Уилям Сароян
Мамо, обичам те (2)

Втора глава
„Ирландска звезда“

Мама е актриса и затова отлетяхме за Ню Йорк. Там е истинският театър. Самолетът се казваше „Ирландска звезда“, сама прочетох името, като се изкачвахме по стълбите. След това влязохме в самолета, който приличаше на пеперуда и се настанихме на седалките. Тогава мама каза:

— Трябва да получа добра роля в добра пиеса, защото по-млада няма да стана. Точно сега започва новият сезон и аз трябва да съм там, за да получа добра роля. Учих много и сега се чувствам подготвена. Не като миналата година, когато тръгнах за Ню Йорк сама, а ти остана вкъщи с леля Бес цели два месеца. Тогава четях непрекъснато, а не получих нито една роля, защото не бях готова. Но сега съм достатъчно добра, и точно затова те взех с мен, вместо да моля леля Бес да идва и да стои при теб. Защото сега зная, че ще ми провърви и ще постигна голям успех. Тогава ще ти купя много нови дрешки и всичко, каквото поискаш, така че спи спокойно.

А аз толкова се вълнувах, че не можех да заспя. Самолетът се тресеше през цялото време и както всички самолети вдигаше ужасен шум, а хората непрекъснато вървяха напред-назад по пътеката между седалките.

— Златните ми рибки — сетих се аз. — Кой ще се грижи за златните ми рибки?

Мама ми беше купила две златни рибки в две малки купички от „Улуърт“, по тридесет и пет цента. Сега те бяха самички на шкафа в моята стая, с пакетче храна от десет цента до двете купички, а нямаше кой да ги нахрани.

— Проклетите златни рибки — каза мама.

— Вземи си думите обратно — разсърдих се аз. — Как можеш да говориш така за Рибчо и Рибка, след като те са почти най-добрите ми приятели и след като аз се грижа за тях цяла година?

— Купих ти ги преди месец. Не съм и предполагала, че ще оживеят толкова дълго. Взех ги само защото самите купички струват повече от тридесет и пет цента всяка.

— Въобще не ме интересува защо си ги купила. Обичам си златните рибки, затова си вземи думите обратно.

— Вземам ги обратно — каза мама. — Ще пратя телеграма на Клара да ги наглежда веднъж в седмицата и да им дава по щипка храна.

— Два пъти в седмицата.

— Добре, два пъти.

— Да не забравиш.

— Няма.

— Запиши си.

Ако мама не си запише нещо, непременно го забравя, но понякога забравя и нещата, които си записва. Записва си разни неща по цял ден и по цяла нощ. Мама си отвори чантичката, извади си тефтерчето и сребърния молив и написа:

Телеграма на Клара — храна за златните риби.

— Нещо друго? — каза тя.

— Всъщност да. Я си представи, че не ти провърви?

— Предпочитам да не ми задаваш такива въпроси. На всяка цена трябва да успея този път, защото след това ще е много късно.

— За какво ще е късно?

— Да стана велика актриса.

— А сега не си ли?

— Да, но не съм играла в пиеса. Снимах се малко в телевизията, но това не се брои. Все глупави сценарии, глупави пиеси, глупави режисьори. Омръзна ми от телевизия. Трябва да се занимавам с истински театър.

— Защо?

— За да стана известна.

— Сега не си ли известна?

— Не особено. Винаги съм най-красивото момиче на партитата, срещам се с всевъзможни продуценти, режисьори, сценаристи и актьори, но засега никой не е заявил, че непременно трябва да работи с мен — никой. Омръзна ми, това не може да продължава. Този път трябва да успея. А ти трябва да повярваш, че ще ми провърви, за да ми донесеш късмет.

— Хубаво.

— Точно така, добро дете.

— Мисля, че ще получиш най-страхотната роля на света и ще станеш десет пъти по-известна от Мерилин Монро.

— Е, да, на някои им излиза късмета.

— Мерилин ти харесва, нали?

— Естествено, много е красива. Но само си помисли каква щастливка е.

— Ти ще си по-голяма щастливка от Мерилин Монро.

— Добре, кажи една молитва и заспивай. Минава полунощ.

Стиснах очи и видях милиони оранжеви светлинки. Шумът на самолета ме дразнеше, а това щеше да продължи до Ню Йорк.

— Добро дете — каза мама. — Каза ли молитва?

— Да — отговорих аз, но не си отворих очите, защото исках да гледам оранжевите светлинки, а по едно време се появиха и черни.

— Какво каза?

— Казах, че искам мама да успее и да бъде известна, както тя иска, а аз обещавам да се отнасям добре с червеите.

— Но ти така или иначе си добра с червеите, нали?

— Разбира се. Никога не съм им сторила нищо лошо.

— Тогава защо каза, че вече ще се отнасяш добре с тях?

— О, мамо, нищо не разбираш от молитви. Винаги моля за нещо и в замяна обещавам нещо.

— Добре, но за какви червеи става въпрос?

— За червеите в градината. Никога не ги мачкам. Само ги гледам как пълзят насам-натам, докато се скрият.

— Спиш ли?

— Как щях да ти говоря, ако спях?

— Искам да кажа, дремеш ли?

— Май да.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ.

Все пак не мога да понасям шума на самолетите и как се тресат през цялото време, така че не беше като в леглото ми, където мога хубавичко да се изтегна и да си спомням разни истории. Повечето момиченца мразят вещиците, но аз ги обожавам. Щом някоя вещица се появи в приказката, всичко става страшно интересно. Не обичам приказките, в които няма вещици. Деб казва, че вещици няма. А аз казвам, че има. Скарваме се и понякога не си говорим по цял следобед, но накрая Деб казва:

— Добре де, има вещици.

Или пък аз казвам:

— Добре де, няма вещици, но какво значение има? Съществували са в миналото, тъй като ги има в приказките.

И така се сдобряваме.

Докато се унасях, пред мен изскочи една истинска вещица с много дълъг, тънък нос, покрит с брадавици и косми, погледна ме и се изкикоти. Хвана ме страх, уверих се, че наистина има вещици и заспах.