Уилям Сароян
Мамо, обичам те (15)

Петнадесета глава
Тих разговор с доктор Спранг

Докато се приготвяхме да отидем на чай, някой почука на вратата. Беше моят доктор, доктор Спранг.

— Много ви благодаря за куклата — казах аз.

— А вие и двете приличате на кукли — кукла мама и кукла дъщеря — отвърна той. — Как се чувствате?

— Опасявам се, че сме доста раздразнителни целия ден — каза мама.

— Така ли? Защо?

— Всеки намира за какво да се скара с една разведена майка, дори собствената й дъщеря.

— Тогава защо не се преструвате, че не сте разведена?

— Но аз съм разведена.

— Да, но колко разведена може да бъдете? Вие все пак сте й майка, а баща й все още й е баща. Светът не се свършва с един развод.

Дребничкият доктор хвана с две ръце брадичката ми и каза:

— Нали така?

— Да — казах аз, — светът никога не свършва.

— Разбира се. Добре ли се хранихте, починахте ли си?

— Почти нищо друго не сме правили — каза мама. — Аз дори малко преядох.

— Нищо подобно — каза дребничкият доктор. — Просто подбирайте здравословна храна и си почивайте добре. Яжте дини например. По това време на годината дините са чудни.

— Ядохме ягоди на закуска — казах аз.

— Харесаха ли ви?

— Много.

— А какво обядвахте?

— Пропуснахме обяда, защото ядохме много на закуска. Сега отиваме на чай.

— На чай — каза дребничкият доктор. — Това може да е толкова забавно в подходяща компания.

Той погледна мама и каза:

— Откога сте разведена, мила госпожо?

— От три години — каза мама, — но първите две години със съпруга ми — искам да кажа, бившият ми съпруг — поддържахме много близки отношения. От една година, обаче, той живее много далеч, а и синът ми е при него. Значи малката от една година не е виждала татко си и брат си, само в спомените си — а тя често мисли за тях, бих казала доста често. Излиза, че аз съм виновна и много се караме.

— Е, случват се такива работи, нали? Но те двамата са добре, нали?

— Ами никога не са ни писали, че не са добре, така че предполагам, че са добре, но кой знае? Пишат ни много смешни писма от Париж. Сигурно са добре.

— Париж? А какво правят там?

— Съпругът ми е композитор. Просто реши да отиде да поживее в Париж.

— Композитор? Хубава професия, но може ли човек да се изхранва с композиране?

— Съпругът ми успява, винаги. Работи много, непрекъснато, но обича работата си и държи на парите. Той не смята, че изкуството трябва да е някакво крехко цвете в света на парите и на машините. Съпругът ми има много твърд характер и се кара с всеки. Веднъж се похвали, че никога не е имал приятели. Предпочита враговете.

— Чудесно — каза дребничкият доктор.

— А аз съм един от враговете му — каза мама.

— Не е вярно — казах аз. — Знаеш, че не е вярно. Татко познава много хора, които харесва, просто е много зает, за да има приятели. Но няма и нито един враг. Просто е прекалено зает и няма време нито за приятели, нито за врагове.

— Ето — каза мама на доктора, — това имах предвид. Все спорим за нещо, но от време на време се скарваме сериозно и все аз излизам виновна, защото знам, че тя разбира баща си по-добре от мен.

— Аха — каза докторът. — Много мило семейство сте. Мъжът и момчето в Париж, а жената и момиченцето в Ню Йорк. Е, можеше да е и много по-зле, нали?

— Това винаги е вярно — каза мама. — Почти всеки ден умира някой мой познат, а за мен няма нищо по-лошо. Ето, снощи в „Автомата“ четох във вестника на човека до мен, че Джон Дули е починал. Кой знае кой ще е следващият.

— Да, това е вярно. Имам повече починали, отколкото живи приятели.

— Но са ви приятели.

— О, аз така ги наричам. Те са просто хора, с които съм се запознал и които съм познавал малко, не много. Но все пак ми липсват.

Дребничкият доктор се усмихна и се запъти към вратата. През цялото това време стоя прав, не седна дори за минутка.

— Е — каза той, — и двете сте в отлично здраве, но ако ще сте тук тези дни, надявам се да не възразявате да минавам от време на време. Аз често посещавам мис Краншоу, тя живее на този етаж.

— У тях ще ходим на чай.

— Тя рядко приема гости, а много хора биха искали да се видят с нея, особено хора от театъра. Така че мисля, че трябва да сте поласкани.

— Поласкани сме.

— Довиждане тогава — каза дребничкият доктор и си отиде.

Мама ме погледна и каза:

— Виж какво, жабче, опитай се да разбереш, че искам само едно — да се забавляваш — да се забавляваш у мис Краншоу, всеки ден, докато пораснеш, станеш голямо момиче, влюбиш се и се омъжиш. Не искам да ставаш актриса, но в същото време не искам да те спирам, ако ти искаш да опиташ.

— О, разбирам, мамо. Не се тревожи за мен. Аз се забавлявам. Аз винаги се забавлявам.

— Честно? — каза мама. — В противен случай бих умряла от срам.

Излязохме от стая номер 2109 и тръгнахме по коридора към апартамента на мис Краншоу.