Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (19)

Глава шестнадесета
Джордж от полето, пъдарят от Уейкфийлд

Най-първо искам да ви заведа

в Уейкфийлд, при пъдаря на града.

За неговите подвизи чудесни

разказват менестрели в своите песни.

Навред известен с храбростта си, той

и с Робин Худ излезе на двубой.

Ричард Братуей, 1615 г.

Бързо се изтърколиха много години, а Робин Худ все така обитаваше Шъруд с веселата си дружина. Принц Джон продължаваше да крои заговори и планове, за да завземе властта, а крал Ричард, след неуспешния кръстоносен поход, бе взет в плен от австрийския ерцхерцог и от дълго време чезнеше в тъмница. Слухове за съдбата му се промъкваха и до Англия, но Джон се мъчеше да ги използува за своите цели. Менестрелът Блъндъл, верният приятел на Ричард, го търси из цяла Европа, откри го в тъмницата на един замък и се върна у дома с тази вест.

След това, макар че Джон се мъчеше да постави тази истина под съмнение, тя се разпространи из цяла Англия. И богати, и бедни даваха колкото могат пари за големия откуп, поискан за техния крал от австрийския ерцхерцог.

Робин Худ бе много деен в събирането на този откуп и нямаше епископ или абат, барон или рицар, та дори и скуайър, известен като привърженик на принц Джон, който можеше да мине през Шърудския лес, без да бъде спрян за налог.

Но докато събираха откупа, Джон отново се опита да заграби трона и настанаха големи вълнения, особено в Северна Англия, където той намираше подкрепата на много барони; но честърският граф Раналф защищаваше непоколебимо крал Ричард и си беше поставил за цел да залавя и убива като предатели всички, които поддържат принц Джон.

По-скромен поддръжник на крал Ричард, който обаче си завоюва дори по-голяма слава, бе някой си Джордж от полето, пъдарят на Уейкфийлд в Йоркшър. Занаятът му бе да търси по пътищата или по нивите и ливадите заблудените овци и говеда и да ги затваря, тоест, да ги прибира, докато си ги потърсят (като платят необходимата глоба), в селския обор или в открита кошара с високи каменни стени и здрава порта.

Джордж от полето обаче затваряше не само добитък, а и предатели, като не пренебрегна дори въоръжените с мечове мъже и стрелците, дошли да нападнат градеца Уейкфийлд. С помощта на съгражданите си той печелеше победа след победа, докато изведнъж за него в Англия се заговори повече, отколкото за Робин Худ.

Джордж беше много силен и можеше да си служи с всякакво оръжие. Естествено всички уейкфийлдски девойки мечтаеха той да ги обикне, а най-красивата от тях — Бетрис, дъщерята на богатия съдия Граймс — спечели сърцето му. Дълго време обаче Граймс не им позволяваше да се оженят — той самият доста клонеше към страната на принц Джон, а един известен лорд измежду бунтарите бе поискал ръката на Бетрис.

Слухове за всичко това стигнаха до Робин и неговата дружина в Шъруд, но най-много научиха от един странствуващ менестрел, когото приютиха в тайната долчинка в течение на две седмици, докато валяха проливни дъждове. Той се постара да им се отплати за гостоприемството, като им разказваше случки и пееше балади, и така стана, че повечето от тях възпяваха храбростта и силата на Джордж от полето, както и несравнимата красота на хубавицата Бетрис.

Когато менестрелът си отиде, Робин забеляза, че Мариан е необичайно тъжна и потисната, а меланхолията и променливото й настроение толкова се засилиха, че той почти бе склонен да мисли, че има причина да ревнува.

— Прекрасна Мариан — каза той един априлски ден, когато двамата седяха редом до вековния дъб в малката долчинка. — Защо не си вече весела както преди? Какво ти тежи, любима, какво така те наскърбява? Може би това дълго, дълго очакване да се завърне при своите Ричард и да те направи моя съпруга, както се заклехме?

Мариан се усмихна и облегна глава на рамото на Робин.

— Не, не — каза кротко тя. — Макар че все повече и повече мечтая да дойде този щастлив ден. — И тя тихо въздъхна.

— А какво тогава, любима?

— Не бива да ми се надсмиваш, Робин — каза тя, като изглеждаше леко засрамена. — Мисля, че за това най-вече са виновни дългите дни на дъждовната пролет след снежната зима, когато няма какво да правя. Иначе такава дребна грижа не би ме обезпокоила.

Тя спря и Робин каза нежно:

— Мила моя, ти знаеш добре, че никоя твоя грижа не ми изглежда дребна. Кажи ми, умолявам те.

— Добре — колебливо се съгласи Мариан. — Напоследък непрекъснато слушахме за храбрите подвизи на този Джордж от полето и за неговата възлюблена, хубавицата Бетрис, за която говорят, че превъзхожда всички жени по красота. До неотдавна твоето име, мили Робин, бе на всички уста, за теб пееха песните си менестрелите и пътуващите търговци, разказваха за доблестните ти постъпки, за сръчността ти с лъка или тоягата и… и за девойката Мариан, кралицата на Шъруд.

— И отново ще разказват! — заяви Робин. — Тоя Джордж случайно е станал известен, славата му е като сапунен мехур, който рано или късно ще се спука — макар да си личи, че е добър и почтен човек… Колкото до неговата Бетрис, залагам си главата, че ако веднъж те видят редом с нея, повече никой не би я погледнал!

— Не може ли тогава да отидем до Уейкфийлд? — колебливо попита Мариан. — Непоносимо ми е да си мисля как говорят, че Джордж от полето можел да победи Робин Худ в бой с тояги.

— Успокой се, успокой се! — засмя се Робин Худ. — Незабавно ще потеглим за Уейкфийлд. Пролетта вече дойде и аз съм готов за всяко лудешко приключение. И аз като тебе се чувствувах затворник толкова дълго време в пещерите… Така… Ще те преоблечем като горски жител — в същите дрехи, с които ме измами, когато дойде да ме търсиш тук… И ще вземем с нас само Аления и Джон. Нека им разкажем какво сме замислили и ги помолим да проверят дали тетивите им са здрави, дали стрелите им са остри и дали тоягите им са от як дъб. Заклевам се, че ще има счупени глави, когато се срещнем с Джордж от полето!

 

 

Няколко вечери по-късно, забравил за грижите си, Джордж от полето се разхождаше по полето край Уейкфийлд, хванал Бетрис под ръка, и гледаше нивята, където неотдавна засятото жито бе покарало нежни зелени стръкчета над кафявата почва.

— Кажи ми, любов моя — питаше Джордж, — наистина ли си доволна да се омъжиш за такъв прост човек като мене, след като рицари и благородници искат ръката ти?

— О, Джордж, как можеш да се съмняваш в любовта ми… — започна Бетрис, после внезапно спря, защото Джордж от полето сграбчи тоягата си, пламнал от гняв, и втренчи поглед в близката нива.

— Погледни! — възкликна той. — През синора прескочиха четирима мъже. Вървят през посева право към нас. О, това не може да се остави така!

И като пое въздух, той изрева:

— Назад, глупави пътници! Сбъркали сте — не може да минете оттук!

— За бога! — рече първият, който бе облечен като всички останали с яркозелени дрехи и държеше в ръка тояга. — За бога, горди господине, ние сме четирима горски храбри жители, а ти — един хилав селяк. Кой си ти, та да ни казваш откъде да минем?

— Бързо се връщайте назад! — викна Джордж. — Иначе ще ви накарам да скачате през синора и канавката, уверявам ви. Да не би пътят да не е достатъчно добър за вас, та трябва да газите поникналото жито?

— Луд ли си? — извика Робин, защото той, разбира се, бе водачът на четиримата. — Смееш ли да излезеш насреща на четирима мъже като нас? Та погледни ръста ни, човече, не сме сукалчета!

— Уважаеми — отвърна Джордж, — не винаги на най-големия ръст е дадено и най-храброто сърце. Дори да бяхте силни като Робин Худ от Шъруд и всичките му юнаци, пак нямаше да имате право да вървите през житото и аз, Джордж от полето, пъдарят на Уейкфийлд, ще ви подкарам като стадо говеда. Но ако сте смели мъже, а не страхливци, идвайте към мене един по един — ще ви накажа поред и мога само да съжалявам, че нахалниците, които ще опитат колко тежи тоягата ми, не са двадесет!

Аления излезе на пътя, застана в положение за отбрана и подхвърли:

— Ако делата ти са така възвишени като думите ти, можеш да получиш място като защитник на краля. Но празните съдове отекват най-шумно, а страхливците бъбрят повече от истински храбрите мъже.

— Уважаеми, смееш ли да ми излезеш насреща? — извика Джордж.

— Да, уважаеми, смея! — отвърна Аления.

И те се срещнаха, и заудряха с все сила. Краят обаче бе, че Джордж пукна главата на Аления и го простря на земята.

— Пести ударите си за по-млад мъж! — извика Малкия Джон и след миг те също взеха да разменят удари, които отекваха във вечерния въздух, като далечна гръмотевица над смълчаните ниви. Но и това състезание завърши като първото — Малкия Джон усети пъдарската тояга върху главата си по-тежко, отколкото чувствата му можеха да понесат, поради което се присъедини към лежащия на земята Уил.

— Давай! — извика Робин, като зае мястото на Джон. — Не ме жали и аз няма да те жаля!

— Не се съмнявай в това! — засмя се Джордж от полето. — Ще бъда щедър към тебе, както бях към приятелите ти!

И така те също се заловиха за работа с големите си дъбови тояги, но бяха толкова равностойни, че макар да се биха цял час, никой не успя да нанесе решителен удар на другия.

Накрая се разделиха, за да отдъхнат, и Робин възкликна запъхтяно:

— Почакай, почакай, добри ми Джордж! Хайде вече да не се бъхтим! Честна дума, кълна се, че ти си най-костеливият орех, който ми е попадал в ръцете!

— Кротко, кротко, добри ми господине — запъхтяно отвърна Джордж. — С твое позволение, ти лъжеш, защото досега не съм попадал в ръцете ти!

— Е, признавам си — засмя се Робин, — че си намерих майстора. Но кажи, добри Джордж, не искаш ли да напуснеш Уейкфийлд и да дойдеш с мене? Обещавам ти и да печелиш, и до насита да се биеш, ако облечеш яркозелените дрехи на моята дружина.

— За бога, кой си ти? — попита Джордж, като изтри потта от челото си.

— Ами… аз съм Робин Худ, за когото ти говореше. А ти вече простря на земята двамата мои добри другари, Уил Аления и Малкия Джон.

— Робин Худ ли! — извика Джордж. — Много се радвам, че те виждам! След нашия господар крал Ричард ти си човекът, когото най-много почитам и най-често съм искал да срещна. С голямо удоволствие ще вляза в дружината ти. Срокът ми като пъдар тук, в Уейкфийлд, изтече и макар че не искам да изоставя дома си, нищо не ми пречи да прекарам част от дните си в Шъруд. И не се съмнявам, че ще приемеш с добре дошла и моята любима Бетрис, която скоро ще ми стане съпруга. Ако не ти, то поне прославената Мариан ще го стори!

— Нека тя ти отговори сама — усмихна се Робин и посочи последния член от своята група. — Да ти представя девойката Мариан!

Толкова съвършено бе преобразена Мариан, че Джордж и Бетрис нададоха учудени възгласи. Но когато тя свали качулката и прекрасната й коса се разпиля по раменете, никой не можеше да се усъмни, че тя е най-голямата хубавица в Северна Англия, а Бетрис, макар привлекателна и очарователна, не може и да се сравнява с нея.

Но Бетрис не се и обиди и докато Робин и Джордж си стискаха ръцете и се удряха по рамо, тя отиде, коленичи пред Мариан и целуна ръката й.

— Не прави така — каза мило Мариан, — защото не лейди Мариан, а девойката Мариан живее в Шъруд.

И тя помогна на Бетрис да се изправи, след което я прегърна и целуна.

Те всички така се радваха, че са заедно, та дори Аления и Джон не се сърдеха на Джордж за счупените си глави.

— А сега елате — каза Джордж. — Добре сте ми дошли. Ела, добри Робин Худ, и ти, прекрасна девойко Мариан, вие, отлични борци Уил Алени и Малки Джон — Джон, сигурен съм, че боравиш с лъка по-умело, отколкото изобщо бих могъл аз. Живея в скромен дом с покрив от торф, но мога да ви предложа угощение, каквото едва ли ще получите и в господарска къща. Имам половин теле, което виси да се опушва от Коледа насам, имам прясно овнешко и телешко, и хрупкава баница, а пивото е толкова, колкото човек може да изпие за година.

— Това е прекалено голям пир за неканени гости като нас — каза Робин. — Но нека да вървим и да се почерпим. А утре ти ще дойдеш с нас в Шъруд да опиташ колко е хубаво нашето ядене.

— С голямо удоволствие — отвърна Джордж от полето.

— И аз така мисля — като ехо повтори Бетрис. — Искам да кажа, стига да мога да дойда преоблечена като Мариан — с меч на кръста и лък през рамо.

— Ще бъде както желаеш — отвърна Джордж, а Робин кимна одобрително. — А сега да вървим, защото вечерята ни чака — нямам търпение да вдигна наздравица за благородния Робин Худ!