Уилям Сароян
Мамо, обичам те (21)

Двадесет и първа глава
Гладис Дюбари

В първия ден от месец август, в единадесет вечерта се качихме на самолета на международното летище в Лос Анжелис.

В последния ден от месец август Гладис Дюбари се омъжи за личния си доктор. Той се казваше Хоубърт Тапънс. Тя беше ходила на психиатър, чийто офис беше точно до къщата й на „Източна седемдесет и седма“ улица, под името Гладис Смайт, вместо Смит, което тя смяташе за много обикновено. Беше му разказала целия си живот — но вместо да го посещава веднъж седмично като повечето хора, тя ходела всеки ден, а понякога и два пъти на ден. Гладис разказа всичко на мама точно преди сватбеното тържество, веднага след церемонията.

— Просто говорех и не спирах — каза Гладис. — Така е с психиатрите. Говориш, говориш и малко по малко решаваш какъв искаш да бъдеш и какво искаш да правиш. Е, аз реших, че искам да бъда Гладис Дюбари и да се омъжа за Хоу. Но разбира се, не го бях виждала откакто се скарахме в апартамента ти в „Пиер“.

— Стаята ми в „Пиер“ — каза мама.

— Да — каза Гладис. — Така че казах на Сиги — психиатъра — „Моля те, обади се на Хоубърт Тапънс вместо мен“, но той не му се обади. Психиатрите не правят така. Те просто слушат. Би трябвало да очакваш, че мислят за теб, че разбират всичко, но, повярвай ми, не е така. Не мисля, че изобщо чуват какво им говориш. Просто ти отделят един час и ти трябва да им платиш двадесет и пет долара. Но те не правят нищо — съвсем нищо. Само присъстват и толкова, а ти говориш ли, говориш и решаваш сам. Е, аз реших, че искам да бъда жена на Хоу и тъй като Сиги не искаше да му се обади, реших аз да му се обадя. Набрах номера на Хоу и естествено вдигна той, защото той няма секретарка или медицинска сестра. Не мислиш ли, че е най-хубавият мъж?

— Да, но какво му каза?

— О, нали знаеш — каза Гладис. — След психоанализата човек не го увърта много. Казах, че съм съгласна.

— Какво значи това?

— Значи съгласна съм, ще се омъжа за него.

— Той беше ли те помолил да се омъжиш за него?

— Е, не с толкова много думи, защото той не е ходил на психоанализа, но винаги съм знаела, че иска да ми го каже — и бях права, защото — сме женени, нали така?

Празненството беше в къщата на Гладис, която е на пет етажа. Ние бяхме в надстройката, защото Гладис искаше да си почине за минутка, преди да слезе на петия етаж да поздрави най-важните гости. Хоубърт Тапънс беше в коридора на приземния етаж и поздравяваше всички.

С мама го видяхме там, когато пристигнахме.

— Горе, на приземния етаж. Сама е и ви чака. Ще намерите личния асансьор в края на коридора, вляво.

— Толкова се радвам за вас двамата — каза мама и целуна Хоу по бузата.

— Ами, аз я обичам — каза той, — но се опасявам, че не зная какво да правя с нея. Тя винаги се налага, а аз, не зная защо, не мога.

— Малко по малко — каза мама.

— Трябва ли да употребя сила? — каза той бързо, защото току-що бяха влезли още хора.

— Да — каза мама. — И то много, но малко по малко.

Когато Гладис се почувства готова да слезе на празненството, тя застана в началото на извитите мраморни стълби, които водят до петия етаж. Стоеше и чакаше. Голямата стая беше пълна с хора, облечени в хубави дрехи, които говореха, ядяха и пиеха. В един момент някой погледна нагоре и я видя, след което всички погледнаха нагоре. Гладис започна да слиза по стълбите много бавно и внимателно.

Тръгнах след нея, но мама ме хвана за ръката и ме дръпна обратно.

— О, за Бога — каза тя.

Шест-седем фотографа снимаха. Един от тях имаше страхотна видеокамера.

— Ела — каза мама.

Върнахме се обратно в надстройката и влязохме право в личния асансьор.

— Какво има?

— Трябва да се махнем.

— Не можем — казах аз. — Тя много ще се разстрои.

— Няма — каза мама. — Дори няма да разбере.

Мама натисна едно копче, вратата се плъзна и се затвори и асансьорът бавно тръгна надолу. От всеки етаж се чуваше много шум. Асансьорът спря, вратата се отвори и с мама излязохме.

Коридорът беше претъпкан с хора, които мама не познаваше, така че тя се огледа за задна врата, но такава нямаше. Решихме да си пробием път между хората и да излезем на улицата, но когато стигнахме до стълбището към втория етаж, хората ни повлякоха нагоре. Опитахме се да се измъкнем, но ни отнесоха на третия етаж. И там не познавахме никого. На четвъртия етаж беше същото. Сигурно имаше по сто човека на етаж, но на петия трябва да са били двеста души и всичките се възхищаваха на Гладис. Тя говореше силно колкото можеше, смееше се и флиртуваше с всеки мъж.

— Трябва да се махнем оттук — каза мама. — Това е най-хубавото празненство, на което съм била, но дойдох само защото в телеграмата пишеше, че ако не дойда, бракът й ще се провали и аз ще съм виновна. Просто не исках това да ми тежи на съвестта. Исках само да знае, че се радвам за нея, но сега трябва да си ходим, трябва да се връщаме на работа.

Много хора се качваха по мраморните стълби към надстройката, но ние се промушихме между тях и отидохме най-горе. Щяхме да отидем в надстройката и отново да вземем асансьора, но Гладис ни видя и ни махна.

— Ами сега — помислих си аз. — Ще трябва да останем.

Обаче Гладис спря да ни маха и започна отново да флиртува, така че ние отидохме в надстройката. Бяхме се запътили към частния асансьор, когато видяхме някой да седи свит в ъгъла на един малък бар. Беше Хоу.

— Ти какво правиш тук? — каза мама.

— Пия — каза Хоу. — Вече изпих, колкото мога да изпия за един ден. Приятелите й не дойдоха да видят мен, повярвайте ми. Помислиха ме за иконома. Нито пък са дошли да видят нея. Не зная защо са дошли. Не зная и защо изобщо се забърках в това. Що за жена е тя, все пак?

— Ами, виж какво — каза мама. — Остави това питие и се съвземи. Това празненство ще свърши след няколко часа и ти ще останеш насаме с едно много необикновено и прелестно момиче — твоята съпруга.

— За какво е това празненство?

— За да се позабавляваме — каза мама. — Сега слез долу и се забавлявай, като всички. Те всички са се женили и празнуват своя брак. А ти трябва да отпразнуваш своя.

— Тогава ти защо не си долу?

— Минах на всички етажи — каза мама. — Минава пет, а аз имам репетиция в пет и половина. Както изглежда, ще закъснея. Просто минах за един час да ви пожелая и на двамата щастие.

— Майка ми е долу на приземния етаж, заобиколена от непознати — каза Хоу. — Загуби баща ми. Искам да кажа тук, на празненството, две минути след като дойдоха. Не зная къде е баща ми. Но зная къде е жена ми и зная къде съм аз — никъде, ето къде.

— Слушай — каза мама. — Стегни се и забрави за майка си. Вероятно тя се забавлява повече от всички други гости. Забрави и за баща си. Тук е пълно с хубави момичета и жени. Мисля, че трябва да забравиш и за себе си. Това е единственият начин да се започне бракът. Просто се забавлявай — с непознатите.

— Нищо не разбирам — каза Хоу. — На тридесет и седем години съм. За пръв път се женя. Чаках до сега, защото да станеш доктор отнема много време. И защото за мен бракът винаги е означавал нещо повече, от каквото и да е друго на света. Това брак ли е?

— Това е празненството по случай брака ви — каза мама. — Повярвай ми, това е добър начин да започнеш брака, ако можеш да си го позволиш. Стига си стоял сам. Това първо. Много скоро ще можеш да прекараш много време сам с нея. Ще останете само двамата, преди да се усетиш. Сега трябва да тръгвам, но преди това искам да те видя как слизаш долу при жена си.

— Ще се загубя там долу.

— Именно там трябва да се загубиш — каза мама. — Не тук горе. Утре ще разбереш, че съм била права.

— Не зная как да бъда съпруг на луда жена — каза Хоу. — Тя луда ли е?

— Разбира се, че не — каза мама. — Просто е объркана и разчита на теб да се оправи. Женени сте от…

Хоу погледна часовника си и каза:

— Един час и тридесет и пет минути.

— Да — каза мама. — Колкото по-скоро й помогнеш да се оправи, толкова по-добре.

— Как?

— Малко по малко — каза мама — и започни още от сега. А сега слизай долу при съпругата си и се дръж като съпруг.

Той остави чашата си и се намръщи. След това разтърси глава, като че ли вътре имаше нещо, от което искаше да се отърве. Отиде до вратата, отвори я и излезе.

С мама отидохме до асансьора. Когато слязохме на приземния етаж, вече нямаше толкова много хора като преди и скоро излязохме на улицата. Повървяхме до ъгъла, където намерихме такси. Качихме се и отидохме в „Пиер“. Мама се обади на мис Краншоу от фоайето да й обясни защо сме закъснели малко, след което се качихме. Мама и мис Краншоу поговориха няколко минути за сватбеното празненство, след което трябваше да се хващаме на работа.

Мис Краншоу каза:

— Ще започнем от началото на трето действие. Майката говори весело, но в действителност не е щастлива. Ще започнем с това как трябва да звучи гласът ти, а след това ще отработим стойката, движенията и жестовете. Хайде, чети!

— Мисля, че си знаем репликите — каза мама.

— Така ли? — каза мис Краншоу. — Много добре. Бих казала, че засега се справяте много по-добре, отколкото всички очакваха. Зная, че посвещавате всяка минутка на пиесата. Така трябва да живее човек, щом играе в пиеса.

Работихме около час. Телефонът звънна, беше Майк Маклачи. Искаше всички да отидем веднага в офиса му.

Хелън Гомес намигна и се усмихна, щом видя мама и ние разбрахме, че беше нещо специално. Когато влязохме при Майк, той се усмихваше широко.

На бюрото му имаше един куп нотни листи. Веднага разбрах, че са на татко, защото нотните листи на татко бяха едно от първите неща, които съм виждала. Зная как пише всяка нота и буква.

— Музиката пристигна от Париж с въздушна поща днес, в ранния следобед — той вдигна ръкописа. — Ето. Получи новата версия на пиесата едва преди две седмици. Когато отидох в Париж и говорих с него, той каза, че работел бавно. Естествено, не очаквах да ми прати нещо още поне две-три седмици, а може би и повече. Когато видях партитурата, бях убеден, че музиката няма да е много добра. Бях много разочарован. Смятам, че трябва да се прави най-доброто, без значение колко време ще отнеме. Затова някои от пиесите ми се играят три-четири месеца, преди да ги поставя в Ню Йорк. Аз не съм най-добрия пианист на света, но мога да чета ноти и донякъде да свиря. Изсвирих всичко, от началото до края. Мистър Маклачи ми се усмихна и каза:

— Е, звездичке, татко ти написа музиката за пиесата. Кейт, искаш да послушаш малко?

— Не задавай глупави въпроси — каза мис Краншоу. — Знаеш много добре, че мислим за музиката от самото начало. Не мога да повярвам, че е завършена, но нека я чуем.

— Много е — каза Майк. — Със сигурност е повече, отколкото поръчах. В писмото ми пише, че е написал много повече, отколкото можем да използваме, но решил, че така е по-добре. Ще имаме много работа по подбора.

Майк седна на малкия си роял и каза:

— Страница първа. Да започнем от началото.

Майк засвири музиката, която татко беше написал за пиесата. Беше много тиха и сериозна, но после стана толкова оживена, че аз затанцувах. Беше както когато бях малка и татко свиреше вкъщи някое ново произведение, специално за мен.

Мис Краншоу се разхождаше около мен, докато танцувах, а Майк наблюдаваше. После спря да свири и отиде до мама.

— Е — каза той, — харесва ли ти?

— Много — каза мама.

Тогава Майк отиде до мис Краншоу.

— Кейт?

— Много е добра — отвърна мис Краншоу, — но естествено ми се отваря нова работа. Видя звездичката как танцува, нали? Е, това ще е част от работата ми. Не искам да викам хореограф, освен ако не се наложи. Искам да танцува в пиесата както сега, но тя, разбира се, не знае какво прави или как го прави. Знаеш ли, звездичке?

— Не — отговорих аз. — Но винаги танцувам, когато чуя музиката на татко.

— Ще измисля нещо — каза мис Краншоу.

— Поръчах да извикат Оскар Бейли — съобщи Майк. — Помолих го да изсвири всичко, за да можем наистина да чуем цялата музика. Накарах го да събере няколко добри музиканти, да запишат всичко, а ние ще решим каква част от музиката ще използваме. Емерсън също тръгна насам. Между другото, има ли някой гладен? Аз умирам от глад.

Той натисна едно копче и Хелън Гомес влезе.

— Хелън, моля те поръчай малко храна и, разбира се, веднага щом Оскар Бейли и Емерсън дойдат, ги прати тук.

Докато чакахме, Майк свиреше едно и също, а аз танцувах.

Оскар Бейли беше много слаб човек. Всичко в него беше слабо — лицето, вратът, ръцете, пръстите — но очите му бяха много жизнени и малко зли, но само докато чуете гласа му, дълбок и нежен. Той прелисти нотите на татко. Когато Емерсън Тули влезе, Оскар се огледа и каза:

— Ако сте готови, мога да започвам.

— Поръчах храна — обади се Майк.

— Хранете се, докато свиря — каза Оскар. — Аз ще хапна като свърша.

Той седна на пианото и една минута не прави нищо. След това започна да свири, но той наистина свиреше — много по-хубаво от Майк, много по-хубаво даже от татко. Мис Краншоу ме гледаше непрекъснато. Предполагам, че чакаше отново да затанцувам, но аз не можех да помръдна. Просто исках да изслушам музиката, която татко беше написал за пиесата. Докато Оскар свиреше, всички се споглеждахме, усмихвахме се и кимахме, а когато свърши всички заръкопляскахме. Той стана и дори не се усмихна. Беше като зашеметен от музиката.

Беше свирил около час, но никой не помръдна през цялото време. Няколко минути след като свърши, Хелън Гомес вкара в офиса една маса, отрупана с храна. Майк попита:

— Защо се забави толкова?

— Мислите ли, че можех да прекъсна тази музика? — отвърна Хелен.

— Чу ли я?

— Разбира се — кимна Хелън. — Е, да ви е сладко!

И тя първа си взе няколко сандвича. Останалите си хапвахме, докато Майк Маклачи, мама, Оскар Бейли, Емерсън Тули и Кейт Краншоу говореха за музиката, която татко беше написал.

Аз бях много горда, защото моят татко беше написал тази музика.