Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Adventures of Robin Hood, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Огняна Иванова, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2011 г.)
Издание:
Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ
Роман
Първо издание
Roger Lancelyn Green
The Adventures of Robin Hood
Puffin Books, 1975
Огняна Иванова, преводач, 1983 г.
Никифор Русков, художник, 1983 г.
Редактор: Лилия Рачева
Художник: Никифор Русков
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Методи Андреев
Коректор: Мая Халачева
Националност английска.
Код 9537622311/116287-8-83
Издателски номер 806.
Дадена за набор: февруари 1983 г.
Подписана за печат: април 1983 г.
Излязла от печат: юни 1983 г.
Формат 32/84×108. Печатни коли 13,50.
Издателски коли 11,31. Усл. изд. коли 11,07.
Цена 0,74 лв.
Държавно издателство „Отечество“, 1983
ДП „Д. Благоев“
История
- —Добавяне
Глава двадесет и втора
Отмъщението на крал Джон
Побързайте! Вадете дялан камък
от кули, гробници и крепостни стени:
принц Джон сега е крал, а лейди Мариан
заплашва я опасност.
Славните времена в Шърудския лес завършиха със завръщането на крал Ричард и прошката, получена от Робин Худ.
Робин и Мариан заживяха кротко в Локсли и с тях останаха не повече от дузина стари приятели, макар че между тях беше Малкия Джон. Монахът Тък също им гостуваше за дълго, но истински дом отново му стана отшелническата обител в Копманхърст.
Крал Ричард не се задържа много в Англия. Не след дълго той отново замина на война, този път да защищава собствените си земи в Нормандия. С него тръгнаха като войници отбрани хора от другарите на Робин и дните им в Шъруд скоро бяха забравени — помнеха ги само менестрелите, които вече пееха балади за Робин Худ и веселата му дружина.
Принц Джон, получил прошка за предателските си дела срещу краля, не направи опит да безпокои Робин по някакъв начин или да възобнови интереса си към Мариан. Но много потайно той засилваше влиянието си и събираше все повече и повече поддръжници, главно в Северна Англия. Сред тях бе и нотингамският шериф, който след заминаването на крал Ричард отново тихо си възвърна властта, макар също да се правеше, че е забравил и простил всичко, сторено му от Робин Худ.
Пет щастливи години се изнизаха бързо за Робин и Мариан, които не обръщаха особено внимание на слуховете, плъзнали навсякъде. Малкия Джон обаче забелязваше какво става и неведнъж предупреждаваше Робин.
— Ричард отсъствува от дълго време — каза му той, — а Джон не е човек, който забравя или прощава обидата. Помни, че ако Ричард умре, Джон ще стане крал.
Робин се засмя и сви рамене.
— Получил съм напълно законна прошка — каза той — Джон не би посмял… не би могъл да ме преследва без ново доказателство за престъпления, а откакто крал Ричард промени горските закони, внимавам да не му давам повод.
— Носят се слухове, че крал Ричард е мъртъв — продължи Малкия Джон. — И слухове за войни и бунтове, слухове, че принц Джон е в Нотингам със стария ни приятел шерифа.
— Слухове! — нетърпеливо го прекъсна Робин. — Пълен си със слухове, Малки Джон, а досега сме чували толкова много и всичките са били неверни. Е, днес отивам в Нотингам и ще разбера истината — от месец не съм ходил на църква, ще ида на литургията.
— Щом е така — каза Малкия Джон, — вземи сигурни хора с тебе. Поне шестима въоръжени мъже, а шестима остави тук да пазят лейди Мариан.
Робин се засмя и каза:
— Малки Джон, ти сякаш още живееш в Шърудските времена. Забравяш, че аз отново съм граф Хънтингдън, макар и само по име, положително също забравяш, че съм вече лорд Локсли, а не изгнаникът Робин Худ!
— Нищо не забравям — упорствуваше Малкия Джон. — Зная само, че подушвам опасност и няма да те оставя сам да се натъкнеш на нея, ако мога да го предотвратя.
— Моля те, скъпи Робин! — обърна се към него Мариан. — Направи както желае Малкия Джон!
Но Робин поклати глава.
— Ако настина има опасност — отвърна той, — тя заплашва повече тебе, отколкото мене, щом идва от принц Джон. Затова всичките ни хора ще останат тук да те пазят, начело с Малкия Джон.
После Робин целуна Мариан, запаса меча си, възседна коня и препусна към Нотингам.
Мариан обаче се разплака и каза на Малкия Джон:
— О, Джон! Изведнъж ме обзе страх. Дано да е само заради твоите думи, но изведнъж ми се стори, че Робин изчезва на коня си от моя живот. Върви след него, Малки Джон, но не му позволявай да те види. Заплашва ли го опасност, положително все още има много хора, които биха подкрепили Робин Худ, ако ловджийският му рог отново отекне в Шъруд!
Малкия Джон кимна, взе лъка, метна през рамо колчан стрели и потегли пешком по горските пътеки.
— Уви! — въздъхна Мариан, като огледа удобната стая и подредената градина на замъка Локсли. — Боя се, че хубавите дни свършват!
Без да бърза, Робин стигна в Нотингам и остави коня си при една странноприемница. После тръгна по улиците до църквата Сейнт Меъри и докато вървеше, усети, че из въздуха витае напрежение и вълнение, но нямаше признаци за нещо нередно.
— Ще поразпитам по-късно — помисли си той, когато се промъкваше край един висок монах на входа на църквата. После изхвърли всички светски мисли от ума си и коленичи пред олтара, за да го причести свещеникът.
Но монахът, край когото бе минал на прага на църквата, бързо тръгна към къщата на шерифа.
— Ставайте, ставайте, господин шерифе! — завика той. — Току-що Робин Худ влезе в църквата Сейнт Меъри сам и невъоръжен!
— Тръгвай с мене! — каза нетърпеливо шерифът. И те отидоха заедно в Нотингамския замък, където Джон бе пристигнал предишната вечер.
— Робърт Локсли е в Нотингам, Ваше величество — каза шерифът, като ниско се поклони. — Сигурно не знае за смъртта на Ричард, иначе нямаше да бъде тук.
— Никъде не знаят това — каза крал Джон, — освен ако не си нарушил заповедите ми и не си го разгласил — което смятах да направя едва утре… Но тази вест е чудесна. Върви, господин шерифе, вземи колкото смяташ за нужно от моите хора и ми го доведи. Няма от какво да се боиш — войската ми е от наемници, доведени от чужбина; те се подчиняват безпрекословно. А докато те няма, ще се приготвя да го посрещна!
И шерифът потегли с дузина въоръжени мъже, и спря пред църквата Сейнт Меъри. А когато Робин излезе след литургията със сведен поглед, все още замислен по-скоро за божията доброта, отколкото за греховността на хората, те го заловиха още преди да успее да изтегли меча си.
— Какво означава това своеволие, господин шерифе? — попита възмутено Робин, като позна стария си враг. — Аз съм свободен човек и дължа подчинение единствено на краля.
— Именно по кралска заповед съм дошъл за тебе, хънтингдънски милорде — отвърна шерифът, като се стараеше да не привлича чуждо внимание. — Кралят пристигна тайно в Нотингам и ме помоли да те заведа при него, за да чуеш в какво си обвинен — без съмнение, ти можеш да докажеш невинността си.
И така, Робин отиде, без да се съпротивлява, в Нотингамския замък и последва шерифа по стръмната вита стълба към крепостната кула. Но докато се изкачваха все по-нагоре и по-нагоре, започнаха да го обземат страшни съмнения.
— Къде ме водиш? — попита той.
— При краля — отвърна, както и преди, шерифът.
— Той положително не е разположил двора си на върха на кулата! — възкликна Робин.
— Забравяш, че е дошъл тук тайно — отвърна му с готовност шерифът.
Така стигнаха до края на стълбата и влязоха в доста голяма зала точно под покрива. В единия ъгъл започваше тесен ходник, водещ към стаичка на около шест стъпки оттам, образувана от нишата на върха на кулата в съседния ъгъл. Четирима души със зидарски инструменти зазиждаха ходника.
— Ето че отново се срещаме, Робин Худ! — каза един мазен и жесток глас.
— Ако смятате да ми напакостите, принц Джон — отвърна Робин, — предупреждавам ви да внимавате! Крал Ричард няма да ви прости лесно, ако втори път извършите предателство!
Шерифът удари Робин през лицето.
— Дръж си езика зад зъбите, куче! — извика злорадо той. — Говориш със самия крал!
— С краля?! — зяпна от учудване Робин.
— Да — тихо каза Джон. — Брат ми Ричард е умрял в Нормандия — преди два дни ми донесоха вестта.
Досега я пазех в тайна, за да мога да уловя в капана някои предатели като тебе!
За миг Робин се втренчи в Джон, без да мигне, а после отвърна поглед.
— Това е жестоко и подло отмъщение — каза той. — Чудно ми е, че един крал може да падне толкова ниско или дори да си помисли, че си струва такъв грях да тегне на душата му, за да го стори.
— Ах — каза Джон, — но когато умреш, нищо няма да стои между мен и лейди Мариан — така, както ти стоеше преди години в Шърудския лес. Когато умреш ли? Още преди да умреш! Защото ще видиш, че съм много милостив — ти няма да умреш тази нощ, нито пък аз или нашият добър приятел шерифът ще позволим да бъдеш убит. Но погледни, там приготвят място за тебе. Там ти, добри и справедливи разбойнико, можеш да коленичиш и да се молиш — за по-бърза смърт. Когато издигнат тази стена и заключат голямата врата за всеки случай, дори гласът ти вече няма да се чува. Има и прозорец. Наистина, ако се махнат пречките, човек може да се провре през него, да скочи и да умре… Е, ще рискуваме това да се случи — но да посегне човек на живота си, нека ти напомня, набожни приятелю, че това се смята ужасен грях. Е, хвърляйте го вътре! Точно така, вържете въжето за халката на стената… Докато се измъкнеш от въжето, приятелю Робин, хоросанът, с който си зазидан, ще се втвърди, а аз ще бъда в Локсли с прекрасната Мариан!
— Сатана — простена Робин. — Горко на Англия, щом я управлява крал като тебе!
И докато Робин напразно се мъчеше да се освободи от въжето, с което бе вързан към халката на стената в стаичката на кулата, зидарите довършиха стената — три стъпки дебела, от здрав камък — и докато запушваха и последната пролука, крал Джон продължаваше да се надсмива над Робин и да му се хвали как същата нощ ще отвлече лейди Мариан от Локсли.
Останал сам в тази килия, която явно щеше да се превърне в негова гробница, Робин се поуспокои и се зае не по-малко отчаяно, но по-внимателно с въжето, което го опасваше. Когато накрая се освободи от него, първата му мисъл бе за ходника. Но един поглед му бе достатъчен да разбере, че да избяга оттам е безнадеждно.
Затова съсредоточи вниманието си върху тесния прозорец и откри, че една от пречките в центъра е леко проядена от ръжда, макар те да бяха здраво зазидани отгоре и отдолу. Като я хвана през средата, Робин опря крак в стената и се напрегна до крайност. Бавно, много бавно желязото се огъна, докато накрая се измъкна от рамката и Робин падна на пода, а пречките — върху му.
Бързо стана, покатери се горе и погледна навън. Червено и сърдито, слънцето залязваше над Шъруд и лъчите му осветиха Робин. Под него замъкът лежеше в сянка, а още по-нататък, толкова далече, че Робин потръпна, като погледна, бе градината на замъка — на повече от сто стъпки по-долу, с алеи, покрити с гладки каменни плочи.
Изглеждаше безнадеждно, но Робин се порови в торбата си, която не му бяха взели, и извади сребърния рог, спечелен от него в Ашби дела Зуш. Като се наведе през прозореца, той го вдигна до устата си и изсвири стария познат сигнал. После се дръпна назад, да не би никой от замъка да го види, и се ослуша.
Миг по-късно на сигнала му отблизо отговори друг и по звука Робин позна, че е рогът на Малкия Джон.
Робин свали ризата си, завърза я на желязната пръчка, провеси я от прозореца и като се отдръпна в килията, търпеливо зачака.
Почти час по-късно, когато съвсем се смрачи, през прозореца изведнъж долетя стрела и падна върху каменния под.
Робин нетърпеливо я вдигна и намери, както се надяваше, прикрепен към нея тънък конец. Бавно и внимателно той издърпа конеца през прозореца, безкраен ярд след ярд. Най-после стигна до края му, на който бе закачена тънка връв, а за нейния край на свой ред имаше вързано достатъчно здраво въже, което да го издържи.
Той бързо върза въжето за халката в стената и след кратка молитва, като промъкна най-напред краката си през прозореца, бавно и предпазливо се заспуска надолу към земята, толкова далече под него.
Слизането беше ужасяващо, защото въжето беше тънко и Робин застрашително се люшкаше насам-натам.
Нещо повече, той знаеше, че рано или късно въжето ще се протрие там, където опира о грубия перваз на затворническия прозорец. И това наистина се случи, когато бе на около двадесет стъпки от земята. Робин падна и известно време лежа в несвяст.
Когато се съвзе, над него се бе навел Малкия Джон. Робин с мъка се изправи на крака. Нямаше нищо счупено, но една режеща болка говореше, че има вътрешно нараняване, причинено от падането.
— По-скоро, по-скоро, скъпи господарю — прошепна Малкия Джон. — Има таен път да се измъкнем, а зад стените ни чакат два коня.
— Трябва да бързаме за Локсли — простена Робин. Малкия Джон кимна.
— Преди половин час Джон, шерифът и двадесет въоръжени мъже на коне напуснаха замъка — каза той. — Благодарение на Ренолд Грийнлиф, който беше с нас в Шъруд, а сега оглавява стражата на замъка, открих къде си. Той не знаеше нищо, но изтръгна истината от един от чужденците, които. Джон е довел, защото се бои от земляците си. Ренолд научил също, че са потеглили за Локсли. Когато разбрал всичко, пусна ме в градината и ми показа как можем да се измъкнем незабелязано от замъка. Изпрати и послание до Мъч, който държи мелницата на пътя — конете, които ни чакат, са негови.
Заедно, като Малкия Джон подкрепяше Робин, те се измъкнаха през тъмните подземия от замъка и тръгнаха към гората. Там, вързани за едно дърво, ги чакаха двата коня — оставаше да ги яхнат и да потеглят.
Сърдитият залез бе последван от вятър и свирепо шибащ дъжд. Ездачите се прилепиха към шиите на конете си и препуснаха в галоп по пътеките, които Робин познаваше толкова добре.
Превариха в Локсли крал Джон и свитата му — но само с няколко минути.
— Не можем да защитим къщата — простена Робин. — Честни приятели, побързайте да се махнете. Мариан, качвай се на коня и тръгвай: вън са крал Джон и шерифът, заедно с повече от двадесет въоръжени войници.
Тогава някои от хората на Робин се измъкнаха, както им бе поръчал, но други оседлаха конете; взеха оръжието си и се заклеха, че иде умрат редом с него.
Десет минути по-късно те излязоха навън в нощта: Робин Худ, Мариан, Малкия Джон и четирима техни другари. Враговете им бяха обкръжили къщата и луната от време на време проблясваше през облаците върху бронята и голите мечове.
— Ще препуснем на север — насочваше ги Робин. — Към големия северен път. Пригответе се, ще ги нападнем в галоп — това е единствената ни надежда.
Ездачите на малката конница пришпориха конете си и се спуснаха срещу нападателите си, които се бяха събрали накуп, за да ги посрещнат. В този миг луната ярко заблестя и Робин видя отпреде им нотингамския шериф.
— Призракът на Робин Худ! — изпищя шерифът и лицето му позеленя на лунната светлина. Тогава мечът на Робин го прободе, шерифът падна, затърчи се на земята и умря.
В тази битка загинаха двама от хората на Робин Худ, но останалите си пробиха път и потеглиха.
Тогава започна дълго, безкрайно дълго преследване в нощта. Кралските войници напредваха бавно, но Робин не успя да се отърве от тях. Конят на Мариан се спъна и окуця. Единият от двамата останали другари й даде своя и като си взе сбогом, изчезна в гората, през която препускаха. По едно време двама от хората на крал Джон се откъснаха напред и дойдоха заплашително близко. Тогава, без заповед от Робин, вторият другар изведнъж обърна коня си и ги нападна. Съсече и двамата, но на свой ред беше убит от останалите наемници.
Призори, когато доста бяха изпреварили преследвачите си, Робин изведнъж спря до един страничен път.
— Миля по-нататък — простена той — е женският манастир Кърклис. Моля те, Джон, заведи там Мариан — нека поиска убежище от игуменката, която е свята жена и не би нарушила правото на убежище дори заради самия крал.
— Няма да отида без тебе! — извика Мариан. — Ела заедно да потърсим убежище, Робин!
— Ти може би ще бъдеш в безопасност там — каза Робин, — но не и аз. Придружи я, Джон — това е последната ми заповед. Ако остана жив, ще ви намеря там. Но се боя, че вече съм пътник. Когато въжето се протри и паднах, нещо се скъса в мен. Не мисля, че мога да извървя много крачки, но все още съм в състояние да накарам Джон й хората му дълго да ме преследват. Една целувка, любима Мариан, а после — сбогом — може би завинаги в този свят.
Тогава те се прегърнаха, целунаха се и след кратък миг Мариан и Малкия Джон потеглиха към Кърклис. Едва се скриха от погледа, когато се появиха първите хора на принц Джон и съзряха Робин.
И Робин отново се сниши на гърба на коня, заби шпори в хълбоците му и препусна в утринта.