Уилям Сароян
Мамо, обичам те (10)

Десета глава
Навалицата в „Автомата“

Пресякохме „Петдесет и седма“ улица и отидохме към Карнеги хол. Там се беше струпала огромна тълпа, имаше хора на тротоарите, на стълбите към фоайето, а пристигаха все нови и нови с таксита, лимузини или с метрото. Малко по-нататък, на „Седмо авеню“, бяхме видели гълъбите, продавачът с ръчната количка, таткото с момченцето. Там беше тихо и спокойно, но пред Карнеги имаше голяма суматоха и всички говореха оживено.

— Какво става? — попитах мама.

— Ще има концерт — отвърна тя.

— На пиано ли ще свирят?

— Не, прекалено е горещо за сериозна музика. Ще свирят джаз. На пиано, естествено, но ще свирят блус, джаз, буги-вуги, такива неща. Те са хубави, но не и в Карнеги.

— Къде, тогава?

— В някое кабаре или в някой бар. Или в някое нощно заведение в Грийнбърг.

— Грийнуич?

— Казва се Гринидж, но веднъж чух едно момиче в автобуса да казва Грийнбърг и така ми харесва повече. Няма да свирят само на пиано, а и на корнети, кларинети, тромбони, саксофони и най-вече на барабани. Това е музиката на обикновените хора.

— Такива като нас?

— Не, ние не сме такива и никога не сме били. Обикновените хора са винаги другите.

— Хайде да послушаме музика за обикновени хора, които и да са те.

— Не — каза мама, — всички много се вълнуват, като има такава музика в Карнеги, и всичко развалят. А и трябва да хапнем, да се прибираме и да си лягаме. И двете сме ужасно уморени и не сме в добра форма. А трябва да сме свежи утре сутринта, защото ще закусваме с Майк Маклачи. Хайде, жабче, искам да се навечеряш хубаво.

— Добре, мамо.

— Супа, горещ шоколад, каквото поискаш.

— Сладолед.

— Добре.

Заведението „Автомата“ на „Петдесет и седма“ улица е много добро, но беше толкова претъпкано, че дори не можехме да се промъкнем през въртящата се врата. Ако се освободеше пролука, някой все ни изблъскваше и минаваше преди нас. С мама се озъртахме и чакахме, но като че ли нямаше никакъв шанс да влезем. Един едър мъж с груби работнически дрехи хвана вратата и препречи пътя с голямата си, космата ръка. Кимна ми да влизам и аз се мушнах във вратата. После кимна и на мама и тя също влезе. Той завъртя бавно вратата и двете най-накрая се озовахме вътре.

Обърнахме се, за да му благодарим през стъклото, но той си тръгна. По лицето му си личеше, че е ядосан. Вратата започна да се върти много бързо и всякакви хора нахлуваха вътре. Беше почти като на театър или цирк.

На касата също имаше навалица и мама явно не мислеше, че ще се вредим.

— Супата тук е много хубава — каза тя, — а и е доста забавно, нали?

Естествено, че беше забавно, но беше голяма бъркотия. Приличаше на тротоара с гълъбите, когато им давахме кедрови ядки.

— О, да, много е забавно, мамо.

— Ако искаш, ще отидем някъде другаде.

— Не, не, хайде поне да опитаме да се вредим.

Мама отвори чантата си и точно тогава в нея се блъсна една огромна жена. Чантата се изплъзна от ръцете на мама и аз я сграбчих в последния момент, иначе всичко щеше да се разпилее по пода. Докато се бях навела, някой се блъсна и в мен. За малко не паднах. Изправих се бързо. Стисках чантата и само две-три неща бяха изпадали от нея. Мама намери две от тях — пудрата и червилото си — но отново я блъснаха няколко пъти. Едно момче дотича да донесе третото — малък гребен със сребърна рамка.

— О, много ви благодаря — каза мама и се опита да излезе от гладната тълпа, но това беше невъзможно. Освен че никой не помръдваше, прииждаха все нови и нови хора. Блъснаха два-три пъти момчето, което донесе гребена. То успя да излезе от навалицата и мама му подаде една монета, но то поклати отрицателно глава и се дръпна по-нататък. Имаше тъмна кожа, беше на единадесет-дванадесет години и малко ми заприлича на брат ми Питър Боливийския селянин, особено когато поклати глава и се дръпна.

Най-накрая мама събра два долара на дребни монети и отидохме да си вземем подноси, прибори и салфетки. Взехме си по един поднос и другите неща и зачакахме реда си да поръчаме на някоя от продавачките.

— Има три вида супа — каза мама. — Зеленчукова, пилешка с ориз и боб.

— Нали знаеш какво искам.

— Зеленчукова — каза мама. — А аз ще си взема пилешка с ориз.

След няколко минути една от продавачките сипа зеленчукова и пилешка супа в две купички. Сложи по едно малко пакетче солени бисквити до купичките и след това сложи два шоколадови сладоледа. Мама сложи парите в една стъклена касичка с дръжка отстрани. Продавачката погледна парите и натисна дръжката надолу. Парите паднаха в една метална кутия и изчезнаха.

Отидохме малко по-нататък, където пускате две монети по десет цента, дръпвате една ръчка и получавате чаша течен шоколад. Аз си взех моята чаша и мама — нейната, но точно когато я слагаше в подноса, един мъж блъсна ръката й. Повечето шоколад се изля в чинията, а след това се разплиска и върху подноса.

Сега ни трябваше само една маса с две места. Всичките маси в „Автомата“ са с четири места, но никъде не можехме да намерим две свободни. Имаше доста маси с едно свободно място, така че най-накрая мама ме сложи на една маса и седна на съседната. Не бяхме на една и съща маса, но бяхме съвсем наблизо. Тя ми се усмихна и кимна.

Хванах лъжицата си, защото знаех, че мама искаше да се нахраня добре, и започнах да ям супата. Беше много вкусно, но наоколо беше такава бъркотия, че не се чувствах съвсем като на вечеря. По-скоро имах чувството, че играя на някаква игра, но не знаех какви са правилата.

На моята маса имаше един много дебел човек. Беше със съпругата и дъщеря си. Жената беше дебела колкото него, а детето, което беше на моя възраст, също беше доста дебело. Мама често поглеждаше дебелото момиче, като че ли искаше да видя тя как яде и да правя като нея. Аз така или иначе не можех да не забележа момичето, защото ядеше бързо и шумно. Пред себе си имаше огромна, препълнена чиния печен зрял фасул с доматен сос, картофено пюре, макарони и голям хамбургер със сос. Майка й и баща й ядяха същото, като че ли се бяха разбрали да ядат по равно. Хранеха се толкова бързо, че ме беше срам да ги гледам, или може би ме беше страх. Опасявах се, че ще забележат, че ги гледам, ще ми се развикат, и ще ме изгонят. Аз едва бях преполовила супата си, а те вече си бяха изяли всичко. Седяха си и изглеждаха тъжни, че няма какво вече да нагъват. Знаех, че са още гладни и ми се искаше да мога да извикам някои и да кажа:

— Напълнете още веднъж чиниите, моля.

Но можех само да се надявам, да не забележат, че ги гледам и да не ми се развикат, защото не обичам да ми се карат. Просто никога не знам какво да отговоря в такива случаи. Опитах се да не ги гледам.

Без да каже нищо бащата стана изведнъж и отиде до щанда с храната. Една дребна възрастна жена забърза към неговото място. Носеше поднос с чаша мляко и кифличка. Тъкмо щеше да сложи подноса на масата, когато дъщерята на дебелия мъж каза:

— Мястото е заето.

Гласът й ме стресна, както и начина, по който говореше. Звучеше по-скоро като мъж, отколкото като девет-десет годишно момиче.

— О, извинете, каза възрастната жена, и се отдалечи, като носеше подноса пред себе си. Говореше като малко момиче, а не приличаше на такова. След това един много забързан мъж, който носеше само чаша кафе дойде при нас и дъщерята отново каза:

— Мястото е заето.

Но мъжът просто седна на стола и започна бързо да си пие кафето.

— В момента не е заето — каза той, — а аз ще стана след минутка.

Дъщерята погледна майката. И двете бяха много ядосани. Чудех се защо мъжът не си пие кафето до автомата, от който го беше взел, но той извади един увит домашен сандвич от джоба на палтото си, разви го бързо и отхапа от него. След една-две минути беше приключил със сандвича и кафето, стана, погледна дъщерята право в очите и каза:

— Виждате ли? Нямаше никакъв проблем.

След това ме погледна, усмихна се и направи нещо, което ме изненада. Лицето му изведнъж стана спокойно и сериозно.

— Благодаря, миличка, че ми позволи да се храня на твоята маса — каза ми той.

Естествено, не знаех какво да отговоря, но не се сдържах и се усмихнах леко. Той също ми се усмихна и замина. Тръгна си точно навреме, защото бащата се върна с още един поднос храна. Мислех, че е взел нещо за десерт, но той донесе още три порции печен зрял фасул. Чудех се откъде знаеше, че жена му и дъщеря му искат точно това. Сложи по една порция пред тях двете и без да кажат нищо, те отново започнаха да се хранят. Когато си изядоха допълнителното, се обърнах да кажа на мама да се премести на моята маса, щом станат. Мама изглеждаше много тъжна. Четеше нещо във вестника на мъжа до нея.

— Какво има, мамо?

— О, жабче — прошепна мама. — Джон Дули е починал. Току-що прочетох във вестника. Беше един от най-добрите режисьори, с които съм работила в телевизията. Много ми е мъчно. Всички прекрасни хора, които познавам, умират, просто не мога да разбера какво става. Беше на петдесет и една, но изглеждаше много по-млад. Никога не съм предполагала, че може да умре.

Тогава тримата шишковци от моята маса станаха и аз казах на мама:

— Ела да седнеш при мен, мамо.

Мама взе подноса си и тръгна да се мести, но точно тогава трима души, които дори не бяха заедно, седнаха на моята маса, а някой седна на мястото на мама на другата маса.

Мама се огледа за друго място, но никъде нямаше свободно.

— Стой тук, ей сега ще дойда — каза тя. — Не мърдай и си изяж всичко. Става ли? Много ми е мъчно за клетия Джон.

Мама отиде някъде, а аз си изядох супата, сладоледа и започнах течния шоколад. Всяка седмица умира поне един от приятелите на мама. Само като си го помислих, ме хвана страх. Ами ако някой ден прочетем във вестника, че татко е починал в Париж? Какво ще стане тогава?

Пиех си течния шоколад и ми беше много тъжно. Когато приключих с вечерята се огледах, но никъде не виждах мама. Седях и чаках, докато една жена с поднос дойде и каза:

— Готова ли си, малката?

— Да, госпожо, но трябва да изчакам мама.

— Имаш ли нещо против да станеш, за да седна? Можеш да стоиш тук, докато майка ти се върне.

— Добре — отвърнах аз и станах. Жената си сложи подноса, седна и започна да се храни. Огледах се пак да видя мама на някоя от другите маси, но не я виждах. Исках да обиколя и да я потърся, но ме беше страх, защото можех да се загубя. Знаех, че тогава мама щеше да се притесни и ядоса. Затова си стоях там и краката ми взеха да отмаляват. Реших все пак да отида и да я потърся, но я видях на една далечна маса. Затичах се между масите, но преди да стигна до нейната маса, мама стана и се запъти към въртящата се врата. Изтичах след нея, но тя стигна до вратата и излезе на „Петдесет и седма“ улица, а аз бях още вътре в „Автомата“. Тичах между хората, блъсках ги, но не ме интересуваше и дори не се извинявах. Излязох на „Петдесет и седма“ улица и видях мама да отива към Карнеги хол.

— Мамо! — извиках аз. Тя спря изведнъж и се обърна, но не беше мама. Просто приличаше малко на нея отдалеч, но отблизо беше съвсем различна. Обърнах се и се втурнах обратно през въртящата се врата в „Автомата“. Бях много уплашена. Изтичах до масата, където мама ме остави и ми каза да стоя. Молех се на Бога да намеря масата и мама да е там, и да се приберем двете в „Пиер“ в стая 2109, да си легнем и да заспим. Първо не можех да намеря масата, но после я открих, защото жената, която ме помоли да стана, още беше там. На масата имаше други трима души, но мама я нямаше. Отидох при жената и я попитах:

— Мама дойде ли да ме търси?

— Не, не мисля.

— Може ли пак да я почакам тук?

— Разбира се. Виж, успокой се, майка ти ще дойде всеки момент.

— Ще дойде ли?

— Разбира се.

Точно тогава видях мама. Тя се промъкваше към моята маса. Аз много се зарадвах и извиках:

— Мамо!

Жената на масата ме погледна и се усмихна и аз си казах, че е чудесна.

Мама дойде и ме хвана за ръка и двете тръгнахме към вратата на „Автомата“.