Уилям Сароян
Мамо, обичам те (16)

Шестнадесета глава
Какво правиш ти в Париж?

В началото Кейт Краншоу се държа с нас също като с мен предния път — говорихме си, шегувахме се, смяхме се и пихме чай, ядохме бисквити и кейк и съвсем тънки триъгълни филийки бял хляб, намазани с разни вкусни неща. После мис Краншоу каза на мама:

— За щастие Майк Маклачи беше оставил едно копие от пиесата на рецепцията, така че когато се върнах след обяд, реших да я прочета, нещо, което правя рядко. Искам да кажа, че получавам толкова много пиеси и толкова много просто не си струва да се четат. Отдадена съм на театъра, както знаете, но от години се ядосвам на пиесите, които нашите драматурзи пишат. Ако пиесата става да се играе, то задължително се разказва за луди, хистерични герои — много се извинявам, но мен ме отегчават. Предполагам, че това е цената да не бъдеш аматьор, а професионалист.

Мис Краншоу взе копието на пиесата от бюрото си и каза:

— Това е една от най-лошо построените пиеси, които съм чела, но в същото време е една от най-хубавите, непринудени и — как да кажа, преми. А аз предпочитам прямите неща. Вие четохте ли я?

— Да — каза мама.

— На глас?

— Да.

Мис Краншоу ме погледна:

— Значи ти си я изслушала.

— Да.

Мис Краншоу се разхождаше из голямата стая. Изглежда мислеше. Все се спираше и поглеждаше първо мен, после мама, но ние си мълчахме.

— Ще ви кажа какво мисля — каза тя най-накрая. — Мисля, че Майк ще направи прелестно представление на тази пиеса. Ще го направи, без значение какво ще му струва. Пиесата ще се играе, така и трябва. Аз ще бъда много доволна. Но пиесата ще се провали.

Мис Краншоу каза думата „провали“ така, че ми се прииска да избухна в сълзи, но, разбира се, се въздържах. Просто гледах встрани, докато спря да ми се плаче. Каза го така, като че ли я болеше да го каже. Ще се провали. Значи, ако нещо хубаво се провали — нещо непринудено и прямо — тогава всичко ще се провали — всички ще ни боли — така прозвуча.

— Обадих се по телефона на Майк преди час — каза тя. — Казах му това, което току-що чухте. Казах му, че нямам право да крия какво мисля. Попитах го дали все пак ще продуцира пиесата. Той изобщо не се поколеба да каже, че ще я продуцира. Възхищавам му се за това, но и ми е мъчно за него. Майк е професионалист. Той може да продуцира хитове, ако поиска. Изобщо не е толкова трудно, колкото си мислят хората. Чисто и просто е въпрос на избор. Ако избереш добра пиеса и я продуцираш както трябва, тя ще стане хит. На този етап Майк има нужда от хит. От три сезона не е имал хит. Ако се провали още веднъж, може да си има неприятности. Но дори и така да е, тази пиеса трябва да се продуцира.

Мис Краншоу говореше много ясно, като че ли имаше и други, които слушат.

— Но тя ще се провали. Най-добрите критици ще я харесат, другите няма да я харесат, хората, които си купуват билети за театър също няма да я харесат — просто няма да я харесат и толкова. Аз съм почти на седемдесет години. Занимавам се с театър от малка. Дори сега бих приела роля, ако ми харесва, но вече над двадесет години се опитвам да уча другите как да играят — или, иначе казано, как да бъдат хора, което не става от само себе си. Говоря в областта на изкуството, разбира се. Всеки е едно или друго, естествено, но в областта на изкуството никой не е нещо просто ей така, случайно.

Мис Краншоу изведнъж спря. Отиде до прозореца и се загледа навън. Аз погледнах мама. Тя изглеждаше много щастлива и аз не разбирах защо, след като всичко, което мис Краншоу каза, бе толкова тъжно. След минутка мис Краншоу дойде, наля ни отново чай в чашите и каза весело:

— Обожавам да стоя на онзи прозорец и да гледам хората в парка. Каква сцена само е този парк и всеки ден на нея се разиграва чудесна пиеса. Децата, с майките и татковците си. Непознати хора, малки кученца. Птички, катерички, а в зоопарка има всякакви животни, но в клетки.

С мама пиехме чай и чакахме. Разбрах, че чакаме нещо, защото мама не казваше нищо. Така че и аз си седях и чаках. Ако мама не беше там, нямаше да чакам. Щях и аз да говоря. Най-накрая нещо се случи.

Мис Краншоу погледна мама и каза:

— Искате ли дъщеря ви да играе ролята на малкото момиченце в пиесата?

— А вие искате ли?

— Но така не е честно — каза мис Краншоу. — Отговорете ми на въпроса и после и аз ще ви отговоря.

— Ами, отговорът ми е не — каза мама. — Не искам да играе в пиеса, защото не мисля, че татко й би искал да играе.

— Не да играе в пиеса — каза мис Краншоу, — а в тази пиеса. Съвсем не е едно и също.

— Ами, нито в една пиеса — каза мама. — Не искам да играе, защото ще трябва да работи много, а аз не мисля, че имам право да допускам това. В същото време, ако тя реши, че иска да играе в нея, ще направя всичко възможно тя да се чувства добре и да е щастлива.

— Защо смятате, че баща й ще е против?

— Той я обича. Иска тя да е малко момиченце и нищо повече — просто да е неговата дъщеря. Цяла година й пише всяка седмица. На мен не пише, но на нея да. Той работи много, за да я издържа — мен също — и не иска тя да има каквито и да било грижи на този свят. Естествено, тя все пак си има грижи, но кое дете няма?

— Той би ли си променил мнението, ако прочете пиесата?

— Не зная, но съм сигурна, че би харесал пиесата. Сигурна съм, че ще види дъщеря си в образа на малкото момиченце, но мисля, че ще каже „Не, тя не трябва да прави нищо, оставете я на мира“.

— Не е ли възможно да я остави сама да реши?

— Съвсем не. Сигурна съм. Не, че не се съобразява с желанията на децата си. Напротив. Но не обича желанията, които не са изцяло за забавление.

— Да предположим, че дъщеря му иска да играе в пиесата — защото смята, че ще й е забавно.

— Той не смята, че тя може сама да решава.

— Той има ли законно право да й забрани да играе в пиесата?

— Естествено, че не. И двамата нямаме никакви специални законни права. Вярно, разведени сме, но все още сме родители на децата си. Ако той не иска тя да играе, ще трябва да я помоля да не приема ролята.

— Дори и ако тя е убедена, че иска да играе?

— Да.

Мис Краншоу се усмихна и ме погледна.

— Е, добре, звездичке — каза тя. — Вчера като пихме чай си говорихме през цялото време и ни беше много забавно. Днес, обаче, не е така. Досега не каза почти нищо, но сега е твой ред. Харесва ли ти момиченцето от пиесата?

— Да — казах аз.

— Но, моля те, говори — каза мис Краншоу. — Това не е разпит. Просто пием чай и се забавляваме.

— Ами — казах аз — не знам за какво да говоря.

— За момиченцето, естествено.

— Ами, харесва ми, но не я познавам.

— Харесват ли ти нещата, които тя си представя и нещата, които й се случват?

— Да.

— Би ли искала да играеш ролята на малкото момиченце в пиесата?

— Бих искала, но не мога.

— Защото татко ти може да не е съгласен ли?

— Не, защото не мога да бъда друго момиченце. Мога да бъда само себе си.

— Можеш ли да се преструваш, че си друго момиченце?

— Разбира се. Непрекъснато това правя, но не се правя само на малки момиченца. Правя се и на мама. Преструвам се и на бейзболист.

— Бейзболист?

— Да, този, който хвърля топката, защото като порасна ще играя в „Ню Йорк Джайънтс“.

— Защо точно там ще играеш?

— Защото брат ми ще играе в „Бруклин Доджърс“.

— Разбирам.

— Правя се и на животни. Изобщо се правя на всички. И на всичко.

— Например?

— Ами, ако видя ярка звезда, се преструвам, че съм звезда.

— Как?

— Преструвам се, че съм си тук, но в същото време и някъде много далеч, и се преструвам, че светя също като звездата.

— Татко ти за това ли те нарича звездичка?

— Не. Никога не съм му казвала, че се преструвам на звезда. Просто един ден започна да ме нарича „звездичка“, това е.

— Добре — каза мис Краншоу. — Майка ти защо те нарича „жабче“?

— Защото обичам жабите. Винаги ги хващам и им се радвам.

Мама каза много сериозно:

— Освен това имаше навика да подскача като жаба. Имам предвид нарочно.

На вратата се звънна и мис Краншоу каза:

— Това трябва да е Майк. Казах му да дойде колкото може по-скоро.

Тя отвори вратата. Беше Майк Маклачи. Той влезе и каза:

— Кейт, това, че си убедена, че пиесата ще се провали, ме прави по-щастлив от всякога.

Той поздрави мама и мен, взе чашата чай, която мис Краншоу му подаде и каза:

— За мен това означава само едно — че пиесата наистина ти харесва. А щом ти я харесваш, аз искам да я продуцирам — с твоя помощ.

— Точно за това говорехме — каза мис Краншоу.

— Звездичката ли ще играе малкото момиченце?

— Предполагам, че има много момиченца, които имат много опит в театъра, с които може би ще се работи по-лесно.

— Ти би ли работила с нея? — попита Майк.

— Аз вече работя с нея.

— И какво мислиш?

— Много е подходяща.

Майк Маклачи погледна мама и каза:

— Ами какво чакате? Хайде да празнуваме.

— Тя не е казала, че иска да играе — каза мама.

Майк Маклачи ме погледна и каза:

— Но ти искаш, нали?

— Да, искам — казах аз, — но не мога. Не знам как.

— Мис Краншоу ще те научи.

Мама каза:

— Е, какво ще кажеш, жабче? От теб зависи.

— Мога да опитам, но първо трябва татко да се съгласи.

— Добре — каза Майк Маклачи. — Ето ти телефона. Обади му се.

Мама взе слушалката и каза на телефониста номера в Париж. Всички чакахме телефонистката да ни свърже. Когато тя ни свърза, мама ми подаде телефона и каза:

— Хайде, жабче, говори с татко си.

— Може ли да говоря и с брат си?

— Разбира се — каза мис Краншоу и аз говорих с татко, след това с брат си и после пак с татко и тъкмо щях да им кажа „чао“, когато мама каза:

— Жабче, моля те, дай и аз да говоря с тях.

Мама поговори с тях и после каза на татко:

— Тя трябваше да те пита ще й позволиш ли да играе в пиеса, но забрави.

Татко зададе много въпроси за пиесата и мама му отговори, след което ми даде слушалката и каза:

— Питай го, жабче.

— Може ли? — казах аз.

— Ти искаш ли? — попита татко.

— Да.

— Наистина ли?

— Да.

— Добре, тогава — каза татко. — Помоли майка си да ми изпрати копие от пиесата с въздушна поща. Ще я прочета и ще й пратя телеграма. В това време действай, все едно че съм казал „добре“, но трябва първо да я прочета, звездичке.

— Добре, татенце — казах аз. — Кога ще си дойдеш у дома?

— Ами, аз съм си вкъщи тук, но, разбира се, много ми липсваш.

След това с много тих глас каза:

— И майка ти ми липсва, но, моля те, не й казвай.

— Добре, татенце.

— Пит иска пак да говори с теб.

Брат ми Питър Боливийския селянин взе слушалката и каза нещо на френски. След това каза:

— Това значи защо с мама не дойдете в Париж?

— Аз не мога — казах аз. — Какво правиш, Пит?

— Уча през повечето време, но и се забавлявам доста. Свиря на пиано всеки ден. Вече съчиних няколко мелодии. Ще ти ги изсвиря някой ден. Знаеш ли, че татко написал цял концерт за пиано, когато бил колкото мен. И аз ще съчиня концерт, преди следващия ми рожден ден. Чао, звездичке. Ако можеш, гледай някоя игра от Американската лига. Много е интересно.

— Добре, Питър — казах аз. — Ще ги гледам. Чао.

Затворих телефона и казах на всички какво е казал татко. Поръчах на мама да му изпрати копие от пиесата с въздушна поща, затова Майк Маклачи извади от куфарчето си едно копие и един голям кафяв плик. Мама написа адреса на татко на плика, Майк сложи копието вътре и го запечата. Каза, че до един час пиесата вече ще лети и ако имаме късмет, утре ще е в Париж.

— А междувременно, как мислиш? — каза той — Смяташ ли, че татко ти ще се съгласи?

— Да — казах аз.

Майк се усмихна и каза:

— Знаеш ли, Кейт, наистина вярвам, че тази пиеса ще бъде хит.

Всички се разсмяхме и той каза:

— Трябва да бягам.

— Ние също — каза мама.

— Къде?

— На една дълга разходка — каза мама. — Този път по улиците.

Казахме „довиждане“, благодарихме много на мис Краншоу и отидохме с Майк Маклачи до асансьора.

— Много съм доволен — каза Майк. — И моля ви, не се безпокойте за нищо. Ще се срещна с Емерсън на вечеря днес. Ще му кажа, че най-вероятно имаме момиченце за ролята. След това той ще реши какво да правим. Сигурен съм, че ще иска да се срещне с нея — и естествено с майка й. Моля ви, не поемайте ангажименти за закуска утре.

— Винаги сме свободни за закуска — каза мама.

Майк скочи в едно такси на „Пето авеню“, а ние с мама тръгнахме да се разхождаме — този път по улиците.