Уилям Сароян
Мамо, обичам те (18)

Осемнадесета глава
Дами и господа от пресата

Офисът на Майк Маклачи е в една голяма сграда на „Пето авеню“, между номер четиридесет и девет и номер петдесет и се намира на петдесетия етаж. Оттам можете да видите Ийст ривър, с корабите и мостовете. Можете да видите и голяма част от Ню Йорк. Била съм там сутрин, била съм и вечер по тъмно, когато всички светлини на града светят. Всичко изглежда хубаво оттам, и сутрин, и вечер. Има пет стаи, една, от които е много голяма — тя е на Майк. Другите са за секретарките и другите служители. Когато с мама отворихме вратата на първия офис, Хелън Гомес, която е личната секретарка на Майк, ни очакваше.

— Всички са в офиса на мистър Маклачи — каза тя.

— Страх ме е — каза мама.

— Не се страхувайте — успокои я Хелън Гомес. — И двете изглеждате чудесно. Целият град говори за вас двете и за пиесата. Чела съм я десет пъти, но нямам търпение да прочета новата версия. Вие четохте ли я?

— О, не — каза мама, — но умирам да я видя.

— Разбрах, че е завършена, но той искал да поработи още малко над нея. Смята, че вече е доста по-добра.

— Пиесата е чудесна и както си е.

— Да, но помислете си, че е станала по-хубава. Най-добре е да влизате.

— Не зная какво да кажа — каза мама.

Хелън Гомес се изсмя.

— Изобщо не му мислете. Ще се справите добре, не се тревожете за това. Целият офис се оживи откакто вие двете се появихте.

— Много си мила, Хелън.

— Не съм мила. Казвам ви истината. Мистър Маклачи и Емерсън Тули обсъждаха пиесата седмици преди вие да дойдете. Просто не можеха да решат как да я направят, а и през половината време Майк — мистър Маклачи — не беше сигурен дали иска да се заеме. Тук изобщо не е забавно, ако мистър Маклачи не продуцира. Той си е роден продуцент. Трябва да продуцира, за да е щастлив. Работя с него десет години, но никога не съм го виждала толкова щастлив.

Хелън Гомес ми се усмихна и каза:

— И чух, че това е благодарение на теб, млада госпожице, и на твоята прекрасна майка. Дочух едно-друго, нали разбираш.

— Хелън — каза мама, — не искам да ги карам да чакат, но те моля да ми помогнеш. Ти имаш много опит в тия неща, но на мен не ми се е случвало нищо подобно. Кажи ми, какво да правя?

— Искаш аз да ти кажа какво да правиш? — Хелън Гомес се разсмя. — Дойдох от Аризона преди петнадесет години, за да стана велика актриса. Е, ето къде съм сега, но се радвам, че съм тук. Бих се върнала вкъщи на секундата, ако не работех за Майк — мистър Маклачи. Повярвай ми, няма за какво да се притесняваш.

— Хелън, ти си най-милото момиче в целия свят. Знам, че си ни похвалила пред Майк — мистър Маклачи.

— Бъди сигурна — каза Хелън, — защото не искам да се разделя с дългогодишната си работа. А ако пиесата не е успешна, някой от служителите просто ще трябва да си тръгне от тук. Чела съм всички ръкописи, които са пристигали, и този е чудесен — но нещо му липсваше. Имаше нужда от вас. От вас двете. А сега влизайте да се покажете.

— Сериозна ли да бъда?

— Бъди каквато искаш. Няма проблем. Хайде, побързайте. Мистър Маклачи ужасно ще ми се разсърди, ако разбере, че съм ви задържала и секунда, а аз не искам мистър Маклачи да ми е сърдит.

Мама и аз се усмихнахме на Хелън Гомес, мама стисна ръката й и ние двете влязохме.

Вътре имаше много мъже и три-четири жени. Майк Маклачи скочи иззад бюрото си като ни видя и се втурна към мама, прегърна я с едната си ръка и мен с другата. Ние се усмихнахме и един човек с фотоапарат каза:

— Задръж така, Майк.

Ние не мърдахме и мъжът натисна едно копче на фотоапарата. Блесна светкавица. Той се отмести бързо, след което още двама мъже и една жена с фотоапарати ни щракнаха. Тогава Майк каза:

— Имаме много време, дами и господа. Позволете ми да ви представя звездата на следващата ми пиеса. Казвам звездата, защото те двете заедно са звездата.

Майк ни представи на всички един по един и след това покани всички да си вземат нещо за ядене и пиене от голямата маса до стената, която беше отрупана с бутилки, чаши, печена пуйка, повечето от която беше фино нарязана на тънки парченца, шунка, една голяма стъклена купа, пълна със салата, и друга, пълна с пресни плодове, обелени, нарязани и омесени, и всякакви други вкусни неща.

— Искам да ви уведомя — каза един широко усмихнат възрастен мъж, — че бяхме ужасно прегладнели, защото сме вестникари, но не докоснахме масата, защото искахме да ядем и да пием с вас.

Всички се засмяха и си взеха по една чиния, а възрастният мъж каза:

— Не се притеснявайте за нищо. Ние ви харесваме.

Той ни прегърна като Майк Маклачи, притисна ни и каза:

— Майк се опитваше да ни разкаже за вас, но разбира се трябваше да почакаме — да ви видим и сами да си направим изводи. За вас няма да е трудно. Вие просто ще си хапвате и пийвате с приятели. Знаете ли, вестниците и списанията имат нужда от хора като вас. Чуйте съвета на човек, който отдавна е в тази професия и е интервюирал всички — като стане време да отговаряте на въпроси, не се опитвайте да правите каквото и да било. Просто няма нужда. Нали така?

— Да — каза мама.

— Нали така? — каза ми възрастният човек.

— Да — казах аз.

Той ни пусна, отиде при бутилките, взе чаша и бързо си наля нещо от една бутилка, без лед. Огледа се за нас, видя ни и вдигна чашата. Усмихна се и я изпи до дъно. После старото му лице стана много сериозно, почти тъжно. Той сложи лед в чашата си и си наля отново.

— Обожавам го — прошепна мама. — Който и да е той, направо го обожавам, а ти, жабче?

— Той е Арчи Палмър от „Юнайтед Прес“.

— Жабче — каза мама, — да не си запомнила имената на всички, с които ни запозна Майк?

— О, не — казах аз. — Само неговото и на Елизабет Корбет от „Вог“.

— Защо запомни точно техните имена?

— Заради тях. Харесват ми. Всички ми харесват, но те повече.

— Коя е Елизабет Корбет?

— Ето там е — казах аз и с мама тръгнахме към нея. Тя ни видя и зачака.

— Много е мило от ваша страна, че идвате да говорите с мен — каза тя.

— Много е мило от ваша страна, че сте тук — каза мама.

Мис Корбет ни подаде по една чиния и с мама си сипахме храна. Мис Корбет също си сипа. Говорихме си и се смеехме до масата.

Просто не можех да разбера как може да е толкова хубаво. Беше толкова изискано, просто не знаех защо, но все пак бях много радостна. Радвах се, че татко, който беше в Париж, се беше съгласил да играя, защото ако не беше се съгласил, нямаше да съм на това място. Радвах се също, че мама Виола не беше дошла вкъщи, на улица „Макаронена“ в Пасифик Палисейдс, когато трябваше, защото ако беше дошла, още щях да съм там.

Не се радвах само за едно — че приятелката ми Деб не беше с мен, защото Дебора Склум ми е най-добрата приятелка, и ако на мен ми се случи нещо хубаво, искам да й се случи и на нея.