на Джордж Вашингтон, след това ще продължим към Джърси и ще караме през градовете там.

— Кои градове?

— Ами, Питърсън, Юниън Сити, Рауей и може би още шест-седем.

— Те хубави градове ли са?

— О, не.

— Тогава защо искаме да ги видим?

— Те са част от миналото ми и отдавна не съм ги виждала. Ще е забавно, ще разгледаме улиците и местата, където съм била.

— Ти какво сънува, мамо?

— Не си спомням, но зная, че сънувах нещо.

— Може би си била в Кони Айланд?

— Може би, но не съм сигурна.

— Аз бях там.

— Весело ли беше?

— Беше по-хубаво, отколкото като бяхме там наистина.

— Така ли?

— Да, и познай кой друг беше там.

— Кой?

— Татко и брат ми.

— Аз къде бях?

— С мен, разбира се.

— Те как бяха?

— Много добре. Всички спряхме, като се видяхме. Всички се разсмяхме и после се втурнахме, прегърнахме се и се целунахме.

— Какъв хубав сън. Надявам се да не е свършил бързо.

— Изобщо не свърши, защото не го забравих, но в началото не можех да си го спомня. Какво е сънят, мамо?

— О, не мога да кажа, жабче. Всеки се опитва да отговори на този въпрос открай време, откакто хората са започнали да сънуват.

— Те кога са започнали да сънуват?

— Не съм сигурна, но предполагам, когато са поискали нещата да са по-различни или по-хубави.

Мама стана от леглото и извади всичко от кошницата за пикник.

— О, да — каза тя, — тук имаме достатъчно за днес. Смятам да закуся хубаво и искам и ти да направиш така. Сушени сливи. Овесени ядки. Варени яйца. Препечени филийки. Горещо какао.

— Уф! Не може ли да ядем нещо друго?

— Сушените сливи и овесените ядки са много полезни за нас.

— Не сме ги яли преди. Защо трябва да ги ядем сега?

— Защото отиваме в Джърси и аз ядях това като живеех там. Ще бъде забавно. Това ще е нашият ден в Джърси. Става ли?

— Добре, мамо. Мразя сини сливи и овесени ядки, но ще ги излапам.

— И аз ги мразя, но съм сигурна, че ще са вкусни като са минали двадесет и пет години.

— Защо?

— Защото сега съм щастлива.

— Тогава не беше ли щастлива?

— О, не, жабче.

Мама се обади на рум сървис и поръча закуска. Помоли момичето, което вземаше поръчките, да ни пратят сутрешните вестници заедно със закуската.

— Почти ме е страх да ги погледна.

— Защо?

— Само се надявам клетата Гладис и клетият Хоубърт да не са на първа страница — каза тя.

Когато закуската дойде, мама взе „Мирър“ и прелисти бързо страниците. После го остави настрана и седна.

— Слава Богу — каза тя. — Не пише нищо в „Мирър“, а щом няма нищо в „Мирър“, значи няма нищо в никой от тях. Е, хайде да си изядем закуската в стил „Джърси“.

Започнахме със сушените сливи, разбира се, които съвсем не бяха лоши. Даже бяха донякъде хубави. Беше хубаво като махахме костилката от месестата част и после си гризвахме малко от сладкия плод, преди да го пуснем в чинията. Сипахме захар и сметана в овесените ядки, които също не бяха лоши.

— О, как ги мразех, и сушените сливи, и овесените ядки — каза мама, — но вече не ги мразя. Сега са просто храна. Ти мразиш ли ги, жабче?

— О, не. Не ги обожавам, но не ги и мразя.

Беше хубава закуска и когато свършихме, още нямаше осем часа и пред нас имаше цял щастлив ден.