Уилям Сароян
Мамо, обичам те (22)

Двадесет и втора глава
Кони Айланд

Първият ни месец в Ню Йорк беше целият горещ, но на мен не ми пречеше, защото обичам да е горещо. Обичам и да е студено, но когато е горещо, обичам да е горещо. Тогава нося летни рокли.

Обичам и снега, но в Калифорния нямаше сняг. Винаги грееше слънце, а понякога валеше и малко дъжд.

Веднъж валя много дъжд и аз отидох на училище с дъждобрана си, отдолу с лятна рокля. Дъждът, обаче, спря на обед и когато се прибирахме вкъщи с Дебора Склум тротоарите бяха горещи и всичко си беше както обикновено.

В Калифорния няма да видите сняг. И дъжд няма да видите. Ще видите само Калифорния — ден след ден — и единственото, което мога да кажа, е, че ми харесва. Забавно е. Косовете идват от улиците на моравата и ровят за разни неща и когато тръгнете след тях, не отлитат, само се отдръпват и ви гледат. Присмехулниците кацат по евкалиптовите дървета и пеят песните на други птици. Присмехулникът може да пее половин час, без да повтори и два тона. Малките къртици правят купчинки мека пръст, изровена от земята и ако имате късмет, можете да ги видите като си подават главичките, след което се скриват бързо. Никога не съм виждала къртица изцяло на открито. Те не обичат да се показват. Белите пеперуди прехвърчат навсякъде, където има растения, а растения има навсякъде, цветя, бурени, храсти и дървета. Има и кафяви пеперуди, както и всякакви нощни пеперуди, които са като обикновените, но летят по друг начин — като че ли са се изгубили и сякаш се дразнят от дневната светлина. Има всякакви гущери и буболечки. Когато вечер стане хладно можете да видите охлювите, които се показват от черупките си, с наострени пипала. Ако се наведете и пипнете едното от пипалата, веднага, щом го докоснете, и двете се прибират бързо в мекото телце на охлюва. Той веднага се мушва в черупката и повече не помръдва. Винаги можете да разберете колко е пълзял, защото от него остава тъничка линия по тротоара. Има и градински змии, но ако някой види змия, на секундата настава голяма шумотевица, защото всички се страхуват от тях. Те се скриват много бързо, щом чуят шум, така че можете да ги зърнете само за миг, след което изчезват.

Горе на хълма, който е до нашата къща на улица „Черешова“, имаше много интересни неща. Съседите ни притежаваха двадесет акра земя, голяма къща за тях и една мъничка за пазача. Имаха шест коня, които яздеха в едно заградено място или по склона към долината и после нагоре по следващия хълм. Имаха стадо черни овце и сред тях винаги имаше няколко агънца. Чуваха се звуците, които издаваха, бе-е-е или нещо такова. Имаха и две колита, които прескачаха телената ограда и идваха при децата на улица „Макаронена“. Даже конете идваха до оградата, стояха там и гледаха децата и ние също ги гледахме.

Освен това имаха и шест кози, които връзваха на някое място с повече трева, за да пасат. Козите спираха да дъвчат и също гледаха децата.

Имаше едно много смешно момче, казваше се Нед Гейдж, което говореше много високо. Един следобед той видя козите, които стояха и гледаха десетината пуйки, купени за Деня на благодарността. Козите си стояха и гледаха пуйките, които си викаха нещо с кресливи гласове. Нед Гейдж стоеше в края на улица „Макаронена“ и зяпаше козите.

— Знаеш ли какво си мислят тези кози за пуйките? — каза той. — Питат се: „Тези пък каква порода кози са?“

Друг път Гейл Дони, едно малко момиченце, изпищя:

— Змия! Змия!

Всички се затичахме към мястото, което тя сочеше, и видяхме един червей. Нед Гейдж дойде и каза:

— Пазете се, тая змия е отровна.

Той вдигна червея и момичетата се разпищяха и избягаха. Тогава Нед Гейдж добави:

— Искам да кажа, за ядене. Затова няма да я изям.

Той направи с ръка една дупка в меката пръст и сложи червея в нея.

Как се пързаляхме с кънки по улица „Макаронена“! Как карахме велосипеди! Как скачахме на въже! Как скачахме на дама!

Винаги си спомнях за Калифорния.

В средата на август в Ню Йорк имаше ураган, но не връхлетя направо града, а мина покрай него. Ден-два след това валя голям дъжд. На някои места валя толкова много, че реките преляха и в много градове улиците бяха залети с вода. Имаше много щети и чух, че няколко души се удавили. Беше ми мъчно, но се радвах, че не съм била аз. Би било ужасно да се удавя. Не искам да ми се случва никога. Ужасявам се като си помисля, че въобще някой се е удавил. Страшно нещо, ще ми се да не се случва. Ще ми се да не се случва на никое живо същество. Само като си помисля, ме хваща страх.

През първата седмица на септември в Ню Йорк беше малко по-хладно, но не много.

Майк Маклачи започна да прослушва разни хора за другите роли. Срещаше се със стотици актьори. Трябваше да участват девет души, но Майк Маклачи каза, че са дошли деветстотин.

Една сутрин с мама бяхме в офиса му докато приемаше кандидатите за роли. Офисът беше пълен с всякакви хора. Стана ми тъжно, като ги видях. Не зная защо, но почти ми прилоша. Всички бяха вътре, някои седнали, но повечето стояха прави и се притесняваха. Те искаха нещо. Искаха го отчаяно, но бяха почти сигурни, че няма да го получат и това изобщо не беше забавно.

Мразя да виждам как някой иска нещо, но не го получава. Засрамих се, като ги видях там, прави или седнали, да чакат, като че ли бяха болни, но до тях нямаше баща, който да държи ръцете им и да им каже, че ще се оправят много скоро.

Боли, когато искаш нещо. Боли повече от всичко. По-добре да нямам нещо, отколкото да го искам.

Хелън Гомес ни заведе право в кабинета на Майк и мама каза:

— О, Майк, иска ми се да можеше на всичките да им дадеш работа.

— И на мен — каза Майк, — но, естествено, не мога.

— Ами поне не ги карай да чакат.

— Биха предпочели да чакат, отколкото да изляза и да ги отпратя. Кейт иска да отиде в провинцията за няколко дни. Смята, че е добре и вие двете да си вземете почивка. Къде искате да отидете до неделя вечер? Това прави почти четири дни. В понеделник започваме да четем с всички актьори — в девет часа, тук. Атлантик сити? Кънектикът? Къде?

— Париж — казах аз.

— Ами — каза мама, — мисля, че предпочитам да остана в Ню Йорк и да видя няколко пиеси.

— По-добре недей — каза Майк. — Моля ви, оставете театъра за малко. Имам си причини. Не искам да гледате нищо. Ще ви хрумнат разни идеи, а аз не искам да става така.

— Сигурен ли си? — каза мама.

— Абсолютно. Кейт е много доволна от всичко, аз също, така че оставете за малко театъра.

— Е — каза мама, — единственото, което много искам, е да попътувам с кола, но, естествено, нямам кола.

— Ще наема — каза Майк. — Ще я пратя в гаража на хотела. Искате ли шофьор?

— Не съм помисляла за това — каза мама. — Но ще бъде много отпускащо само да си седя на задната седалка, да правя дълги пътешествия и всяка вечер да се прибирам вкъщи.

— Кола с шофьор — каза Майк. — Забравете пиесата. Забравете всичко. Само се забавлявайте тези четири дни.

— Всеки ден ще ходим на пикник.

— Добре — каза Майк. — Нещо друго?

— Нещо друго? — изсмя се мама. — Искаш да кажеш, че може повече от това?

Върнахме се, където чакаха хората.

Хелън Гомес каза:

— Е? Накъде?

— На пикници — казах аз. — Всеки ден ще ходим на пикник.

— Ела с нас — покани я мама.

— Да знаеш как ми се иска — отвърна Хелън.

— Ами ела — в неделя.

— Неделя винаги ми е най-заетия ден. Не работя само в този офис, нали разбирате. Забавлявайте се. Ще се видим в понеделник.

Излязохме от офиса и тръгнахме надолу по „Пето авеню“. Решихме да си отидем вкъщи пеш, за да си купуваме разни неща от магазините по пътя. Когато се прибрахме в хотела, човекът на рецепцията каза, че колата и шофьорът ни чакат и че в стаята ни има кошница за пикник. Качихме се в стая 2109 и там, на бюрото, имаше голяма плетена кошница за пикник, пълна с храна. Всичко това беше обвито в зелен целофан и завързано със зелена панделка.

Мама извади картичката от малкия плик и прочете:

На моите звезди.

С обич, Майк

— Къде да отидем? — каза мама.

— В Кони Айланд — казах аз.

— О, не.

— О, да.

— Но защо, жабче?

— Защото си ходила там, като си била малка. Защото аз не съм ходила там, като бях малка. Защото съм го виждала в шест-седем филма и сега искам да го видя на живо. Хайде.

Мама се разсмя:

— Добре. И без това не очаквах колата да пристигне толкова бързо, така че ще отидем в Кони Айланд.

— И ще се забавляваме?

— И ще се забавляваме.

— Ще се возим на всичко?

— Е, почти на всичко. Просто не мога да се кача на някои от онези щуротии, но ще се возим на много от тях. Ще си вземем по пет долара, ще ги похарчим и ще се приберем.

Мама ми даде една петдоларова банкнота да си я сложа в ръчната чанта, сложи още една в нейната чанта, след което сложи останалите пари в най-горното чекмедже на бюрото.

Беше развълнувана и щастлива, както и аз. Нямах търпение да видя това място.

— Само си помисли — каза тя. — Мис Краншоу е доволна от работата ни.

— Че защо да не е доволна?

— Защото не е лесно да й се угоди — защото тя иска съвършенство. И се радвам, че го иска. Никога през живота си не съм работила толкова много.

— На това работа ли му казваш?

— Разбира се.

— За мен не е работа.

— Естествено, че не е, защото ти си само на девет години и на теб всичко ти е забавно. Нямаш нищо за губене.

— Нито пък ти.

— Аз мога да загубя всичко — каза мама.

— Не.

— Какво имаш предвид с това „не“?

— Нямаш нищо за губене и толкова.

— Добре, госпожице Всезнайке — съгласи се мама.

— Вземи си думите обратно или няма да дойда.

— Вземам ги — каза мама. — Не бих пропуснала това пътешествие до Кони Айланд за нищо на света и не бих допуснала и ти да го пропуснеш.

Тя се обади на рецепцията да помолят шофьора да изкара колата пред входа. Взехме голямата кошница за пикник и слязохме.

Колата беше чисто нов зелен кадилак, а шофьорът беше млад негър, който каза, че се казва Лерой.

— Би ли ни закарал до Кони Айланд, Лерой? — каза мама. — И, моля те, не бързай, защото искаме да разгледаме всичко по пътя.

— Да, госпожо — отвърна Лерой и потеглихме.

Видяхме Гринидж Вилидж, Бруклинския мост, Бруклин и много други места.

По пътя мама развърза панделката от кошницата за пикник и ми я даде. После свали зеления целофан, сгъна го внимателно и ми даде и него. След това разгледа какво имаме в кошницата, а там имаше почти всичко. Изядохме няколко сандвича, докато се возехме в колата. Имаше един термос със студено мляко за мен и друг с джинджифилов сок за мама.

Пристигнахме в Кони Айланд след четири. В седем все още бяхме там и имахме още по един долар за харчене. Само на шега решихме да отидем на стрелбището и да стреляме за по двадесет и пет цента по тенекиените патици, които плуваха във водата. Човекът на стрелбището ни каза как да държим пушката, как да се прицелим, как да дръпнем спусъка и ние с мама стреляхме една след друга.

Мама стреля по една патица и не улучи. Аз също стрелях по една и също не улучих. Но след третия опит вече улучвахме патиците.

Много е забавно да хванете патицата на мушка, да натиснете спусъка, преди да е станало късно и да видите как тенекиената птица пада. Първо се чува звукът на изстрела, после ударът на сачмата по тенекиената патица и накрая „пльок“!

Все още имахме по седемдесет и пет цента на човек, но решихме да не ги харчим, в случай че решим да спрем и да си купим нещо по пътя към дома. Оставихме Кони Айланд и се върнахме в кадилака. Лерой си беше там, зад кормилото, четеше книжка.

Минавахме по Бруклинския мост, когато светлините на Ню Йорк светваха. Беше страхотна гледка — Ню Йорк през нощта. Спогледахме се. Мама ме прегърна и аз я прегърнах.

Лерой ни остави в „Пиер“ и попита мама дали иска утре отново да използва колата. Мама помисли малко и каза:

— Лерой, ела утре сутринта към десет.

Качихме се в стаята си с кошницата за пикник и погледнахме през прозореца. Започна да вали приятен дъжд. Разсмяхме се, защото проблесна светкавица с бърза лилава светлина и после чухме гърма; защото бяхме в Ню Йорк и защото всичко ни беше наред, нямахме проблеми, никой не беше болен и ни очакваха само хубави неща.