Уилям Сароян
Мамо, обичам те (11)

Единадесета глава
Победителят по телевизията

Беше чудесно, че се махнахме оттам, от цялата бъркотия и суматоха вътре, с всички тези гладни хора. Не разбирам защо трябва да се яде. Знам, че е важно, защото трябва да се храня през целия си живот, без дори да искам. Освен това и мама, и мама Виола, и която и да е от жените, които са идвали вкъщи, винаги са ме молили да се храня, да си изям яденето или направо са ми заповядвали. Всички, освен татко. Той никога не ми заповядваше, просто се засмиваше и казваше:

— Хайде, звездичке, яж — иначе…

И вдигаше дясната си ръка, като че ли „иначе“ значеше, че ще ме тупне по главата, но аз си знаех, че никога няма да го направи и той знаеше, че аз знам, и че обичам да казва така и да вдига заплашително ръка. Винаги се разсмивах и в повечето случаи ядях. Татко не мислеше, че трябва да заповядва на децата си каквото и да било.

Един ден каза:

— Може и да не съм прав за това, но съм против да се удря дете, освен при самозащита.

Исках да ми обясни какво е самозащита и той каза, че ако аз вдигна една чаена лъжичка и го заплаша с нея, и ако той ме вдигне и ме хвърли в другия край на стаята, това ще е самозащита. Аз вдигнах чаената лъжичка, той ме вдигна и се престори, че ме захвърля на другия край на стаята.

Тогава мама много му се ядоса и за пореден път се скараха на масата пред нас с Питър.

Ние много обичахме да ги гледаме как се карат, защото изведнъж и двамата ставаха съвсем различни хора, но в същото време си оставаха самите те, и никога не се знаеше още колко ще се карат. Понякога се караха през цялата вечеря, но понякога престанаха веднага и с Пит оставахме разочаровани.

Веднъж Пит каза:

— Така не е честно, това не беше истинска караница.

Мама се ядоса на Пит, каза му да напусне масата, да си отиде в стаята и да чете „Книга за света“.

Пит стана с удоволствие, което още повече ядоса мама. Тя каза:

— Виждаш ли какво става? Толкова си ги разглезил, че когато се скараме, децата се радват. Обичат да се караме, а когато се опитам да ги накажа, те пак се радват. Нямаш представа как да се държиш като истински баща.

Тогава татко също се ядоса и те наистина се скараха.

Пит се промъкна обратно в хола и се скри зад библиотеката, за да гледа и да слуша. Все пак се отърва от вечерята, а той беше много горд, когато успее да се измъкне.

Просто не разбирам защо трябва да се яде. Опитах се да споделя това с Питър. Един ден му казах:

— Искам децата изобщо да не трябва да ядат, а ти? Искам да можехме да живеем без изобщо да ядем. Откакто се родим до края на живота си да не ядем.

Пит каза:

— Много искаш — и ние също се скарахме.

Когато мама и аз най-накрая излязохме от „Автомата“ на „Петдесет и седма“ улица, се спогледахме. Мама се наведе и ме прегърна. Очите й бяха насълзени.

— Съжалявам, че твоят приятел е починал, мамо, но моля те, не тъгувай.

— Не е затова, жабче. Толкова те обичам. Естествено, че ми е мъчно за Джон Дули, но понякога забравям колко много те обичам. Но като си спомня, се радвам толкова много, че ми се насълзяват очите.

— О, мамо. Ти си ми майка, ти си ми приятелка, ти си ми по-голямата сестра, и по-малката сестра, ти си най-добрата, най-хубавата, най-милата, всичко.

— Всичко, освен татко и Пит — каза тя и това си беше самата истина. — Съжалявам за това, жабче, наистина съжалявам, но те са добре, сигурна съм, че са добре. Те винаги са добре, живи и здрави, само че те просто са в Париж, а ние сме тук, това е. Сигурно и те се разхождат някъде по улиците сега.

Като излязохме от „Автомата“, се обърнахме и хвърлихме поглед на квадратните маси, всяка с по четири малки столчета, на храната, на бара за кафе, на хората, които ходеха насам-натам, сядаха, ядяха, ставаха, вземаха си допълнително и след това си излизаха. Просто стояхме и наблюдавахме, все едно че бяхме вътре.

— Никога повече — каза мама.

— Е, може да дойдем, ако не е толкова претъпкано — казах аз.

— Не, жабче, не говорех за това.

— А за какво тогава?

— За нещо друго.

— Какво, мамо?

— Не мога да ти кажа.

— Естествено, че можеш, мамо.

— Добре, никога повече няма да повторя грешките, които съм направила.

— Какви грешки?

— Дори нарочно няма да ги направя. Как съм можела да настоявам да правя грешки? За какво? Виж как съм сега. Разведените майки са глупави.

— Не, мамо, не си глупава, ти си хубава.

— Ти си моето жабче.

Престанахме да гледаме към „Автомата“ и тръгнахме към ъгъла. Мама купи утрешните вестници, „Нюз“ и „Мирър“, от човека на сергията на ъгъла. След това пресякохме „Петдесет и седма“ улица, после „Шесто авеню“ и се запътихме към „Пето авеню“.

Беше красиво. Много красиво. Музикалните магазини, с пиана по витрините, автомобилните магазини с малки европейски коли в тях, галериите, в които се виждаха картини — спирахме се да разгледаме всичко. Беше хубаво, защото бяхме заедно, защото дълго бяхме живели на улица „Макаронена“ 1001, но вече бяхме в Ню Йорк, а само вчера бяхме вкъщи и си нямахме представа, че на следващия ден ще сме в Ню Йорк.

Пред един от магазините се бяха насъбрали хора, затова и ние спряхме. Беше музикален магазин и във витрината имаше телевизор с огромен екран. Даваха един хубав мъж, който говореше с акцент, а очите му светеха, защото беше развълнуван от нещо, но не знаех от какво. До него имаше един по-млад мъж, също хубав. Беше много любезен и приятен. Той каза на мъжа с акцента:

— Мистър Прейто, миналата седмица отговорихте правилно на въпроса за шестнадесет хиляди долара. Имахте на разположение цяла седмица да решите дали да вземете шестнадесетте хиляди долара или да играете за тридесет и две хиляди. Взехте ли решение?

— Да — каза другият. — Отидох на църква и се помолих на Бог да ми подскаже какво да правя и с Божията помощ искам да продължа.

Младият човек се развълнува и всички в залата започнаха да пляскат, да насърчават човека с акцента и да си шепнат. Младият човек се обърна към един друг, който стоеше до едно бюро с двама полицаи до себе си. Мъжът на бюрото бръкна в един сейф, извади някакъв плик и го подаде на младия човек. Младият заведе човека с акцента в една кабинка, която не пропускаше звук. Приличаше на телефонна кабинка. Мъжът, който искаше да продължи, изглеждаше самотен и изплашен вътре. Всичко притихна. Мъжът в кабинката се прекръсти, а младият отвори плика и извади от него един лист.

— Добре, Дино, не се плашете. Ще прочета целия въпрос веднъж, след което имате тридесет секунди да отговорите — за тридесет и две хиляди долара.

След това погледна листа с въпроса и каза:

— Дино, въпросът има четири части.

След това прочете въпроса и аз си помислих, че никой на света не би могъл да отговори дори на едната част, а камо ли и на четирите. Мислех, че човекът в кабинката не би могъл дори да запомни всичките части. Един оркестър свиреше застрашителна музика тридесет секунди, докато горкият човек мислеше по въпроса и се опитваше да отгатне четирите правилни отговора. Музиката спря и стана много вълнуващо.

— Ще каже ли отговорите, мамо?

— Как би могъл?

Човекът с акцента каза:

— Операта е „Аида“. Артуро Тосканини я е дирижирал в Бразилия. За пръв път се играе в Кайро, Египет. В навечерието на Коледа.

— Правилно — извика младият мъж и всички и на телевизора, и на улицата, започнаха да крещят от радост. Човекът излезе от кабинката и той и младият си стиснаха ръцете. Като че ли имаше сълзи в очите му, когато махаше на хората, които го аплодираха, и прати въздушна целувка на някого. Сигурно на жена си и на децата си вкъщи. Той успя, отговори на всички части на въпроса и спечели тридесет и две хиляди долара. Младият човек много се радваше на победата му и му каза да си отиде вкъщи и за една седмица да реши дали ще вземе тридесет и двете хиляди или ще играе за шестдесет и четири хиляди.

Ние продължихме по „Петдесет и седма“ улица към „Пето авеню“. И двете се радвахме за човека, все едно го познавахме, него и семейството му, и се гордеехме, че знае толкова много за операта.

— Надявам се да не играе за шестдесет и четири хиляди, защото тогава ще му зададат въпрос с шестдесет и четири хиляди части.

— Няма да му зададат толкова — казах аз. — Освен това другата седмица може да доведе със себе си най-големия специалист по опера — водещият така каза.

Нямам търпение да видя дали ще вземе парите или ще продължи.

— И аз — каза мама. — Направо си заслужава да поживеем, за да видим.

Вървяхме по „Пето авеню“ и гледахме витрините, докато стигнахме „Пиер“. Влязохме, взехме си ключа и се качихме в асансьора. Слязохме на двадесет и първия етаж и се запътихме към стаята, по коридора и вдясно. Прибрахме се у дома, в добрата стара стая номер 2109.

Влязохме, свалихме си дрехите и скочихме в леглото. Мама ме прегърна, поговорихме и се посмяхме и друго не си спомням, защото заспах щастлива.