Уилям Сароян
Мамо, обичам те (13)

Тринадесета глава
Пиеса за едно малко момиченце

Направихме си една хубава разходка в парка и се върнахме обратно в „Пиер“, в стая номер 2109. Мама отвори кафявия плик и извади пиесата.

— Това ли е пиесата?

— Да, но е ръкопис. Все още не се е играла. Може дори още да не е завършена. Драматургът може да иска да добави нещо, да промени или да махне това-онова.

— Как се казва?

— „Да тупнеш топката“ — от Емерсън Тули.

— Емерсън Тули?

— Да, той я е написал.

— Познаваш ли го?

— Не.

— А чувала ли си за него?

— Не, не съм. Предполагам, че е млад драматург. Почти всички млади драматурзи пращат пиесите си на Майк Маклачи, защото той не се страхува да продуцира нови пиеси от млади автори. Но всеки път трябва да се справя с много проблеми, за да се получи добре.

Мама обърна първата страница и каза:

— Готова ли си, жабче?

— Ще я четеш ли?

— Да.

— Цялата?

— До последната думичка. Настанявай се удобно. Ако искаш си легни и слушай.

— Мислех, че първо ще дремнеш.

— Не, вече изобщо не ми се спи. Прекалено съм развълнувана, за да спя. Да започвам ли?

— Започвай, но колко време ще отнеме?

— Ами ако я прочета както трябва, сигурно около два часа, но може и повече.

— Трябва ли цялата да я четем?

— Естествено, жабче.

— Защо?

— Виж какво, не започвай да ми задаваш глупави въпроси, млада госпожице, защото от това ми зависи животът.

— Имам право да знам защо трябва да я четем цялата, нали?

— Не, нямаш.

Мама ми се развика — отново се скарахме. Ние просто трябва да се скараме поне веднъж на ден. Мама хвърли пиесата в стената и каза:

— Не я искам. Не искам и да чуя за нея. Толкова е унизително. Щом не мога да получа хубава роля, която да отговаря на външността и на способностите ми, не искам никаква роля. И щом дъщеря ми ще получава роли в театъра вместо мен, не искам и да чуя повече за театър.

Тя се разплака и ми изкрещя:

— Мразя те!

Тогава и аз й извиках:

— Щом е така, и аз те мразя!

И аз се разхлипах. Много ме е срам като плача. Винаги съм се срамувала. Сигурно защото и брат ми Питър Боливийския селянин също се срамуваше да плаче. Той казваше:

— Плаченето е за големите, не за нас. Те плачат през цялото време.

Както плачеше, мама взе пиесата и започна да заглажда страниците, които се бяха измачкали. Не обичам да я виждам тъжна, затова казах:

— Извинявай. Искам да чуя пиесата. До последната думичка.

— Не — каза мама. — Говориш така, само защото толкова ме превъзхождаш. Ще се обадя на Майк Маклачи и ще му кажа да си вземе обратно глупавата пиеса.

— Не, моля те недей.

— Срамувам се от себе си — каза мама, — а изобщо не обичам да се чувствам така. Ще опитам с други продуценти. Ако не успея, добре, какво ще загубя? Ще се приберем в Калифорния и просто ще си живеем и толкова. Ще гледаме телевизия, ще четем вестници и ще забравим за театъра.

Но не се обади по телефона. Не можех да й кажа, че обичам Ню Йорк, но че обичам и да съм си вкъщи в Калифорния. Обичах целия квартал, всичките ми приятели, чиито майки и татковци не бяха разведени, чиито татковци не бяха в Париж, чиито майки не искаха да играят в театъра, които просто си живееха в къщите.

Не можех да й кажа нищо, защото дойдохме чак до Ню Йорк, само за да може тя да опита още веднъж.

Малко по малко гласът й се промени. Вече не звучеше гневно, развълнувано и тъжно. Стана ясен и сериозен и тя започна да чете пиесата.

— В тази пиеса се разказва за едно малко момиченце — зачете тя. — Момиченцето е на осем или девет години, или на десет или на единадесет, и има много приятели, повечето от които са въображаеми. Тя е много сериозно дете, но не е тъжна. Съвсем нормална е, просто освен че й се случват истински неща, тя си въобразява разни работи. Нещата, които наистина й се случват, не се различават от тези, които тя си представя. Тя е истинска и нещата, които си представя, са също много истински.

Мама спря да чете, запали една цигара и ме погледна. Не каза нищо. Просто зачака. Зная, че очакваше да кажа нещо, затова казах:

— Харесва ми.

— Наистина ли, жабче? Ако е така — поне мога да ти я прочета и тогава…

— Тогава ще стане време да ходим на чай у мис Краншоу.

— Харесваш я, нали?

— О, да. Ти не я ли харесваш?

— Харесвам я, естествено, но тя е толкова интелигентна и известна, малко ме е страх от нея.

— Това е глупаво, мамо.

— Не е глупаво — каза мама. — Страх ме е, че може да вижда през мен, а аз съм едно нищо.

— Стига, мамо, не мислиш наистина така.

— Вярно е, просто искам да съм известна и богата, не искам да уча и да работя усилено. Просто искам всичко да ми се поднесе на сребърен поднос. Тя ще види право през мен, защото искам толкова много. Но ти — ти нищичко не искаш и тя затова те обича.

— Мамо, защо не прочетеш пиесата, вместо да се караме? Казах ти, че съжалявам, нали?

— Ти за какво съжаляваш? — каза мама. — Не си направила нищо лошо. Грешката е в мен. Аз съжалявам, жабче. Наистина. Ставам грозна, защото толкова ме е яд за глупавия ми живот. Просто искам нещо повече за себе си — за мен. Искам да съм най-красива от всички, искам да съм най-известната, искам да съм богата — и затова погрознявам.

— Не е вярно, мамо. Хубава си, когато си грозна. Искам да кажа, че ти винаги си хубава, няма значение как се чувстваш или какво правиш.

— Не е така — каза мама, но точно тогава звънна телефонът. Беше Гладис Дюбари. Мама говори с нея бързо и не особено учтиво, каза дочуване и затвори. Обади се на телефонистката и й каза:

— Моля ви, не ни безпокойте, докато не ви се обадя пак. Работя.

Мама прочете цялата пиеса, от началото до края. На места беше смешно, на места тъжно. На едно-две места беше нещо друго, но не зная какво, но много се развълнувах и дори се поизплаших.

Разказваше се за едно малко момиченце, за нещата, които си представя и за нещата, които наистина й се случват.

Очите на мама се насълзиха, когато стигна до края. Дълго след това не каза нищо, а след това промълви много тихо:

— Познавам това малко момиченце, защото аз бях същата като нея. И още съм такава. Харесва ли ти пиесата, жабче?

— Да, мамо.

— Радвам се, но сега искам да подремна. Искам да си легна и да си припомня цялата пиеса отново, тоест целия си живот.

— И аз ще си легна.

Опънахме се на леглото и след няколко минути мама заспа. Аз си мислех за пиесата, за мама и за това, което току-що каза. Погледнах я и си беше точно така — тя беше малкото момиченце от пиесата, все още беше това малко момиченце, само че на тридесет и три години и имаше дъщеря на девет години — аз.

Спомних си нещата, които малкото момиченце си представяше. Започнах и аз да си представям разни неща. Всичко се смеси в главата ми и вече не знаех кое какво е.

Сгуших се при мама, прегърнах я и заспах.