Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (9)

Глава шеста
Как сър Ричард от Лий плати на абата

Без земя и без дом ще съм, Робин —

ще потърси от мене разплата,

ако в срок не получи дълга си

на Сейнт Меъри абата…

Неизвестен автор,

„Малка случка с Робин Худ“, 1489 г.

Един ден, скоро след като бе дошъл в зеления лес, Малкия Джон се скиташе с Робин Худ далече в дебрите на Барнсдейл. С тях бяха Аления и Мъч, както и малка група отбрани стрелци. Търсеха скрито място, където да се оттегли на стан цялата дружина, ако в Шъруд стане прекалено опасно.

Когато откриха такова място и разположиха стана си, Малкия Джон каза на Робин:

— Добри ми господарю, нека да убием някой тлъст елен за обяд — заслужаваме да си направим пиршество!

— Тъкмо сега още не ми се обядва — каза Робин, — пък и има време да поканим някой гостенин за обяд. Вземете си лъковете ти, Аления и Мъч и излезте през гората на големия северен път, който минава недалече оттук. Стойте скрити там, докато мине някой неканен гост, и го доведете на обяд, независимо дали желае това, или не.

— Какъв гост предпочиташ? — попита Малкия Джон, който още не бе привикнал с приумиците на Робин.

— Ами — засмя се Робин, — някой храбър барон, епископ или абат, който ще заплати добре обяда си, може дори горделив рицар или скуайър. Но гледайте да не спрете някой честен селянин или ратай, или пътници, сред които има почтена и добродетелна наглед жена.

Малкия Джон потегли с двамата си другари и скоро те изчезнаха по пътя. Мина доста време, без да се мерне жива душа, но най-подир откъм Йорк бавно се зададе, рицар на кон, спуснал над очите качулката си и свел скръбно глава.

Тогава Малкия Джон излезе на пътя и ниско му се поклони, като междувременно улови юздата на коня му.

— Добре дошъл, смирени рицарю — каза той. — За мене ти си много добре дошъл. Нося ти покана от моя господар, който чака и пости — както чакаме аз и двамата ми другари, — докато ти не дойдеш да обядваш с нас.

— Кой е твоят господар? — попита рицарят.

— Робин Худ! — отвърна Малкия Джон.

— Благороден и справедлив господар е той — каза рицарят. — Слушал съм да говорят за него и с голяма радост приемам да му бъда гост.

И те тръгнаха през зеления лес към стана в Барнсдейл, където Робин приветствува рицаря с всички почести.

— Добре дошъл, уважаеми рицарю! — извика той. — Наистина си добре дошъл. Постих цели три часа с надеждата да споделиш обяда ми.

— Господ да те поживи, добри ми Робин Худ — измънка рицарят, — да поживи и юнаците ти. Наистина ще обядвам с тебе, макар че днес нямам особен апетит.

После, след като се измиха с бистра вода и стояха гологлави, докато Робин прочете молитвата, те седнаха на хубав обяд с еленско месо, допълнено от лебеди, фазани и много други лакомства, които си бяха доставили с точна стрелба.

— Благодаря ти — каза рицарят, когато обедът приключи. — От три седмици не съм се хранил така добре. Ако мина отново по тия места, дано стане така, че аз да те поканя да обядваш с мен — но сега това едва ли е възможно.

И рицарят тъжно въздъхна.

— Много благодаря, любезни господине — отговори Робин Худ. — Но преди да си тръгнеш, трябва да те помоля да платиш нещо за това, което изяде — наричаме това горски данък. Сега съм беден селяк, а никога не е било прието селякът да плаща обяда на рицаря.

— Уви — каза гостът му, като въздъхна още по-дълбоко, — ковчежетата ми са празни и нямам нищо, което да извадя без срам.

— Претърси дисагите му, Малки Джон — заповяда Робин. — Не бива да ни вините, сър — обясни той на рицаря, — защото такъв е обичаят ни. Но ми кажете право: с какви пари разполагате?

— Не повече от десет шилинга — бе отговорът.

— Ако наистина нямате повече — каза Робин, — няма да докосна и едно пени от тях, а ако имате нужда от повече, бих могъл да ви заема.

— Ето — извика Малкия Джон, който бе постлал един плащ на земята и бе изпразнил върху него дисагите на рицаря, — вижте, намерих половин лира и нищо повече.

— Значи рицарят е честен човек — каза Робин. — Налейте му чаша хубаво вино и ако желае, може да си върви или да остане и да ни разкаже какво му се е случило. Пък и наистина ми е чудно защо е с такива протрити и стари дрехи и е тъжен и изнурен наглед. Уважаеми рицарю, как е станало това? Да не би да си пропилял всичко, да си го проиграл? Да не си изгубил парите си при лихвар, да си ги похарчил по жена или да са ти ги откраднали?

— Кълна се в Създателя — каза рицарят, — че не съм изгубил богатството си по своя вина. Прадедите ми са рицари от сто години насам и повече, имахме хубави земи в Чешър, годишно разполагах с четиристотин лири и нямаше име, което да се споменава с по-голямо уважение от името сър Ричард от Лий. Но сега вече нямам имоти, останаха ми само жената и дребните деца, а и те, изглежда, са обречени на глад.

— И по кой начин, сър Ричард, изгуби всичко? — попита Робин.

— Поради коварната хитрост и лихварството на абата от Сейнт Меъри, недалече от тук — отвърна сър Ричард. — Синът ми потегли с крал Ричард към Божи гроб, но неотдавна дойде вест, че е затворен в тъмница и за да го откупя, трябва да намеря хиляда лири, при това без да се помайвам. Разполагах всичко на всичко с шестстотин, но абатът ми зае четиристотин, като срещу тях заложих къщата и земите си, а утре е срокът, когато трябва да му се издължа. Ако до пладне не му заплатя четиристотинте лири, къщата и земите стават негови. А аз имам само десет шилинга, защото не мога да прося или заемам повече — каквото бях събрал, дойдоха и прибраха преди три седмици бирниците на принц Джон.

Може би той е бил подучен от абата, който, знам добре това, много иска да вземе всичките ми земи.

— Каква сума дължиш? — попита Робин. — Отговори ми колкото можеш по-точно.

— Четиристотин лири — отвърна сър Ричард.

— И ако не ги платиш утре?

— Тогава ще изгубя земите си и не ми остава нищо друго, освен да отида отвъд морето и да служа на крал Ричард в Палестина. Струва си да види човек преди смъртта си тази гледка — местата, където нашият бог е живял и умрял като човек — и да вземе участие в боя за освобождаването на светия му гроб от неверниците сарацини. Но скърбя за жена си, за дребните си деца и за земята, която е принадлежала на баща ми преди мене и която се надявах да оставя на сина си и на наследниците му вовеки веков.

— Нямаш ли приятели, които да ти заемат пари? — попита Робин.

— Нито един не би го направил сега, макар да се държаха любезно с мене, когато бях богат и състоятелен — въздъхна сър Ричард. — Но сега единственият залог, който мога да предложа срещу заем, е рицарската ми дума, и вярата ми в дева Мария, светата майка на Исус.

— Едва ли човек може да има по-добра воля — възкликна Робин и набожно се прекръсти. — Иди при хазната ни, Малки Джон, и виж дали можеш да откриеш там четиристотин лири. Виж също намират ли се дрехи, каквито подобава да носи един рицар. А след дванадесет месеца на този ден сър Ричард положително ще ни потърси в зеления лес, за да ни каже как вървят работите му и какво може да ни върне.

— Господ да те поживи, великодушни Робин Худ! — каза рицарят. — Не се съмнявай, че след дванадесет месеца на същия този ден аз отново ще бъда при тебе…

 

 

На другия ден към пладне абатът на Сейнт Меъри се беше разположил величествено в абатството и заобиколен от монасите си, получаваше парите си от множеството арендатори, които бяха наели от него земи и къщи.

Повечето наеми или дългове бяха заплатени рано сутринта; в няколко случая арендаторите и длъжниците не можеха да платят — тогава абатът потриваше ръце и на тлъстото му лице се появяваше доволна усмивка, докато игуменът вписваше новата собственост в имотите на абатството.

— Господарю, остава още дългът на сър Ричард от Лий — каза игуменът, когато всичко друго бе платено или уредено. — Дали сме му четиристотин лири заем и той се закле, че ще ни ги върне до последното пени не по-късно от пладне на днешния ден, иначе ще конфискуваме хубавите му земи в Чешър.

Абатът потри ръце и се захили:

— Много плодородни места! Ами замъкът Лий? Каква прекрасна къща? Ще бъдат наши, наши!

— Господарю, до пладне остава още половин час — напомни му игуменът.

— Ха-ха! — задави се от смях абатът. — Сър Ричард не може да плати! Още миналия месец принц Джон му изпрати бирниците си; е, знам от сигурно място, че сър Ричард не може да плати. Моят приятел Гай от Гизбърн се погрижи за това, ха-ха!

— И все пак трябва да почакаме до пладне — каза игуменът.

— Тъй да бъде — промърмори абатът, — но не след дълго всичко ще бъде наше.

В този миг към тях забързано се приближи един монах.

— Сър Ричард дойде — прошепна той на абата, — но е облечен бедно. Можете да бъдете сигурен, че няма да върне дълга си!

И точно според думите му, сър Ричард бавно влезе в залата и се запъти към мястото, където седеше абатът. Изглеждаше натъжен и бе облечен доста бедно, загърнат в старо износено наметало. Стигна до масата, зад която бяха абатът, игуменът и църковният пристав и смирено коленичи.

— С божията благословия, почитаеми абате — каза той, — пристигнах в уречения час.

— Донесе ли парите, които ми дължиш? — бе единственото, което абатът можа да изтърси.

— Нито пени — въздъхна сър Ричард и наведе глава.

— Излиза, че ти си един жалък длъжник! — извика абатът, въздъхна с голямо облекчение и като се обърна към съдебния служител, възкликна: — Пий за мое здраве, приятелю! Пожелайте ми успех, любезни господине! Но какво търсиш тук? — добави той, като се обърна отново към сър Ричард. — Ако не носиш пари за връщане, защо изобщо си дошъл?

— Да моля за по-голямо милосърдие — смирено отвърна сър Ричард. — Помислете си, почитаеми абате — моят син е пленник на злите сарацини, бил е заловен, когато се е биел на страната на крал Ричард, за благото на светата църква. Положително светата църква ще ми отпусне още шест месеца, за да платя дълга си; това време ще ми бъде достатъчно.

— Не, не — намеси се съдията. — Времето ти е изтекло. Трябва да платиш или губиш заложеното!

— Добри ми отче игумене — взе да се моли сър Ричард, — бъдете мой приятел и помолете абата да бъде милосърден!

— Не, не мога да го направя! — извика игуменът.

— Тогава, почитаеми абате — обърна се към него сър Ричард, — поне оставете земята ми на доверие, докато намеря парите, и аз ще бъда ваш покорен и верен слуга.

— За бога, не! — извика абатът. — Няма да получиш повече помощ от мене ти, притворни и вероломни рицарю, който иска да измами светата църква с четиристотин лири. Напускай абатството ми, преди да съм наредил на слугите си да те изпъдят с камшик като улично псе!

— Лъжеш, абате! — извика сър Ричард, като изведнъж стана на крака. — Не съм притворен рицар! Как може ти, слуга на бога, да унизиш един рицар да коленичи пред тебе и да те моли за снизхождение? Ти си опозорен завинаги!

— Махай се! — изкрещя абатът, почервенял от гняв. — Земите и къщите ти са мои? Чуй, удари дванадесет!

— Удари дванадесет — тихо повтори сър Ричард — и аз върнах дълга си!

И с тези думи той отметна плаща си, под който се показаха красиви и скъпи дрехи. После постави четири кожени торбички на масата пред абата и мълчаливо зачака.

Абатът остана с отворена уста, а червенината се изцеди от лицето му.

— Пребройте парите — нареди той с треперещ глас. Игуменът стори това и намери, че са точно.

— Ето — каза сър Ричард, — земята отново е моя и това не може да бъде променено от всички жестоки абати на Англия, взети заедно!

С тези думи той напусна абатството, а абатът стоеше, проклинаше и заплашваше да си отмъсти, когато му дойде времето.

Но сър Ричард яздеше с все сила към Лий, където го очакваше разтревожената му жена.

— Радвай се, добра жено! — извика той. — Всичко е спасено! Отървах се от абата. Една година скромно ще си живеем у дома, а в това време аз ще спестя достатъчно, за да върна заема, който ми даде любезният Робин Худ.

— А аз ще се моля за него — каза лейди Лий.