Уилям Сароян
Мамо, обичам те (1)

Първа глава
Сбогуване с улица „Макаронена“

Мама излезе от банята, леко наметната, и попита:

— Колко е часът?

— Осем — отвърнах аз.

— Осем без десет?

— Не, точно осем.

— Кой часовник гледаш?

— Всичките. Часът е осем и ти закъсняваш, но ти кога ли не закъсняваш?

— Не закъснях, когато те раждах.

— Аз бях тази, която не закъсня. Ти просто си беше там.

— Спомням си много добре, повярвай ми, аз бях тази, която не закъсня.

— Добре, но и аз не закъснях.

Става дума за моето раждане, когато мама и аз се срещнахме за пръв път и се сприятелихме. Оттогава винаги сме били приятелки, но се скарваме сериозно поне веднъж на ден. В крайна сметка винаги се сдобряваме. Живеем двете и излизаме заедно, освен ако тя не отива на някое място само за големи момичета. В такива случаи тя излиза, а аз си оставам вкъщи с някоя жена или с мама Виола, която има единадесет големи синове и дъщери. Тя идва у нас през почивните дни, за да готви, чисти и да гледа телевизия.

Чаках мама в спалнята й, за да я погледам как се докарва, защото тя е специалистка в тази област, най-добрата, която познавам. Мама има розова кожа, червена коса и знае всичко за докарването. Първо се изкъпвате във ваната, след това се напудряте хубаво, гримирате се и се обличате. Като направите всички тези неща, ще изглеждате като големите момичета. И аз мога да се докарвам, но все още съм доста хърбава, не закръглена като мама. Тежа двадесет и седем килограма, а мама — петдесет и четири. Тя е на тридесет и три, но се ядосва, ако спомена възрастта й.

— Много добре знаеш, че съм на двадесет и две — казва тя.

— Ако си на двадесет и две — отвръщам аз, — значи все още не съм родена, защото си ме родила на двадесет и четири. Ти сама каза така.

— Излъгах — усмихва се мама. — Не исках да ти казвам, че съм те родила на тринадесет години, това е всичко.

— Това е голяма, тлъста лъжа — казвам аз, а мама отвръща:

— Виждала си куп жени, които наистина са на тридесет и три — е, изглеждам ли като тях?

Разбира се, че не. Тя не изглежда като никого. Дори не прилича на себе си, щом излезе от козметичния салон, където ходи всяка седмица. Косата й е с различен цвят всеки път, а ноктите й са с различен лак. Мама има повече червила, пудри и помади, от която и да е жена на света.

Мама запали цигара и седна на леглото си, застлано с червена кадифена покривка. Погледна ме, усмихна се и задиша дълбоко. Просто си седеше.

— Побързай — казах й аз.

— Не, вече закъснях един час. Ще ми трябва половин час, за да стигна с колата до там. Така че няма да бързам и вместо да се забавя малко, хубавичко ще закъснея.

— Добре.

— Какво ти сготви мама Виола за вечеря?

— Нея я няма.

— Къде е тогава?

— Не зная. Не е идвала.

— О, не! — каза мама. — Не може да постъпва така! Знае, че разчитам на нея. Казах й непременно да е тук точно в седем часа. Мислех, че е дошла, докато съм била в банята.

— Не е идвала.

— Тогава с кого си говореше?

— С Деб.

— Дъщерята на мисис Склум?

— Да, с Дебора Склум.

— Вие двете откога разговаряте като възрастни?

— Като възрастни ли разговаряме?

— Да. Помислих, че говориш с мама Виола. Ей сега ще разбера какво става. Защо още я няма?

Мама хвана телефона, който е с деветметров кабел, набра номера и зачака, но никой не отговори.

Тя смачка цигарата си в розовия пепелник с френски думи, написани вътре, и потъна в мисли. Винаги разбирам, когато мама се размисли, защото суетенето около нея спира и всичко става по-различно.

— Какво има, мамо?

Мама се усмихна леко, разпери ръце и аз се втурнах към нея. Прегърнахме се и тя каза:

— Малкото ми жабче. Сладкото ми глухарче. Малкото ми щурче.

Веднага разбрах, че мама е тъжна. Тя винаги казва, че съм малко Еди-какво си, когато се натъжи.

Тя отново вдигна телефона и започна бързо да набира номера. Скоро заговори с доста особен глас — обясняваше за някакви самолети и разписания и натърти „не утре, а тази вечер — тази вечер, по което и да е време“. Стана ми ясно, че с когото и да говореше, той със сигурност не знаеше нищо за тази вечер, но накрая се разбраха. Мама затвори и бързо набра отново.

— Клара — каза тя, — няма да мога тази вечер. Нещо изникна неочаквано. Летя за Ню Йорк тази вечер. Да, тази вечер. Спешно е. О, не знам за колко време. Може би за месец, може за повече, може и за по-малко. Разбира се, че ще взема мисис Нижински.

След това слуша известно време и каза:

— Почакай, ще я попитам.

Погледна ме и рече:

— Клара предложи да те вземе у тях за няколко седмици или месец, докато аз съм в Ню Йорк. Искаш ли да отидеш?

— Не, благодаря — казах аз. — Знаеш, че не искам. Защо ме питаш искам ли да отида да живея при нея? Тя ме нарича мисис Нижински и лъже на карти, а казва, че аз лъжа.

— Тя ми е най-добрата приятелка — каза мама.

— На мен не ми е приятелка — отвърнах аз, — искам да дойда с теб.

Мама съобщи на Клара:

— Тя каза и дума да не става, но е страшно мило, че предложи все пак. Ще ти звънна, като се върна. Чао.

Мама затвори телефона и се втурна да търси куфари, като крещеше да направя това и онова, да проверя печката, хладилника, задната врата, другите врати и да си взема някакви дрехи и четка за зъби.

Ето как мама и аз отлетяхме за Ню Йорк, вместо тя да отиде на поредното парти, а аз да си остана вкъщи с мама Виола.