Уилям Сароян
Мамо, обичам те (20)

Двадесета глава
Сценична треска

Бях съвсем будна, преди телефонът да звънне в шест сутринта. Мама го вдигна и отново се мушна под завивките. Чаках да каже нещо и да стане, но видях, че отново е заспала. Събудих я и тя каза:

— Какво има, жабче?

— Трябва да ставаме.

— Защо? — каза тя. Изглеждаше ми невъзможно, но тя беше забравила всичко. Като че ли дори не знаеше, че сме в Ню Йорк.

Събудих я отново.

— Мамо, не си ли спомняш?

— Какво да си спомням?

— Емерсън Тули…

— Кой е той?

— Човекът, който написа пиесата.

— Каква пиеса?

— О, мамо, събуди се, моля те.

Мама седна в леглото.

— Какво има, жабче? — каза тя. — Зная, че нещо не е наред. Какво става?

— Не можеш да се събудиш — казах аз.

Тя огледа стените на стая 2109 и видях, че най-накрая все пак си спомни. Чаках да скочи и да започне новия ден, но вместо това тя ме погледна и изстена:

— Ох, жабче — каза тя. — Какво ще правя?

— Ставай — казах аз.

— Страх ме е.

— Мамо — казах аз, — ставай веднага и престани да се държиш така глупаво.

— Не се държа глупаво, искам да си отида вкъщи.

— Не можеш да си отидеш вкъщи. Участваме в пиеса. Емерсън Тули пренаписа цялата пиеса. Направи всичко това за нас — за теб.

— Искам да си отида вкъщи и да забравя всичко.

— Ставай! — изкрещях. Наистина изкрещях и тя скочи от леглото. Почти се изплаших.

— Станах — каза тя. — Станах, жабче. Съжалявам. Не мигнах цяла нощ. Нищо не вървеше както трябва. Не можех да играя. Изобщо не можех да си изиграя ролята. Провалих цялата пиеса. Беше ужасен провал и критиците казаха, че за всичко съм виновна аз. Бях опозорена за цял живот. Станах, жабче, но съм изплашена до смърт.

— Просто си сънувала лош сън — казах аз. — Ще се почувстваш много по-добре като си вземеш вана и като се разходим в парка. Трябва да прочетем пиесата.

— Да, зная.

— Е, няма ли да си вземеш вана?

— Да, жабче, и много ти благодаря, че си ми приятелка.

Тя отиде в банята и аз чух как пусна водата да тече във ваната. Върна се да извади дрехи за двете ни.

— Още ли си изплашена?

— Това е проблемът — каза тя. — Вече съм съвсем будна. Зная, че вече не сънувам. Зная, че вече не сънувам някой лош сън, но все пак ме е страх, повече от всякога.

— Защо, мамо? Нали винаги си искала да правиш това?

— О, да, жабче. Това е повече, отколкото някога съм искала. Това е най-големият шанс в живота ми. Никога повече няма да ми се даде такъв шанс. И всичко е благодарение на теб. Само че не мога да спра да се страхувам. Все пак нямам истински опит, а ролята е голяма и е в много специална пиеса. Майк можеше да вземе най-известната актриса в Америка да играе ролята. Просто не мисля, че съм готова за такава голяма роля.

— Трябва да си готова.

— Разбира се, че трябва да съм готова, но не съм и толкова. Просто не съм готова.

— Престани — казах аз.

— Ще ми помогнеш, нали, жабче? Нали няма да ме оставиш да се отчая?

Изкъпахме се заедно във ваната, облякохме се и слязохме долу. Мама попита на рецепцията дали има някакъв пакет за нас, но нямаше.

Разходихме се в парка много бързо, защото мама беше много развълнувана. В повечето случаи като се вълнува говори, но този път не каза и дума докато се върнахме в „Пиер“.

— Вече съм добре — каза тя. — Все още ме е страх, но това не ме интересува. Ще работя усилено. Ще дам най-доброто от себе си. Щом Емерсън Тули смята, че мога да се справя с ролята, щом Майк Маклачи мисли, че мога, щом Кейт Краншоу мисли, че мога, няма значение, че аз мисля, че не мога — трябва да мога и ще мога, това е.

Зарадвах се, но бях точно толкова изплашена, колкото нея. Но не можех да й кажа. Отидохме отново на рецепцията. Служителят дори не изчака да го попитаме има ли пакет за нас, а направо го подаде на мама. Взехме го и отидохме в кафенето. Седнахме на една маса и мама извади от плика две съвсем нови копия на пиесата. На сините корици на всяко копие имаше по една напечатана бележка от Хелън Гомес.

Мама прочете нейната:

О, каква чудна роля, съвсем подходяща за теб.

С обич, Хелън.

Аз прочетох моята:

Звездичке, не се ли радваш, че красивата ти майка ще играе такава чудесна роля в твоята пиеса?

С обич, Хелън.

— Моята пиеса? — казах аз.

— Да — каза мама. — Всички възприемат пиесата като твоя. Все пак, малкото момиченце е най-важният човек в пиесата.

Тогава много се изплаших, но не можех да се издам пред мама.

Седяхме дълго на масата, но не защото ядяхме, а защото мама четеше една страница от пиесата, мислеше върху текста и задаваше въпроси. В един момент изглеждаше обезпокоена, в друг уверена.

Роузи, сервитьорката, дойде и каза:

— Вижте какво, изяждайте си закуската и двете.

Тя се разсмя, защото мама започна да яде много бързо.

— Пошегувах се — каза Роузи.

— Така си мислиш — каза мама.

— Беше шега. Също така обичам да се доближа до някой, който се е замислил или замечтал и да кажа „бау“.

— На мен не го прави — каза мама. — Много се плаша от такива неща и не съм на себе си два-три дни, защото все очаквам пак да ме стреснат.

— Наистина ли?

— Да. Чувствителна съм.

— А ти, звездичке?

— Аз също — казах аз. — Ако някой ми извика „бау“ на ухото, си умирам от страх.

— Тогава няма да правя така — каза Роузи. — Но никога не съм виждала двама души да седят на маса, пред тях да има храна и те да я оставят да изстине като вас. Ще ви донеса поръчката отново — с топла храна.

— Недей, Роузи — каза мама. — На тази нищо й няма.

Ядяхме, без да спираме, но на Роузи просто не й харесваше храната да е студена, а тя си беше студена. За мен имаше бъркани яйца с бекон и домашно изпържени картофи, защото направо ги обожавам, но не и за мама, защото мис Краншоу не искаше мама да е закръглена. Почти привършвахме, когато Роузи ни взе чиниите и ги отнесе, така че мама започна пак да чете пиесата. Без да се усетим Роузи отново донесе бъркани яйца с бекон.

— Аз черпя — каза Роузи. — Моля ви, изяжте си вкусната храна, докато е топла.

— Добре, Роузи — каза мама, — много ти благодаря.

Изядохме храната, докато беше топла — две закуски, вместо една, едната студена, другата топла, и после мама помоли Роузи да й долива горещо черно кафе в чашата, защото искаше да работи — точно там.

— Само ми кажи като стане осем без пет — каза тя.

Докато мама работеше, аз седях и слушах. Освен това броях чашите. Шест чаши черно кафе, но тя не стана нервна, а се успокои. Пушеше цигара след цигара.

— Радвам се, че вече не си изплашена — казах аз.

— О, жабче, страх ме е — но работя, а когато работя, нямам време да се сещам, че ме е страх. Просто трябва да зная какво правя и защо го правя и просто трябва да се справя по-добре от най-великата актриса в целия свят.

— Ще се справиш, мамо.

Говорехме и работехме по пиесата, докато Роузи дойде и каза:

— Това е, момичета — осем без пет е.

Станахме бързо, мама плати сметката на касата и се качихме горе, право у мис Краншоу.