Уилям Сароян
Мамо, обичам те (19)

Деветнадесета глава
Новата пиеса

Яденето, пиенето и разговорите продължиха дълго. Изведнъж всичко утихна.

Майк Маклачи каза:

— Дами и господа, можете да започвате.

Един по един дамите и господата задаваха въпроси. Питаха Майк, питаха мама, питаха и мен. Двама-трима си записваха разни неща в тефтери, но повечето не си записваха. След около час някои от тях благодариха на Майк, казаха „довиждане“ на мама и мен и си отидоха.

Арчи Палмър каза:

— Ще се получи. Ако Майк наистина има добра пиеса, както казва, и ако вие сте толкова великолепни в пиесата, колкото сте сега, всичко е наред.

Елизабет Корбет каза:

— Няма значение какво ще стане — знаете, всичко се случва в театъра — вие печелите играта. Ако пиесата се провали, ако не играете добре, ако просто не можете да играете, ако пиесата дори не стигне до Бродуей, ако западне някъде извън града, запомнете, че вие печелите играта. Довиждане.

— О, моля ви — каза мама. — Не си отивайте. Плашите ме до смърт. Пиесата трябва да бъде хит. Ние трябва да сме великолепни. Всичко трябва да е великолепно. Просто трябва, това е.

Елизабет Корбет се усмихна и потупа ръката на мама, след това сложи моята ръка върху тази на мама и ни потупа ръцете.

— Разбира се, разбира се — каза тя, — но ще бъдете много по-велики, ако знаете, че пиесата може да се провали, ако знаете, че може да не изиграете ролите си както трябва. Не трябва никога да бъдете неподготвени за провал. Провалът се случва по-често от успеха, но ние продължаваме напред, така или иначе. Вие и така сте си един голям успех. Работете усилено, но не се тревожете прекомерно. Знаете какво искам да кажа и защо трябва да го кажа, дори в такъв момент, изпълнен с увереност и очакване. Обадете ми се по всяко време.

Тя ни целуна по бузите и си тръгна бързо. Мама ме погледна и аз разбрах, че е много обезпокоена.

— О, жабче — каза тя, — какво ще правим? Просто не трябва да се проваляме.

— Може би няма да се провалим.

— Каква полза има от това „може би“?

— По-добре е от нищо.

— О, много се притеснявам — каза мама.

Влезе Емерсън Тули и Майк го представи на хората, които все още бяха там. Фотографите направиха още няколко снимки. Малко по-късно влезе мис Краншоу и фотографите направиха още няколко снимки с нея.

Но мама беше разстроена и това ме изнервяше.

— Престани да се тревожиш — прошепнах й аз.

— Не мога — прошепна мама.

— Трябва, така изглеждаш зле.

— Какво да направя?

— Забрави, че можем да се провалим.

— Да, трябва да вярвам, че всичко ще е наред, така ще си мисля.

Тя отново стана щастлива и уверена, но като я погледнех, виждах, че още се безпокои. Почти се ядосах на Елизабет Корбет, само че знаех, че е права.

Прекарахме целия ден с журналистите и фотографите — първо в офиса на Майк, после в стая 2109, после у мис Краншоу, после в парка.

Когато всичко свърши, Майк Маклачи ни заведе на вечеря в „21“, на горния етаж, в отделна стая. Ядохме пържоли и салати. След вечеря Майк каза:

— Днес е много важен ден. Първо, защото се срещнахме с пресата и всички ни харесаха. Второ, защото Емерсън завърши новата версия на пиесата.

Емерсън Тули се засмя и мис Краншоу каза:

— Браво, момче. Харесва ли ти?

— Ами — каза Емерсън — разбира се, че не — човек каквото и да напише, то никога не е достатъчно добро, но мисля, че сега пиесата е доста по-добра отпреди.

— Е, кога ще можем да я прочетем? — попита мис Краншоу.

— Ще отнеме няколко дни да се напечата — каза Емерсън.

— В това време — каза Майк, — какво ще кажете Емерсън да ни я прочете?

— О — каза мама. — Искаш да кажеш, че ръкописът е в теб?

— О, да — каза Емерсън.

Емерсън Тули не носеше куфарче като Майк. Не изглеждаше като драматург, нито пък се държеше като такъв. Ако го видите на улицата, не би ви хрумнало, че ще седне и ще напише пиеса. Беше много млад и приличаше на футболист. Имаше много широки рамене и много големи ръце. Стъпалата на краката му също бяха много големи. Гласът му беше дълбок и понякога силен — но не нарочно.

Емерсън Тули бръкна в задния джоб на панталоните си и извади сгънат на две ръкопис. Разгъна го на масата пред себе си.

— Не чета много добре — каза той. — Майк, не мислиш ли, че е по-добре ти да я прочетеш?

— Не — каза Майк. — Искам ти да я прочетеш. Аз трябва да мисля, докато ти четеш. Настанихте ли се всички удобно?

Разбира се, на всички ни беше удобно и всички много се вълнувахме.

— Ще отнеме около два часа — каза Емерсън.

— Нека всички просто да слушаме много внимателно — каза мис Краншоу — и да не я обсъждаме, докато той не я прочете докрай.

— Добре — каза Емерсън, — но преди да започна искам да кажа на звездичката защо написах тази пиеса.

Той ме погледна и се усмихна, после стана много сериозен и каза:

— Написах я за теб.

Той имаше чаша със столче с малко бренди на дъното. Изпи една глътка, усмихна се и каза:

— Започвам.

Прочете цялата пиеса от началото до края с ясен глас. Когато свърши, никой не каза и дума, само мама си издуха носа и след това ми подаде кърпичката и аз също си издухах носа.

Майк Маклачи се прокашля и потърка очите си, защото не искаше да си помислим, че се е просълзил, но си беше така.

Само на мис Краншоу не й се бяха насълзили очите. Тя каза:

— Млади човече, вие разбихте сърцето ми. Майк, мистър Тули сигурно знае, че според мен първата версия щеше да се провали.

— Така е — каза Майк на Емерсън. — Сега как мислиш?

— Не зная какво да кажа — каза мис Краншоу. — Не смея дори да предположа. Страхувам се да кажа нещо. Зная, че пиесата трябва да е събитие в американския театър. Дори смятам, че трябва да бъде хит. Но съм много объркана, това е. А това значи, че трябва здраво да поработим — по-здраво от когато и да било.

Мис Краншоу се усмихна на мама и каза:

— И особено ти, мила, защото сега ролята ти е точно толкова важна, колкото на жабчето. И от това как ти играеш ролята си зависи как тя ще изиграе нейната. Все още съм зашеметена, млади човече. Майк, имаме ли да обсъждаме нещо друго?

— Разбира се — каза Майк, — но не тази вечер. Ако ми дадеш ръкописа, Емерсън, ще го дам на Хелън Гомес. Тя ще го даде на някой, който ще го отпечата на циклостил — тази вечер. Утре сутринта ще донеса три копия в „Пиер“.

— Сигурен ли си? — каза мис Краншоу.

— Хелън Гомес ще се погрижи за това — каза Майк. — Нека всички да прочетем пиесата колкото може по-рано утре сутринта и всички да се захващаме на работа.

— Емерсън — каза мама, — благодаря ти много.

— Не, аз ти благодаря — каза Емерсън.

— Ще я разучим през август — каза Майк Маклачи — и след това ще разпределим другите роли. Ще започнем репетиции колкото може по-рано през септември. Ще се пробваме за две седмици във Филаделфия в края на септември и оттам ще отидем в Бостън за още две седмици. Ще направим премиера в Ню Йорк в началото на ноември, най-вероятно в „Беласко“.

— Значи моята работа приключи — каза Емерсън.

— Едва сега започва — каза Майк. — Искам да режисираш пиесата.

— Не зная как се режисира — каза Емерсън.

— Не смятам, че някой друг в целия свят може да го направи — каза Майк.

— Майк — каза Емерсън, — казвам ти, че просто не мога да режисирам пиеса.

— Искам да се научиш, докато режисираш тази — каза Майк.

— Мис Краншоу — каза Емерсън, — повярвайте ми, смятам, че Майк прави грешка.

— Сигурна съм, че не греши — каза мис Краншоу. — Просто не се тревожи за нищо.

— Освен това — каза Майк, — не забравяй, че Кейт Краншоу ще ти помага. Нали така, Кейт?

— Ще работя за пиесата до края — каза мис Краншоу.

Станахме. Аз се вълнувах и в същото време ми се спеше. Мис Краншоу каза, че иска да повърви до вкъщи, така че Майк Маклачи ни качи с мама на едно такси и каза:

— А сега веднага в леглото, бъдете много щастливи и не се тревожете за нищо. Цял следобед виждам в очите ти безпокойство. Защо?

— О, Майк — каза мама, — толкова се радвам, но това е ужасна отговорност.

— Радвам се, че мислиш така — каза Майк. — Ще бъдете великолепни. А сега лека нощ.

Прибрахме се вкъщи, в стая 2109 и мама ме сложи да спя. Тя седна в леглото и започна да пее тихичко. Като я чух да пее и аз започнах да пея и после заспах.