Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (20)

Глава седемнадесета
Нощна тревога и злато за награда

— А как живее Робин, Худ?

— Прекрасно! Щедра е съдбата —

с другари верни в Шъруд,

единствен той е крал в гората!

Алтъни Мънди,

„Метрополис короната“, 1615 г.

След като прекараха няколко дни в Уейкфийлд с юначния пъдар Джордж от полето и красивата му годеница Бетрис, всички потеглиха обратно за Шъруд — Робин Худ, Уил Аления, Малкия Джон и Мариан, все още преоблечена като горски жител. Придружаваха ги Джордж и Бетрис, сега и двамата с яркозелени одежди, а Бетрис радостно бъбреше, защото й беше весело и забавно да носи мъжки дрехи.

Първия ден вървяха най-вече по пътя и единствената опасност, на която се натъкнаха, бе привечер, когато един въоръжен до зъби рицар заедно с дузина свои въоръжени хора внезапно се появи иззад завоя и препусна край тях в тръс, преди те да успеят да се скрият.

Рицарят не спря, но забралото му бе вдигнато, затова ги видя добре. Мина, без да им обърне внимание, но като погледна назад, Робин забеляза, че е дръпнал юздите на коня си и гледа вторачено подире им.

— Продължавайте, сякаш не сме усетили нищо — каза тихо Робин. — Но бързо и безшумно ме последвайте в леса още щом ги изгубим от погледа си. Струва ми се, че това бе моят заклет враг Гай от Гизбърн.

— И моят заклет ухажор — добави Мариан, — което ме кара още повече да се боя от него.

Щом пътят зави, Робин бързо ги поведе към гъстата гора — първо през равна местност, после по тясна пътечка, която минаваше покрай каменисти и обрасли с дървета хълмове. Междувременно облаци забулиха небето и с напредването на вечерта вероятността да завали ставаше все по-голяма.

— Къде ни водиш? — попита накрая Джордж.

— Да потърсим подслон за нощта — отвърна Робин. — Ще имаме нужда от това! Недалече живеят наши приятели, които винаги с радост ни посрещат и ни помагат, ако ни заплашва опасност — боя се, че сега е точно така.

И както вървяха с труд по тесни лъкатушещи пътечки, те срещнаха селянин, нарамил лопата.

— Накъде сте тръгнали, господа? — попита той. — В тази посока има разбойници.

— Можеш ли да ни покажеш посока, в която няма разбойници? — отвърна Робин.

Селянинът се ухили и остана загледан подире им, докато те си пробиваха път по стръмния скат на долината, в дъното на която една рекичка се пенеше в бързия си бяг по каменистото корито и сиво-белите й води проблясваха в последната светлина преди да се здрачи.

Много скоро се стъмни, а излезлият силен вятър и плющящият дъжд говореха, че наближава буря.

След малко обаче видяха светлинка в ниското и в отговор на изсвирването на Робин с рога се дочу изсвирване и не след дълго те стигнаха до малка каменна къща, малко по-голяма от селска къщурка, построена на края на стръмна канара, надвесена над реката, която точно на това място течеше по тясното корито и се спускаше на няколко неголеми водопада.

Вратата бе гостоприемно отворена, а на прага стоеше Алин от долината.

— Добре дошъл, добре дошъл, храбри Робин Худ! — извика той. — Добре дошли и вие, смели негови другари! Вашето гостуване е чест за моята жена и за мене. Бързо влизайте, започва буря!

— Боя се, че носим беда — каза Робин, когато влязоха в голямата стая с под от каменни плочи, която служеше и за кухня, и за гостна — изобщо за всички помещения, които са на долния етаж.

А когато Робин представи Джордж и Бетрис и накара жената на Алин да отгатне коя е преоблечената Мариан, всички седнаха на грубо сковани пейки около огъня и до насита ядоха печено месо, последвано от отбрано вино.

После Робин разказа на Алин за приключенията им и чу цялата история на премеждията, през които трябвало да мине Алин, за да изтръгне земите и къщата на жена си от ноктите на питърбъроския епископ.

— Битките със закона — завърши Алин — изглеждат безкрайни като вечните свади между принц Джон и честърския граф. Как ми се иска крал Ричард вече да си е у дома! Тогава щяхме да си получим земите без повече разправии, а и по-хубава къща, отколкото тази, в която ви посрещам сега!

Робин въздъхна.

— Ако Ричард вече се беше завърнал, ние с Мариан щяхме да бъдем съпруг и съпруга, а ако кралят ми простеше много неща, щяхме отново да живеем в бащината ми къща — в Локсли, където сега е сър Гай… Но животът в зеления лес е твърде приятен и много щеше да ми липсва!

— Самата истина — съгласи се Алин. — Но колкото и да сме щастливи в тази самотна къща, предпочитам да чувствувам, че сме в безопасност.

Тъкмо каза това и жена му изведнъж го улови за ръката и му посочи единия прозорец, чиито капаци още не бяха спуснати.

Останалите, като проследиха движението на ръката й, видяха главата на въоръжен рицар е пера, които се огъваха в бурята. Светлината от стаята за миг падна върху му, след което рицарят изчезна.

В следващия миг Алин бе на прозореца, спусна капаците и ги залости. Едва го стори и се чу почукване на вратата — толкова силно, сякаш бе направено с желязна ръкавица. Отвън прозвуча глас:

— Приютете клетия пътник, който се е загубил в бурята!

— Кой си ти и какъв си? — попита Робин.

— Воин — отвърна гласът. — Злочест и поддръжник на граф Раналф, който бяга от мъстта на принц Джон!

— Сам ли си? — попита Робин.

— Да, съвсем сам — отвърна гласът. — Умолявам ви да ме пуснете, добри стопани — нощта е ужасна.

Нямаше да ви безпокоя, ако не беше бурята. Щях да спя в гората.

— Вярвам ти — каза Робин. — Когато си влизал в долината, не си очаквал буря. Знаеш ли, че по тия места има разбойници?

— Зная — отвърна гласът.

— Аз също! — каза Робин.

Последва мълчание, през което Робин напрегнато опря ухо на ключалката и дочу тих шепот.

— Ти не си сам — изведнъж каза Робин. — Кои са другарите ти?

— Другарите ми ли? — учудено възкликна гласът. — Нямам другари освен вятъра и дъжда, а и без тях щях да бъда по-добре.

— Вятърът и дъждът имат много гласове — рече Робин, — но за пръв път ги чувам да казват „А сега какво ще правим?“!

Отново последва мълчание, след което гласът отвън извика със съвсем различен тон:

— Виж какво, господин стопанино! Ако не ни пуснеш да влезем доброволно, ще разбием вратата!

— Аха! — извика Джордж от полето, който досега мълчаливо бе слушал. — Вече не си един негодник, вече се умножихте, а? Е, ние сме готови да ви посрещнем. Намислили бяхте да ограбите един беден селянин и жена му, нали? Обаче случихте добре охранявана къща!

Вместо отговор на думите му, върху вратата се изсипаха ожесточени удари, които заплашваха да я разбият всеки миг.

Тогава Робин, Аления, Джон и Джордж се оттеглиха в другия край на стаята, разхлабиха мечовете си в ножниците и опънаха лъковете, като сложиха, стрели на тетивите. Без изобщо да се поколебае, Мариан застана редом с Робин и също приготви лъка си. Бетрис и жената на Алин обаче се въоръжиха с дълги ръжени, не по-малко остри от кинжал или къси бойни копия, и заеха места от двете страни на прага. Самият Алин застана с вдигнат меч до жена си, за да посрещне нападателите, ако проникнат в къщата.

Накрая вратата поддаде с трясък и в отвора се появиха дузина или повече въоръжени мъже, всички с мечове в ръка. В мига, когато вратата бе изкъртена, петте лъка запяха и не по-малко стрели безпогрешно полетяха към целта си, като повалиха трима от нападателите мъртви или тежко ранени на земята и осакатиха още двама.

Друг мъж, който прескочи прага, бе съсечен от меча на Алин, а Бетрис замахна по него с ръжена, но не улучи и оръжието й се заби на няколко инча в отсрещния стълб на вратата, където се превърна в нова преграда и всеки, който искаше да влезе, трябваше да се наведе.

Останалите мъже обаче нападаха ожесточено, а един от тях измъкна ръжена и го запокити с такава сила по Аления и Джон, че макар той да се преметна във въздуха и ги удари само странично, просна и двамата възнак.

Сега Робин, Мариан и Алин се биеха с мечове, а Джордж, който не успя да изтегли меча си, грабна една голяма дървена точилка и тя му прилегна повече от всяко друго оръжие.

Битката все повече се разгаряше и ожесточаваше. Бетрис и жената на Алин се присъединиха с каквото можаха — мятаха тигани, столчета и дори порцеланови съдове по изпречилите им се вражески глави. С два удара на тоягата си Джордж простря двама мъже в несвяст на пода и се обърна точно навреме, за да види как мечът на Робин се счупва на парчета от железния боздуган на рицаря, който предвождаше отряда на нашествениците. Мариан храбро се защищаваше срещу двама мъже, въоръжени с мечове, но когато Джордж изрева и се втурна на помощ на Робин, двамата се насочиха към него, а Мариан скочи напред, за да пресрещне рицаря, и отблъсна удара му така умело, че мечът излетя от ръката му, а миг по-късно метнатият от Бетрис чайник го повали на пода.

Мариан веднага скочи отгоре му и като насочи меча към лицето му, го заплаши, че ако не се признае за победен и не нареди на хората си да се оттеглят от битката, ще го заколи тутакси.

— Милост, добри господине! — простена рицарят е глас, който веднага го издаде. — Сложете оръжието, воини — напълно сме победени.

— Гай от Гизбърн — каза Мариан, като отметна качулката си, за да види той кой го е надвил, — ти си в ръцете ми!

— Винаги съм бил — простена рицарят — и единствено от любов към тебе непрекъснато се мъчех да те отнема от Робин Худ.

— Как откри, че сме тук? — попита Мариан.

— Разминахме се по пътя — отвърна сър Гай — и аз познах своя съперник Робин Худ. Но докато обърна коня и тръгна подире ви, бяхте изчезнали в леса. За щастие в началото на тази долина срещнах един селянин, който ми показа къде да ви търся.

— Господин рицарю — каза Мариан, — много пъти ти искаше да отнемеш живота на моя господар, както и моя, защото не бих живяла, ако Робин умре. Нима мислиш, че съм толкова бездушна, та бих могла да стана твоя по принуда? Добре знаеш, че по-скоро ще предпочета да умра, а човек лесно намира смъртта.

— Нека му отсека главата! — каза мрачно Робин. — Прекалено дълго ни безпокои този притворен рицар. Ако сега го оставим жив, приятелите ни ще бъдат в опасност!

— Не — каза Мариан. — Сър Гай, ти ще дадеш обет с най-свята за тебе клетва: първо, че няма да търсиш начин да си отмъстиш на тези добри хора, които ни подслониха и ни помогнаха против тебе; и второ, че никога вече няма да преследваш господаря ми Робин и мен — това са условията, при които можеш да останеш жив.

— А ако нарушиш тази клетва — добави Робин, — не се надявай на милост.

Тогава Гай от Гизбърн се закле, както се полагаше, в рицарската си чест и в надеждата си за спасение и потъна в тъмнината със своите хора — живи, мъртви или умиращи.

— Добре, че се отървахме от нежелания гост — каза Робин, когато оправиха, доколкото можеше, изкъртената врата и останалите поразии. — Прощавай, добри ми приятелю Алин и ти, мила лейди, че тази бурна и непристойна разпра наруши мира в дома ви.

— Не се безпокой за нас — отвърна Алин от долината. — Това не е заличило дори една десета от дълга ни към теб. И слава богу, никой от нас не пострада особено от това сбиване освен Аления и Джон, но ако си пийнат повечко от хубавото ми вино, те ще могат да отдадат на него главоболието си.

— Кълна се, добри Робин — извика Джордж от полето, — че с всеки изминат час все повече ми харесва да живея с теб и юнаците ти. Какво ще кажеш, мила Бетрис?

— Иска ми се да мога да въртя меча така добре, както девойката Мариан — отвърна Бетрис. — Джордж, ти не си изпълнил добре задълженията си към мен!

— Като не съм научил жена си да се бие ли? — засмя се Джордж. — Света дево, та в целия християнски свят няма да се намери съд, който да приеме това за причина да се оплакваш!

И така нощта премина в смях и песни, а след като се наспаха и си отпочинаха добре, шестимата благодарни пътници си взеха довиждане с Алин от долината и жена му и отново поеха към Шъруд.

— Надявам се да не ни сполетят повече приключения, докато не стигнем на сигурно място в нашите долини — каза Робин.

Но Джордж беше на друго мнение и все повече и повече се разочароваше, колкото по-далече и по-далече вървяха по пътя, който пресичаше Шърудския лес, защото срещаха единствено случайно минаващи селяни и дребни земевладелци.

Отново наближаваше вечер, когато стигнаха мястото, на което трябва да се отбият от пътя и да тръгнат през гората към тайната долчинка. Изведнъж чуха пред себе си гласове.

— Тихо! — предупреди ги Робин и на лицето му се изписа широка усмивка. — Познавам този глас — на нашия дебел монах Тък е. Ела тихо тук зад храстите, добри ми Джордж — струва ми се, че сега ще видиш как събираме данъци ние в Шърудския лес… Да, добрият монах събира помощи за откупа на крал Ричард!

Точно там пътят минаваше през гориста долчинка и като надникнаха от храстите, те видяха монаха Тък, с огромната си тояга в ръка, да говори на двама треперещи свещеници.

— Benedicte^[1]! — гърмеше гласът на калугера Тък. — Не вървете толкова бързо, братя мои! Ако не можете да прежалите една сребърна монета за нуждите на своя гладуващ брат, поне можете да прежалите една жълтица, която да отиде за откупа на крал Ричард!

— Уви, уви — отвърнаха свещениците. — Двамата заедно имаме по-малко от пени. Тъкмо днес срещнахме разбойници, които съвсем ни обраха.

— Ако е така — каза монахът Тък, — елате с мене да видим дали добрият Робин Худ, приятел на всички бедни и нуждаещи се, няма да ви заеме малко злато от своите запаси!

Но двамата свещеници не изразиха желание да последват това предложение, напротив, обзе ги страх и тутакси щяха да побегнат, ако монахът Тък не ги бе уловил за вратовете, след което ги накара да коленичат.

— Много се безпокоя — рече той с набожен глас, — че ви липсва добродетелта да казвате истината. Затова преди да продължите по-нататък, имам намерение да ви изповядам.

— О, пожали ни, добри отче! — жалостиво замолиха свещениците. — Имай милост!

— Точно това ще направя — каза монахът Тък. — Всичко, което върша, е за доброто на душите ви. Току-що казахте, че нямате пари. Затова нека веднага коленичим тримата и да се помолим да се сдобием с пари.

Нямаше измъкване от това и свещениците с треперливи гласове започнаха да се молят за пари. Редяха молитви, като стенеха и кършеха ръце, но докато монахът Тък извършваше обреда с плътен и красив глас и пееше най-силно, те хленчеха и плачеха.

— Е — каза той накрая, — нека видим какви пари ни е изпратило небето в отговор на молитвите ни!

— Няма пари, няма — разтрепериха се свещениците, като бръкнаха в джобовете си.

— Най-добре всеки да прерови джобовете на другия — каза монахът Тък и ги претърси с такъв голям успех, че скоро над шестстотин жълтици лежаха на бляскава купчина на земята, а от тях не повече от дузина бяха на самия монах.

— Добра гледка е това! — извика монахът Тък, когато всички джобове бяха изпразнени. — Небето ви научи на щедрост, при все че истината ви е непозната. Но сега ми отговорете, без да лъжете, иначе тоягата ми ще се стовари върху дебелите ви глави — чии пари са това и къде ги носите?

— Ах — занареждаха свещениците, — тези пари бяха събрани от абата на Сейнт Меъри, носехме ги по негова заповед на принц Джон, който сега е недалеч от тук, в Ашби дела Зуш.

— При това положение — извика весело монахът Тък — едва ли могат да бъдат употребени по-добре, отколкото да допълнят откупа, който ще освободи нашия скъп крал Ричард, за да се върне у дома си в тази нещастна страна и да накаже злодеянията и жестокостта на принц Джон и неговите приближени. Ще ви дам по една жълтица, за да стигнете до Ашби. А не ви ли възнагради щедро принц Джон, че сте използували парите му за такава добра цел, ще ви се наложи да си продадете конете и да просите, докато се доберете обратно до Йорк! Хайде, бързо се махайте, и предайте, че Робин Худ ще изпрати парите за откупа, за да се завърне кралят.

Двамата изплашени свещеници, като продължаваха да хленчат и да се вайкат, се покатериха на конете си, които стояха недалече, и препуснаха в галоп сред облак прах, а монахът Тък остана до купчината злато, като се тресеше от смях.

— Стой, подли монахо! — изведнъж извика Робин с преправен глас. — На колене, или ще пратя стрела право в сърцето ти! Ние сме шестима и ще бъдем безмилостни, ако не ни предадеш златото!

Смехът прекъсна внезапно, падна на колене в прахта монахът Тък. Но като чу шестимата да го приближават изотзад, скочи на крака, завъртя тоягата си и се втурна към тях с вика:

— Да пребъде Робин Худ!

— Я внимавай с тая твоя клонка! — засмя се Робин. — Ако я изпуснеш върху главата ми, Робин Худ ще пребъде във вечен мир!

— Робин! Добрият Робин! И Джон, и Аления! — извика монахът. — И нежната девойка Мариан! Каква радост ме изпълва отново да ви видя! Вижте какво събрах за вас, злато за награда!

— А виж кого водя аз — отвърна Робин, — храбрия Джордж от полето, уейкфийлдският пъдар, който вече е един от нас, а с него е и годеницата му, прекрасната Бетрис. Поздрави ги с добре дошли, добри ми Тък!

— Кълна се в бога, че са добре дошли! — прогърмя гласът на монаха. — А и вие сте добре дошли отново в Шъруд. О, довечера ще падне ядене и пиене. Бързо тръгвайте, че при самата мисъл за това мога да припадна от глад и жажда!

И те потеглиха, уловени за ръце, през гората. Монахът Тък носеше златната награда и всички весело пееха:

За Робин, Мариан, Уил и Джон

ще пием днес до дъно — пий и ти!

За Робин, Мариан, Уил и Джон,

чиято слава из леса кънти!

За Робин, Мариан, Уил и Джон

чуй песента ни вредом как ехти!