Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (27)

Глава двадесет и четвърта
Последната стрела

Умря храбрецът Робин Худ!

Плачете, селяни, плачете!

С въздишка пейте скръбна песен

и с почит вий глава сведете.

 

До него за последен път

рога и меча положете;

стрелите, верния му лък,

зелена клонка, горско цвете!

Алтъни Мънди,

„Смъртта на Робин, граф на Хънтингдън“, 1601 г.

В манастира Кърклис игуменката прие Мариан и веднага я заведе да се скрие, а Малкия Джон побърза да обърне коня и се притаи да чака в гората.

Няколко дни по-късно в манастира дойдоха хора на крал Джон и поискаха Мариан да им бъде предадена.

Игуменката обаче отказа: „На лейди Мариан бе дадено убежище и дори самият крал сега не може да я докосне. Робин Худ не ми харесва, но дори не неговата жена, а той да бе коленичил с ръка на олтара, щеше да бъде неприкосновен“.

Така отвръщаше тя на всички пратеници — независимо дали я заплашваха, молеха, или обещаваха подкуп.

Но когато си отиваха, винаги говореше с Мариан.

— Добра дъще — казваше тя, — научих от сигурно място, че Робин Худ е мъртъв. Нещо повече, макар че ще му устоя докрай, крал Джон може да те вземе оттук насила. Но ако дадеш обет на бога, подстрижеш се и станеш една от сестрите-послушници, ще бъдеш в пълна безопасност. И за двадесети път да е крал Джон, цяла Англия ще се вдигне и ще го смъкне от трона, ако посегне на манастир и откъсне една монахиня от олтара.

И игуменката убеждаваше Мариан, докато тя повярва, че Робин наистина е мъртъв. А щом бе така, нищо не й се виждаше по-добро от това да се подстриже и да прекара остатъка от дните си като се моли на бога и помага на болните.

Игуменката обаче имаше и други причини освен тези, които бе споменала, за да принуди Мариан да стане монахиня. Тя знаеше, че Мариан е наследница на всички имения в Локсли, и щом Робин е мъртъв, ако Мариан остане в Кърклис, всичко нейно щеше да стане притежание на манастира.

Най-после игуменката постигна своето и Мариан стана монахиня, но едва след като самият крал Джон дойде в манастира и поиска да му я предадат. Тогава Мариан спря да се колебае и Джон си замина вбесен от гняв, защото, както бе казала игуменката, дори той не се осмеляваше да откъсне една монахиня от манастира, а кралят не беше достатъчно силен, за да се противопоставя на папата и да бъде отлъчен от църквата.

— Виж какво, майко игуменко — каза той преди да си тръгне. — Преследваният предател и крадец Робин Худ може още да е между живите. От много месеци никой не го е виждал, но няма да повярвам отново, че е мъртъв, докато самият аз или доверени свидетели не видят как слагат тялото му в гроба. Ако е жив, той като враг на църквата може да дойде и да ви вземе Мариан. Чуй добре думите ми — ако Мариан ви остави и отиде при Робин Худ; ще изгоря манастира ви до основи, а монахините ще прогоня да гладуват по широкия свят.

И като се засмя безжалостно, той подкара коня си. Тогава игуменката постави стражи около манастира и земите му, защото най-малко от всичко желаеше да се завърне Робин Худ. Но тя не знаеше, че единият от братята-миряни, които служеха в манастира, бе Малкия Джон.

 

 

Най-после Робин Худ дойде. Дойде, като се подпираше на тояга. Изглеждаше стар и болен, макар да нямаше повече от четиридесет години, защото не можеше да се оправи от падането, когато се спускаше от затворническата килия на крал Джон и въжето се скъса. Беше прекосил пеша, накуцвайки, цялата страна до Кърклис, а здравето му все по-бързо се влошаваше и силите му отпадаха. Почука на вратата и се обърна към игуменката за помощ.

— Влез, добри господине — загрижено каза игуменката и го поведе към стаята за гости, която се намираше приземи и гледаше към Шъруд. После сложи Робин да легне и сряза вена на ръката му, за да му пусне кръв — по това време смятаха кръвопускането за един от най-добрите лекове за всякакви болести.

След малко Робин се посъвзе и приседна.

— Добра майко игуменко — каза той, — ако ти говоря под закрилата на изповедта, мога ли да разчитам, че думите ми няма да напуснат тези стени?

— Говори, синко — отвърна игуменката. — Само господ освен мене ще чуе каквото имаш да ми кажеш.

— Тогава знай, че аз съм Робърт Фицут, някогашният граф Хънтингдън, известен като Робин Худ.

Игуменката трепна, но нищо не каза и Робин продължи:

— Добра майко игуменко, преди месеци жена ми Мариан и аз избягахме от Нотингам, преследвани от крал Джон и хората му. Когато разбрах, че няма да се спасим заедно, изпратих Мариан да потърси убежище тук, докато аз поведох преследвачите към Скарбъро. Майко игуменко, каква вест можеш да ми съобщиш от съпругата ми?

— Тя дойде тук — отвърна много пребледняла игуменката, но с тих глас. — Остана малко при нас. После яхна коня и си отиде. Мисля, че те чака в замъка Локсли.

— Тогава трябва да я потърся там! — извика Робин и се опита да стане от леглото.

— Първо се оправи — каза игуменката. — Днес спи, а утре може и да тръгнеш. Ще ти услужа с кон и двама от слугите ми да те придружат.

Робин се отпусна на леглото и заспа, защото беше много отпаднал. Но щом се увери, че е заспал, игуменката разхлаби превръзката на ръката му, за да потече отново кръвта. После тихичко се измъкна и го остави.

Цял ден Робин спа и от него бавно изтичаше животворната кръв, а когато сенките се удължиха, той се събуди и се огледа. Бе изгубил толкова много силите си, че не можеше да помръдне, но видя, че превръзката нарочно е била разхлабена и се досети, че игуменката го е направила.

Тогава с мъка се изправи на крака и отвори прозореца. Земята отдолу бе съвсем наблизо, а отвъд градината се виждаше леса — неговия лес, който го зовеше. Но Робин не можеше да вдигне крак, за да се покачи на прозореца.

Изведнъж се сети за своя рог. С треперещи пръсти го извади от кесията си, вдигна го до устата си и за последен път изсвири познатата мелодия.

Чу го Малкия Джон, който беше в гората.

— Това беше рогът на Робин! — възкликна той. — Но се боя, че господарят ми е на умиране, щом го надува толкова слабо!

И той забърза към манастира. С него тръгнаха няколко от братята-миряни. А когато излезе, че не го пускат вътре, грабна голям чук и строши ключалките на всички врати, които се изпречиха на пътя му.

Но и друг бе чул изсвирването на ловджийския рог. Монахинята Мариан бе коленичила в параклиса и се молеше за спасението на душата си, когато до ушите й някъде отблизо стигна познатият сигнал.

Тогава тя скочи на крака, с надежда и страх в очите, и тръгна по ехото от звука, докато стигна до стаята за гости, където намери Робин отново легнал от изтощение.

— О, Робин, стопанино мой, любов моя! — извика тя и ръцете на Робин се опитаха да я прегърнат силно, но не можеха.

— Мариан! — прошепна той. — Казаха ми, че си отишла в Локсли!

Тогава Мариан накратко му разказа какво се бе случило, а той й разказа приключенията си.

— Дойдох да умра тук — каза Робин. — Къде другаде бих могъл да искам да умра, ако не в ръцете ти?

В това време Малкия Джон се втурна в стаята и разплакан коленичи до Робин.

— О, господарю, господарю! — хлипаше той. — Направи ми едно последно добро. Злата игуменка те е погубила и е измамила твоята лейди Мариан. Нека Изгоря манастира Кърклис и съсека лошата жена!

— Не бива — отвърна Робин. — Това е добро, което не мога да ти направя. През целия си живот не съм навредил на жена, нито съм вдигнал ръка срещу девойка. Няма да го сторя и когато умирам. Не обвинявай главната игуменка, защото бях вече пленник на смъртта — отдавна зная това. Но ми дай верния лък и сложи широка стрела на тетивата — ще ме погребете там, където падне тя. Под главата ми сложете зелен мъх, зелен мъх сложете и при краката ми, а лъкът ми поставете до мене — той свири най-сладката музика през живота ми. После ме покрийте със зелена горска трева, а на главата ми сложете камък, за да знаят всички хора къде е гробът на Робин Худ от Шъруд.

И тогава, като плачеше горчиво, Малкия Джон сложи лъка в ръката на Робин и закрепи пръстите му на белязаната стрела. За последен път Робин опъна верния си тисов лък и като го опъваше, сякаш силите му се възвърнаха — изтегли стрелата до самия връх и я пусна толкова надалече, че тя прелетя над манастирските стени и падна вдън гори, в зелена долчинка.

Тогава Робин Худ се отпусна в ръцете на Малкия Джон, а Мариан притвори очите му и заплака за своя мъртъв стопанин.

На следващата сутрин Малкия Джон потърси стрелата и там, където бе паднала, сам изкопа гроба на Робин Худ и го остави да почива в мир под разлистените дървета. На главата му сложи камък, а на камъка, когато времето изтри първия надпис, беше издълбан този стих:

Почива тук във вечен сън

сър Робърт, граф на Хънтингдън,

Стрелец най-храбър в Шъруд,

наричаха го Робин Худ.

Не ще потъне във забрава

героят смел, навек прославен!