Уилям Сароян
Мамо, обичам те (17)

Седемнадесета глава
Караницата с Гладис Дюбари

Измина цяла седмица, без да се усетя. Едва ли някога изобщо ще си спомня всичките неща, които се случиха. Татко получи пиесата и я прочете, но вместо да изпрати телеграма, се обади по телефона. Той и мама говориха дълго, след което той ми каза:

— Ако наистина искаш да играеш, звездичке, давай, защото пиесата е много хубава, а аз някой ден ще напиша опера по нея.

Мама каза на Майк Маклачи, че татко се е съгласил. Един ден татко обсъдил с Майк пиесата по телефона и се съгласил да напише музика по нея.

Майк го помоли да дойде до Ню Йорк, но татко не искаше.

Случиха се и други неща.

На сутринта след големия чай у мис Краншоу, с мама закусвахме с Майк Маклачи и човекът, който е написал пиесата, Емерсън Тули, в „Пиер“, а следобед Майк се обади на мама и й каза, че Емерсън ни е харесал много и двете, и че щял да пренапише цялата пиеса, защото искал мама да играе майката на малкото момиченце.

Така че мама беше много щастлива и каза:

— Жабче, трябва да бъдем професионалистки, трябва да работим, да работим, да работим и съм сигурна, че ще се забавляваме повече от когато и да било.

Същата вечер взехме едно такси до офиса на Майк на „Пето авеню“. Някои от подчинените на Майк бяха там, както и адвокатът му. Майк и мама разгледаха договорите, които щяхме да подпишем веднага, щом татко се съгласеше. Никога не бях виждала мама толкова развълнувана и щастлива, нито пък толкова изненадана. После тя каза:

— Виждаш ли, жабче, отнасят се с теб като със звезда.

— Ти си звездата — казах аз. — Ти си истинската звезда.

— Ще бъдеш богата — каза мама, — а и аз няма да съм зле. Естествено, ще харча много пари, но твоите почти всичките ще ги сложим в банката. Много се радвам, че сме приятелки.

— Приятелки? — казах аз. — Ти си ми много повече от приятелка, мамо. Ако не беше ти, даже нямаше да съм родена.

— Е, и татко ти има заслуга за това.

— Ако ти не беше го срещнала и ако не се беше омъжила за него, къде щях да съм аз сега?

— Е, вече си родена и това е положението — каза мама. — Татко ти ти е татко, майка ти ти е майка, ти си си ти — нищо не може да промени това. Но ти ще станеш звезда — само заради мама Виола.

— Тя какво общо има?

— Всичко е заради нея. Ако беше дошла на улица „Макаронена“ навреме, аз щях да отида на празненство у Клара Кулбоу и нямаше да дойдем в Ню Йорк.

— О, да. Бях забравила. Трябва да пишем на мама Виола и да й благодарим.

— Ще й благодаря аз на нея! — каза мама. — Как можа да не дойде!

— Не се ли радваш, че не дойде?

— Разбира се, но не мога да разчитам на нейната помощ и това не ми харесва.

— Може да се е разболяла или децата й да са се разболели, или внуците й.

— Трябваше да се обади. Много ме е яд на нея.

Всеки ден всичко беше весело и вълнуващо, всяка нощ с мама си говорехме и си припомняхме разни неща, но никога няма да мога да си спомня всичко, защото след като татко каза, че мога да играя на сцена, се случиха страшно много неща и то много бързо.

Първо, с мис Краншоу започнахме да работим усилено. С мама ходехме у тях всяка сутрин в осем и работехме до десет. Мис Краншоу ни учеше как да стоим, как да вървим, как да танцуваме, как да хващаме разни неща, как да ги поглеждаме, как да говорим, само че има хиляди начини на говорене.

Мис Краншоу ни направи програма. Ставахме в шест всяка сутрин. Разхождахме се в парка половин час, след което закусвахме в „Пиер“ — голяма закуска за мен и малка за мама, защото мис Краншоу искаше тя да смъкне няколко килограма.

— Не искам да ставаш кожа и кости — каза тя, — но искам да станеш пъргава като жабчето, защото това е много важно за пиесата. Ти и тя трябва да станете почти един и същ човек — да си приличате повече от сега и, разбира се, така, че да сте подходящи за публика. А това не може да стане, ако си закръглена и пухкава от ядене, отчаяние и страх. Вече няма за какво да се притесняваш, освен за единственото нещо, за което искам винаги да се притесняваш — за ролята си в пиесата.

Всеки ден след закуската в кафенето на „Пиер“ се качвахме в стая номер 2109 и мама четеше по малко от пиесата, отново и отново, а аз слушах. Мис Краншоу не искаше да започвам да си репетирам репликите, преди да съм чула мама да ги чете много пъти — докато почти ги науча наизуст.

В седем и половина си почивахме, но аз, естествено, не можех да си почивам. Понякога мама дремваше, а аз просто се изтягах и си спомнях разни неща. Понякога, малко преди осем, мис Краншоу идваше да ни види в стая номер 2109.

В деня, в който мама подписа всички документи в офиса на Майк Маклачи, ми каза:

— Е, жабче, вече не сме бедни.

Когато се върнахме в „Пиер“, тя говори с управителя да ни даде апартамент. Един час по-късно се нанесохме в него. Апартаментът беше чуден — на тридесет и третия етаж.

Но това беше такава грешка!

На другата сутрин мис Краншоу отишла в стая номер 2109, но, разбира се, нас ни нямало. Тя се обадила на управителя и той й казал, че вече сме в номер 3336, така че мис Краншоу дойде да ни види. Мислех, че тя ще е много доволна от новия ни дом, но съвсем не беше така. Беше ядосана, но не се издаде пред мама. Тя е професионалистка и умее да крие яда си.

— Това е един от най-хубавите апартаменти в хотела — каза тя. — Тук живееше мисис Кейган, но трябва да знаете, че съвсем не е подходящ за вас. Е, знам, че вече можете да си го позволите, но това място просто не става за работа, а, естествено, когато човек играе в пиеса, трябва да работи непрекъснато, ден и нощ.

— Но в номер 2109 дори няма две легла — каза мама.

— Разбира се — каза мис Краншоу.

— Приятелите ми не могат да ми идват на гости там.

— Разбира се, че не могат.

— Тук се чувствам по-щастлива.

— Ще го кажа с прости думи — каза мис Краншоу. — Не смятам, че е редно на този етап да бъдете толкова щастливи. Все едно да се наслаждавате на възнаграждението, преди да сте постигнали нещо. Ще имате много време да се наслаждавате на славата и богатството. Сега трябва да работите, да ви е малко неудобно, малко да се притеснявате, непрекъснато.

Мама вдигна телефона и се обади на управителя. Един час по-късно бяхме обратно в номер 2109. Не зная защо, но се зарадвах, че се върнахме.

Гладис Дюбари дойде да ни види с личния си доктор и пак започна да се възмущава, че все още сме в такава малка стая.

— Защо, след като всички вестници пишат за вашия успех? — каза тя. — Как си позволявате да стоите на такова място?

— Просто ме изслушай за минутка, моля те — каза мама. — Познаваме се от малки. Ти цял живот си била богата. Нямаш друга работа, освен да харчиш пари. Не ти се налага да се омъжваш и да се мъчиш да си подредиш живота, затова и не си се омъжила. Не ти се налага да се развеждаш, защото бракът ти е бил несполучлив, защото въобще не си имала брак. Не трябва да се мъчиш да бъдеш добра майка на сина си и на дъщеря си, след като семейството ти се е разпаднало, защото нямаш син и дъщеря. Не ти трябва да правиш нищо друго, освен да си купуваш скъпи дрехи, скъпи къщи и апартаменти, пълни със скъпи неща, и да си умираш от удоволствие, защото се занимаваш само с парите си и със себе си. Колкото до мен — заяждай се колкото си искаш, но аз ще живея, където си искам и както си искам, а точно сега искам да живея тук и така.

Гладис Дюбари каза:

— Няма да ти проговоря повече до края на живота си.

Обърна се към личния си доктор и се разплака. След това му изкрещя:

— Ти какво стоиш там с отворена уста? Щом си доктор, измери й температурата. Не виждаш ли, че горката жена е зле, направо е на умиране, не виждаш ли? Зле-зле-зле! Никога не съм я виждала толкова зле.

Той прегърна Гладис Дюбари и каза:

— Спокойно. Успокой се, сладкишче.

Гладис Дюбари го отблъсна и му се развика:

— Да не си посмял да ми казваш „сладкишче“, шарлатанин такъв, искаш да ми измъкнеш парите! Хиропрактик такъв. О, знам те аз теб, господин Висок Мургав Красив Подъл и Досаден — знам те много добре! Да не си посмял повече да ме наричаш „сладкишче“.

Гладис Дюбари огледа всички ни и започна да тропа с крака, да мачка чантичката си и да пищи. Личният й доктор извади една малка кутийка с хапчета от джоба си и каза:

— Мис Дюбари, моля ви вземете две хапчета от тези.

Гладис Дюбари блъсна кутийката и тя изхвърча от ръцете му, удари се в тавана и всичките хапченца се разпиляха. Докторът започна да ги събира. Телефонът звънна и мама вдигна слушалката.

— Не — каза тя. — Нищо нередно не става тук. Кажете на съседите, че репетирам и че съжалявам, ако съм ги обезпокоила. Няма да се повтори.

Тя затвори телефона и погледна старата си приятелка в очите и каза:

— Как смееш да идваш тук и да крещиш като продавачка на риба. Изплаши дъщеря ми до смърт.

— Не съм изплашена — казах аз.

— Виждаш ли? — каза Гладис Дюбари. — Изобщо не е изплашена. Тя знае много добре, че съм ужасно наранена — от най-добрата си приятелка. Е, ако ти вече не си ми най-добрата приятелка, тя е — нали, жабче?

— Бих предпочела да не й задаваш глупави въпроси — каза мама.

— Дойдох да ви кажа колко се радвам за вас — каза Гладис Дюбари. — Дойдох да ви поздравя. Жалко, че малко успех те е променил толкова, че от мила приятелка си се превърнала в див враг.

Докторът пристъпи към Гладис Дюбари и протегна ръката си, в която държеше две хапченца.

— Какво е това? — каза Гладис Дюбари.

— Успокоително — прошепна докторът. Гладис блъсна ръката му и хапчетата изхвърчаха. Удариха се в тавана и се счупиха.

— Ти ги вземи! — каза тя, но вече не крещеше. — Не ми трябват никакви успокоителни, алчен лицемер такъв. А и без това не са успокоителни. Ако бяха успокоителни, нямаше да се вълнувам толкова. Вече цяла година вземам по шест-седем на ден. Тебешир — това е, никакви успокоителни не са. Просто тебешир. Ако искаш да знаеш, не обичам тебешир!

Докторът се поклони на мама, после на мен и се обърна да си ходи.

— Къде си тръгнал? — каза Гладис Дюбари. Докторът се спря на вратата. Обърна се и я изгледа продължително. Не каза нищо. Отвори врата и излезе.

Гладис Дюбари погледна чантичката си, цялата опърпана и изпокъсана, но не се разплака.

— Защо не се омъжиш за него? — каза мама. Говореше много тихо.

— Защо да се омъжвам за него? — каза Гладис Дюбари. И тя говореше много тихо.

— Най-малкото, защото той те обича — каза мама. Гладис Дюбари не поглеждаше мама. Просто си оправяше опърпаната чантичка.

— Наистина ли мислиш така? — каза тя.

— Разбира се, че те обича. Пролича си още като го видях за пръв път.

— Не мога да понасям мъж, който се оставя да го командва жена — каза Гладис.

— Майка му ли го командва? — попита мама.

— Не — каза Гладис Дюбари. — Не майка му. Аз. Майка му го обожава. А мен ме презира.

— Омъжи се за него.

— Той не иска да ми вземе парите. А аз току-що казах така. Бях ядосана. Но той просто не знае как да се държи с момиче като мен.

— Ами научи го.

— Какво мислиш се опитвам да направя вече цяла година?

— Как искаш да се отнася с теб?

— Искам да се отнася с мен като с момиче. Не искам да слуша всичко, което казвам, и да прави всичко, за което го помоля. Трябва да ме накара да се омъжа за него.

— Ти го накарай да те накара да се омъжиш за него.

— Как?

— Не зная, но съм сигурна, че ти знаеш.

— Страх ме е.

— От какво?

— Да не направя грешка.

— Понякога е грешка, ако не направиш грешка, нали знаеш.

— Страх ме е, че ще ме отрови.

— За какво ще те отрови?

— За парите ми.

— О, я стига, моля ти се — каза мама. — Все ти с твоите пари. Ти си най-бедното момиче в Ню Йорк.

— Наистина, така си е.

— Естествено, че е така. Забрави за парите си и се омъжи за него.

— Сигурна ли си, че няма да ме отрови?

— Защо да те отрови?

— Ако той се отнасяше с мен, както аз се отнасям с него, и ако бяхме женени, аз щях да го отровя.

— Престани да се отнасяш така с него.

— Не мога. Искам, но просто не мога.

— Може би трябва да отидеш на психиатър.

— Познаваш ли някой добър психиатър?

— Не, разбира се, но той познава.

— Не бих искала да разбере за това. Страх ме е и да имам деца.

— О, тръгвай си, моля те — каза мама, но не го каза ядосано.

— Ще си тръгна — каза Гладис Дюбари, — но така да знаеш — повече няма да ти проговоря до края на живота си.

— Добре — каза мама.

Гладис Дюбари отиде до вратата.

— От сега нататък ще ти пиша — каза тя — и ти също да не си посмяла да ми проговориш — просто ми пиши, ако наистина искаш.

— Добре.

— Чао, жабче — каза тя. — Обичам те, винаги ще те обичам.

— И аз те обичам — казах аз.

— Знам, че ме обичаш, жабче, и знам, че не е защото искаш да те спомена в завещанието си, но аз така или иначе ще те спомена.

— Ох, тръгвай си — каза мама.

— Радвам се, че си известна — каза Гладис Дюбари, — но ужасно съжалявам, че това ти е размътило главата. Не съм предполагала, че ще захвърлиш най-добрата си приятелка като горещ картоф на секундата, щом се прочуеш.

— Не съм се прочула — каза мама. — А ти понякога си най-досадното нещо на света.

— Сигурно има някой много добър психиатър във Виена — каза Гладис Дюбари. — Ще пратя да го извикат.

— Добре, голяма работа.

— Трябва да ме лекува най-добрият, нали?

— Слез долу и поискай от рецепцията тематичния телефонен указател — каза мама. — Отвори на раздел „Психиатри“. Намери този, чийто офис е най-близо до дома ти. Обади му се. Кажи му, че се казваш Гладис Смит. Това е твоят шанс да кажеш истината за себе си. Само така ще се измъкнеш от илюзиите си за величие, в които тънеш цял живот.

— Нямам никакви илюзии за величие.

— О, така ли? Е, опитай се поне един месец да живееш без богатството си. Ще видиш какво имаш и какво нямаш. Отдели си петдесет долара и една малка стаичка и живей така, докато си намериш работа.

— Мога да си взема същата стая като тази — тук, в „Пиер“ — каза Гладис Дюбари. — Ще се обадиш ли на управителя да му кажеш, че имаш една приятелка, която е много бедна и която трябва да си вземе стая като тази, докато си намери работа?

— Не, няма да му се обадя.

— Няма да ти проговоря повече до края на живота си — каза Гладис Дюбари. — Славата преминава, но приятелството никога. Зная, че ще съжаляваш и ще се срамуваш, когато дойдеш да ме молиш за помощ, и вместо да ти обърна гръб, аз ще ти помогна. Сбогом завинаги.

— Сбогом завинаги — каза мама.

Гладис Дюбари излезе.

Мама взе пиесата и започна да чете, като че ли нищо не се е случило. Гласът й беше по-хубав от всякога. Слушах, но не можех да спра да мисля за Гладис Дюбари. Щеше ми се да не е толкова нещастна. На врата се звънна. Мама отвори. Отново беше Гладис Дюбари. Държеше пачка пари.

— Случайно намерих тези пари в чантата си — каза тя. — Искам да ги дам на жабчето да си купи дрехи и автомобил, преди да съм умряла.

Мама я избута и каза:

— Отивай си, ако обичаш.

Тя затвори вратата и продължи да чете.

Непрекъснато се случваха разни неща, едно след друго — хора, разговори, работа, учене, разходки, ядене, спане, събуждане. Не мога и да се надявам, че ще си спомня всичко, но помня, че беше много забавно, защото мама беше щастлива.

Въпреки усилената работа, тя беше щастлива. Въпреки приятелите й, като Гладис Дюбари, които все идваха да я видят или искаха тя да отиде да ги види, които все се обаждаха по телефона и говореха, тя беше щастлива — а може и да е била щастлива заради тях. Не зная.

Зная само, че за пръв път от много време тя беше щастлива. Не както преди, щастлива за по няколко минути от време на време или много нещастна. Вече беше щастлива през цялото време.

Дори вече не се будеше по същия начин сутрин. Нямаше търпение да стане, а това не се беше случвало преди, защото по-рано винаги мразеше да става и да си прави кафе. Бях се научила да й правя кафе и да й нося чашата.

Но сега, когато телефонът звъннеше в шест часа сутринта да ни събуди, знаеше какво идва, нов ден, цял ден забавления, и скачаше от леглото, вдигаше телефона, казваше „благодаря“, скачаше във ваната, извикваше ме, къпехме се и после се обличахме.

Отивахме в парка и беше прекрасно, защото правеше всичко с желание и нямаше търпение да го направи. Вече всичко имаше смисъл, не като преди, когато нищо нямаше смисъл. Мама знаеше какво прави и защо го прави. Имаше цел и целта й харесваше. Разбира се, трябваше да работи усилено, всеки ден, почти всеки час, но тя се вълнуваше от работата си и я обичаше, така че не беше наистина работа, а забавление.

Понякога мис Краншоу изведнъж спираше, усмихваше се и казваше:

— Знаеш ли, почти съм убедена, че пиесата ще бъде хит, и мисля, че това ще стане благодарение на твоята роля и на това как я играеш. Мисля, че ще се справиш добре.

— Но съвсем не толкова добре, колкото жабчето — казваше мама.

— Е, нека не искаме невъзможното — казваше мис Краншоу, но, разбира се, знаехме, че се шегува.

Единственият път, когато видях мис Краншоу ядосана на мама, беше когато й обясняваше защо трябва да се преместим в стая номер 2109. Но дори и тогава беше любезна. Мама и аз обсъдихме защо мис Краншоу иска да се махнем от 3336 и да се върнем в 2109.

— Така е по-добре за пиесата, затова — казах аз.

— Разбира се — каза мама, — а и да си кажа право, така или иначе предпочитам да сме в 2109. А и ще спестя доста пари.

Мис Краншоу помоли мама да прекарва колкото може повече време с мен, ако може да ходи навсякъде с мен. С мама обсъдихме и това. Причината за това, естествено, беше същата.

Но мис Краншоу каза, че един път в седмицата, събота вечер, мама трябва да ходи на някое празненство, да се забавлява, да говори много и да се прибере късно, но само веднъж в седмицата.

Каза, че всяка събота аз трябва да ходя в парка сама и да стоя там сама от обед до три часа — това много ми хареса. От парка виждах „Пиер“ през цялото време и се опитвах да намеря къде е стая 2109. Знаех, че мама е там и че още спи, защото предната вечер, събота, е била на празненство и си е легнала след три, може би в четири, може би в пет сутринта. Аз се запознавах с разни момченца и момиченца и си играехме заедно. Имах три долара, които можех да похарча, за каквото си поискам — но имах строга поръчка да обядвам в един часа. Трябваше да отида в ресторанта до зоологическата градина и да си поръчам сандвич със сирене и една чиния ягоди или някакви други плодове, след което трябваше да изпия половин литър мляко. Трябваше да ям бавно. Не трябваше да ям бонбони, но можех да купувам на приятелите си бонбони, фъстъци и пуканки, докато ми свършат парите, но те никога не свършваха. Винаги се връщах вкъщи поне с един долар, а понякога и с два. Мама ми ги пазеше. Тя водеше сметки, за да знаем какво става с парите ни.

Една вечер мама и аз вървяхме по „Петдесет и седма“ улица към „Пето авеню“ и аз казах:

— Какъв ден е днес?

— Вторник — отвърна мама. — Защо?

— Откога сме в Ню Йорк?

— Ами, вчера стана една седмица, откакто напуснахме Калифорния.

— Онзи мъж взе ли парите или продължи играта?

— Човекът, който разбираше от опера ли?

— Да.

Стигнахме до магазина с телевизор на витрината. Пред него отново се бяха скупчили хора и гледаха. Ние също спряхме да погледаме. След малко човекът дойде и каза, че е говорил с татко си в Италия.

Каза, че много уважавал татко си, и че татко му го помолил да вземе това, което е спечелил и да не играе за повече. Така и направи.

И двете искахме да знаем какъв щеше да е въпросът за 64 000 долара и дали човекът щеше да отговори, но, разбира се, никога нямаше да разберем.

Една нощ Майк Маклачи се обади по телефона и ни събуди. Мама дълго говори с него. Когато затвори и двете бяхме съвсем будни, защото аз не мога да спя, когато някой говори в стаята.

— Какво има? — попитах аз.

— Много е важно — каза мама. — Утре на обед с теб ще се видим с едни много важни хора в офиса на Майк.

— Какви хора?

— Журналисти от вестници, списания, фотографи. Ще ни питат разни неща и ще ни снимат. Майк ще се постарае и мис Краншоу да дойде и ще я помоли да покани няколко по-важни хора на чай в апартамента й.

— За какво?

— За реклама. Това е едно от най-важните неща в театъра. В целия свят. Дори кралете и кралиците наемат хора да им правят реклама.

— Защо?

— Всеки иска другите да знаят добри неща за него.

— Тези неща истина ли са?

— Ами, невинаги или поне не съвсем истина, но ако човекът, който прави рекламата е професионалист, може да направи всеки да изглежда добър. Ако иска, може да накара и обирджия на банки да изглежда добър.

— Как?

— Ами, ще поговори с крадеца и ще намери нещо хубаво в живота му. Ще преувеличи малко историята и ще я изпрати във вестниците. Те ще публикуват историята, в която се разказва подробно за крадеца, когато бил малко момченце в Мисури и ходел на неделно училище и слушал майка си и други такива работи.

— И всички ли ще забравят, че е обрал банката?

— Е, може и да не забравят, но вече няма да са толкова възмутени от това. След това някой от Холивуд ще му се обади, ще си уговори среща с него и ще му предложи да направят филм за живота му.

— А за нас какво ще пишат?

— Естествено, с нас е по-различно. Въобще не е като с банковия обирджия.

— А как е?

— О, ще бъде много забавно. Всички ще са много мили. Искат да се срещнат с нас и да ни снимат, първо в офиса на Майк, после тук в стая 2109, после у мис Краншоу, после в парка и така нататък.

— Но защо, все пак?

— Защото, жабче, точно сега ние с теб сме новина. Ние сме голяма новина в театралния свят.

— Откога?

— Откакто Майк Маклачи се хвана на работа и откакто ти и аз се хванахме на работа, и откакто мис Краншоу се хвана на работа.

— Не сме ли били винаги новина?

— Естествено, но не както сега. Ние сме в пиесата на Майк Маклачи. Тя ще е една от най-важните пиеси през новия сезон. Новина сме, защото още не сме известни, но можем да станем известни, когато пиесата започне да се играе.

— Ще разберем ли дали сме известни?

— Бих казала да! Ние ще разберем и всички останали ще разберат.

— Ние различни ли ще сме?

— Разбира се, че ще сме различни. Когато си свършиш добре работата и на всички им хареса, и когато спечелиш пари, тогава си различен, изобщо не си същия.

— Хайде да спим — казах аз.

— Добре — каза мама.