Уилям Сароян
Мамо, обичам те (12)

Дванадесета глава
Ягоди, агнешки късчета със сметана и крес

На сутринта телефонът звънна, но мама не скочи да го вдигне. Затова й казах в ухото:

— Мамо, телефонът.

Без да си отваря очите, мама каза:

— Моля те, вдигни го вместо мен. Кажи им, че спя. Кажи им да се обадят утре.

Аз скочих от леглото и вдигнах телефона. Беше Майк Маклачи, който ме сбърка с мама.

— Вземайте малката и идвайте на закуска — каза той. — Аз съм долу.

— Мистър Маклачи — казах аз, — майка ми спи и каза да й се обадите утре.

— Мистър Маклачи? — каза мама. Скочи от леглото и взе слушалката от ръката ми. Говореше бързо и се смееше. Каза, че до петнадесет минути ще слезем.

След което затвори слушалката и двете се защурахме из стая номер 2109. Мама си взе вана, като в същото време и двете си миехме зъбите, след това и двете се сапунисахме и изплакнахме, след това се избърсахме и се облякохме в най-хубавите си еднакви рокли: ярко жълто на малки бели цветя.

Когато изхвърчахме от стаята към асансьора, видяхме мис Краншоу.

— Е, ето те и теб — каза тя.

— Да — отвърнах аз, а тя каза:

— Страхувах се, че няма да те видя повече. Ще минеш ли пак да пием чай тези дни?

— Добре. Това е майка ми.

Мис Краншоу се усмихна на мама и каза:

— Научавам толкова неща от дъщеря ви. Надявам се, че можете да дойдете този следобед — по всяко време след пет.

Мама се усмихна и отговори:

— Добре.

Асансьорът дойде и ние се качихме, но беше сутрин и вътре имаше много хора. Аз застанах между мама и мис Краншоу и те ме пазеха да не ме смачкат хората. Когато излязохме от асансьора видях един много изискан мъж с много тънки мустаци. Носеше два букета виолетки. Мис Краншоу излезе първа. Тя тръгна към мъжа, взе и двата букета, целуна го и каза:

— О, Майк Маклачи, колко мило от твоя страна.

Майк Маклачи отвърна:

— Кейт, знаеш, че винаги съм те обожавал.

С мама се дръпнахме, да не пречим на минаващите, и застанахме до Майк Маклачи и Кейт Краншоу.

— Ако ме обожаваше — каза мис Краншоу, — нямаше да ми носиш виолетки. Щеше да си спомниш, че червените цветове на бодливия кактус са ми любими.

Тя се обърна към нас с мама и ни подаде по един букет виолетки.

— До довечера, след пет — каза тя.

— Вие познавате ли се? — попита Майк Маклачи.

— О, разбира се — отвърна Кейт Краншоу. — Прекрасно знаеш, че познавам всички талантливи хора. А тези тук са невероятно талантливи.

— Благодарение на теб, предполагам — каза Майк Маклачи.

— Съвсем не — отвърна мис Краншоу. — В интерес на истината, аз вземам уроци от нея — и тя сложи ръка на главата ми.

— Приятен ден на всички.

— Хайде да се видим и да си поговорим надълго и на широко — каза Майк Маклачи. — Искам да ми помогнеш за новата пиеса.

— Ще ти се обадя — каза мис Краншоу.

— Така каза и предния път, като се видяхме, почти преди година. Хайде аз да ти се обадя.

— Да не си посмял. Аз ще ти се обадя.

— Кога?

— Утре сутринта удобно ли ти е?

— Ще чакам, Кейт.

Мис Краншоу се обърна към мама и каза:

— Донесете пиесата, като дойдете на чай, ако обичате.

Мама погледна Майк Маклачи и каза:

— Добре.

Мис Краншоу се отдалечи по дългото фоайе. Вървеше като кралица.

— Какъв късмет — каза Майк Маклачи. — Не знаех, че познавате Кейт Краншоу. Ако успея да я накарам да ми помогне за тази пиеса, ще съм много по-спокоен.

— Аз не я познавам — каза мама. — Дъщеря ми я познава.

— Можех да предположа.

Мама ме представи на мистър Маклачи и отидохме в една просторна и светла стая. Седнахме на една маса с дебела, бяла покривка и закусихме заедно.

— Това ми е любимото ядене през целия ден — каза Майк Маклачи. — Надявам се и на вас да ви е любимо. Не мога истински да се насладя на закуската, ако всички останали не се наслаждават. Освен това обичам да закусвам обилно.

Започнахме с ягоди със сметана, след което сервитьорът донесе една сребърна чиния бъркани яйца и бекон, друга с печени агнешки късчета и трета — домашно изпържени картофи.

Майк Маклачи сервира първо на мама и на мен, и после си сипа на себе си. Започна да яде, както и мама и аз. Ядяхме, говорехме, шегувахме се и се смеехме. Той беше един от най-приятните хора, които съм срещала. Не беше млад, на петдесет и пет години, както самият той каза, но беше висок и силен, а очите му изглеждаха много млади. Лицето му беше дълго и тънко и много сериозно, когато не се шегуваше, но той се шегуваше почти през цялото време. Косата му беше гъста и побеляла и разделена на много прав път от лявата страна. След като закусихме, той извади един кафяв плик от куфарчето си и го подаде на мама.

— Това е — каза той. — Моля те, прочети го колкото може по-скоро. Имам предвид на глас, за да може малката звездичка да разбере за какво се разправя. Нали така, звездичке?

— Татко й я нарича така.

— Отива й.

— Има още осем-девет имена.

— Добре — каза Майк Маклачи. — Прочети го и го занеси на Кейт, като отидете на чай. Вероятно ще ви накара и двете да четете. Обръщайте внимание на всичко, което казва. Тя е велика. За десет минути ще ви научи на повече неща, отколкото можете да научите за десет години.

— Майк — каза мама, — много се радвам, но дойдох тук от Калифорния да играя в театъра, а не за да намеря работа на дъщеря си.

— Дай ми малко време — каза Майк.

— Е, има ли роля за мен или не?

— В момента не, но ако всичко върви както трябва, ще видим какво можем да направим.

— Но ще вземеш малката звездичка?

— Да. А как е баща й?

— Той е много добре — каза мама, — но не си я чувал как чете.

— Но съм я чувал как говори и вече я видях — каза Майк.

— Сигурен ли си, че искаш да я вземеш?

— Да. Вече зависи от нея — и от теб.

— Добре, тогава — каза мама — говори с нея.

— Не — каза Майк.

— Защо не?

— Ако беше моя дъщеря, не бих й позволил да играе — каза Майк. — Обичам театъра. Обичам дори актьорите, а знаеш, че не е лесно да обичаш актьорите. Но не мога да поема отговорността да убедя това момиче да играе в театъра.

— Нито пък аз искам да поемам тази отговорност — каза мама. — В края на краищата не е само моя дъщеря. Има си и баща, но той не знае нищо за това.

— Ето това имам предвид — каза Майк. — Просто прочети пиесата на глас, все едно че е на игра. Поговорете със звездичката за това. Разберете тя как се чувства. И след това, ако трябва, се обадете на баща й и го уведомете.

— Той е в Париж.

— В Париж имат телефони.

— Много съм объркана, Майк. Наистина. Знам, че искаш да я вземеш, но съм ужасно разочарована за себе си.

— Недей така — каза Майк. — Всичко по реда си. Имам някои идеи.

— Какви?

— Първо, тримата можем да закусваме или да обядваме заедно утре с драматурга. Все пак, той е шефът, но мисля, че и той ще има същата идея за малката, каквато имам и аз.

— Каква идея?

— Неговата може и да е малко по-добра от моята. Аз съм просто продуцент. Нека да изчакаме. А сега се разходете в парка. Изглеждаш много по-свежа днес, отколкото вчера на обяд.

— Бях болна — каза мама. — И двете бяхме болни. Имахме треска. Така ни стана от пътуването със самолета. Сега просто ми се спи.

— Ами дремни си хубаво, след като се разходите. После прочети пиесата и идете на чай у Кейт. Ще чакам да ми се обадиш. Няма да съм в офиса, звънни ми вкъщи.

— Страшно се вълнувам, Майк.

— А ти, звездичке?

— И аз се вълнувам.

— Наистина ли?

— Да. Много обичам да се разхождам в парка.

Майк Маклачи и мама се разсмяха. Майк скочи в едно такси, а ние с мама пресякохме „Пето авеню“ и отидохме да се разходим в парка.