Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (6)

Глава трета
Разбойниците от Шърудския лес

Дружината на Робин Худ броеше сто момци,

готови храбро в бой да влязат, изпитани стрелци.

Облечени в зелени дрехи, с качулки сини и червени,

те мигом идваха, щом Робин изсвиреше със рог: „При мене!“

А лъковете им, ярд дълги, от здрав испански тис,

изпращаха стрели далече — чак до самата вие.

Майкъл Дрейтън,

„Полиалбион“ XXVI, 1622 г.

Рано на следващата сутрин сър Гай от Гизбърн потегли за замъка Арлингфорд. Водач му беше дебелият монах на име брат Майкъл, който толкова се беше злепоставил предната вечер с похвалите си за престъпника Робин Худ.

Монахът яздеше редом с него и бодро пееше — независимо от факта, че когато напускаха абатството, абатът го бе прокудил безпрекословно:

— Ти, лъжовни изменнико, си отиваш оттук какъвто дойде преди много години — като простия Майкъл Тък, който вече не е брат в нашия орден. Ако отново видя лицето ти на прага си, ще ти хлопна вратата под носа!

— Добре тогава! — весело извика монахът. — Сбогом на абатство Фаунтънс, привет на прекрасния раззеленен лес — ако можете, хванете ме отново!

И тръгна по пътя, като пееше:

Чуй как кучето лае!

А еленът нехае.

Стана ловецът в ранни зори —

все върви по следата,

обиколи гората,

а еленът отдавна се скри!

Когато, пред очите им се показа Арлингфордският замък, монахът спря да пее и като се обърна към сър Гай, отбеляза:

— По-добре се връщайте назад, господин рицарю, или поне смъкнете забралото си!

— Защо? — възкликна Гай от Гизбърн. — Предполагам, че лорд Фицуолтър не е в съюз с Робин Худ?

— Ни най-малко — засмя се дебелият монах, — но лейди Мариан е със сигурност в съюз с него. А тя така сръчно борави със стрелите, както другите девойки с иглата!

Стигнаха обаче до замъка необезпокоявани и лорд Фицуолтър шумно ги приветствува, като изяви силното си желание да бъде на страната на властта.

— Сторили сте ми зло ли? От къде на къде? Нима предпочитате да бях омъжил дъщеря си за престъпник, за нехранимайко, за убиец на кралски елени и на хора на принца? Човек, който захвърля графство, обширни земи и огромни богатства, за да помага на пасмина окаяни крепостни и тям подобна сган, която справедливо е преследвана от законите на страната? Не, сър, не, направихте ми услуга. Голяма услуга. Приключих въпроса с Фицут, Робин Худ или както и да се нарича сега този долен просяк. Дъщеря ми — също.

— И все пак тя е почти омъжена за него според църковните закони — отбеляза монахът — и е изцяло негова според законите на сърцето си.

— Бракосъчетанието не бе извършено! — извика лорд Фицуолтър. — Следователно пет пари не давам за това. Колкото до любовта, вашето задължение на изповедник е да й обясните, че любовта й към този предател е греховна и трябва да бъде потъпкана!

— Бракосъчетанията — рече монахът — се извършват от небето. Любовта е божие дело и не е моя работа да се бъркам.

— Службата бе прекъсната, а това е несъмнено доказателство, че небето не я е благословило! — изрева лорд Фицуолтър. — При това аз сгодих дъщеря си за граф Хънтингдън, а не за разбойника и предателя Робин Худ!

— Той може да получи опрощение — отвърна монахът. — Лъвското сърце е достоен крал, а Фицут — достоен благородник.

— Не може да има опрощение — побърза да каже сър Гай. — Робин Худ убива кралски поданици и не зачита кралския шериф.

Лицето на лорд Фицуолтър почервеняваше все повече и повече от гняв, но в този миг в стаята внезапно влезе лейди Мариан, с яркозелени дрехи от сукно, с колчан стрели, закачен отстрани на кръста и лък в ръката.

— Какво е това? — прогърмя гласът на баща й. — Къде си тътнала, моме?

— В зеления лес — спокойно отвърна Мариан.

— Няма да стане! — изрева лорд Фицуолтър.

— Но аз вече тръгвам — каза Мариан.

— Аз пък ще наредя да вдигнат моста.

— Аз пък ще преплувам рова.

— Аз пък ще поставя стражи на портите.

— Аз пък ще скоча от крепостната стена.

— Аз пък ще те заключа в горницата.

— Аз пък ще накъсам гоблените и ще се спусна по тях като по въже.

— Аз пък ще те заключа в кулата, където ще виждат дневна светлина само през бойницата.

— Аз пък ще намеря начин да избягам. При това, татко, ако ме пуснеш да отида, ще се върна по собствено желание. Затвориш ли ме под ключ, обаче и успея да се измъкна, никога няма да се завърна… Робин ме очаква в зеления лес и възелът, почти затегнат вчера, лесно ще бъде затегнат докрай.

— Добре го казахте, лейди — извика монахът.

— Лошо го каза, монахо! — прогърмя лорд Фицуолтър. — Начаса се махай от замъка ми! Ти си в съюз с предателя Робин Худ, зная го! Ако се появиш отново, ще заповядам да те набият с камшици, независимо, че си монах!

— Тръгвам, тръгвам! — спокойно отвърна монахът. — Зная едно отшелническо убежище край реката, където ще се установя и ще събирам данък от тези, които минават оттам — естествено като възнаграждение за молитвите ми! Абатство и замък ме прокудиха, но не е толкова лесно да бъде отчаян монахът Тък!

И той подкара коня си, като пееше безгрижно:

— В обител на отшелник до забрава

по цял ден ще редя молитви свети.

А странник щом по пътя ми минава,

със данък ще си плаща греховете!

— Отървахме се от наглия монах! — изпъшка с облекчение лорд Фицуолтър. — Сега остава опакото момиче.

— Най-добрата юзда за такива като нея — каза многозначително сър Гай — е един съпруг.

— Да… съпруг, и то по мой избор — съгласи се лорд Фицуолтър. — Не някакви си графове със съмнителни графства, а, да речем, рицар, който със сигурност притежава земи и богатства и със сигурност принц Джон е благосклонен към него! Мъж например, като… е, няма значение!

Лорд Фицуолтър изгледа одобрително Гай от Гизбърн от глава до пети, но Мариан се намеси:

— Не мъж по твой избор, татко, освен ако изборът ти не съвпада с моя. А аз вече избрах и винаги ще избирам храбрия Робин Худ!

— Ще те затворя в тъмница и ще те държа на хляб и вода! — прогърмя лорд Фицуолтър.

— Робин ще превземе замъка ти, за да ме избави — весело каза Мариан. После, изведнъж добила сериозно изражение, възкликна: — Татко, нали ще ме пуснеш да отида в зеления лес? Давам ти дума, че ще се върна. Давам ти също дума, че Робин няма да стане нещо повече за мене, отколкото е сега, докато ти не ми позволиш или крал Ричард не се завърне и не ме предаде със собствените си ръце на него, за да се оженим.

После, като прати въздушна целувка на баща си и без да обърне каквото и да е внимание на Гай от Гизбърн, Мариан с леки стъпки бодро излезе от стаята и тръгна към Шърудския лес.

— А сега — мрачно каза лорд Фицуолтър, — на вас остава да заловите този разбойник и да го окачите на най-високото бесило в Нотингамшър. Докато това не стане, боя се, че няма полза да идвате тук и да искате ръката на дъщеря ми.

Сър Гай се изправи и се поклони на стопанина.

— Милорд — каза той, аз вече съм на път за замъка Локсли. Снощи хората на шерифа трябваше да го обсадят и да вземат в плен всеки, който влиза или излиза оттам, а моята свита точно за това ме очаква в абатството. Когато стигна там, твърде възможно е да заваря Робин Худ в ръцете им.

Но Робърт Фицут забелязваше опасностите, към които го водеше двойственият му живот като Робин Худ, далеч по-добре, отколкото предполагаха шерифът и принц Джон. Когато се измъкна от параклиса след прекъсването на венчавката, Робин и двадесетина въоръжени мъже подкараха конете си към Шърудския лес и вървяха по пътя си, докато стигнаха на около миля от замъка Локсли. Там Робин спря и като се обърна, каза на хората си:

— Приятели, сполетя ме това, от което се боях. Чухте, че прочетоха заповед, с която ме обявяват извън закона, а някои от вас може да са си навлекли същата беда, тъй като се противопоставихте на изпратените срещу мене хора, предвождани от сър Гай от Гизбърн. Е, оставям сами да избирате: освобождавам всички ви от служба при мене; в същност самият факт, че съм обявен извън закона, ви освобождава, независимо дали желая това, или не. Ако това не ви е било известно до сега, знайте, че аз съм същият Робин Худ, който от няколко години се сприятелява с всички, които страдат от жестокостта и несправедливостта на лордове, барони, епископи, абати и шерифи. Вече имам група мъже, които се заклеха да ме следват; те ме чакат в зеления лес. Всички ние сме другари и братя, макар че те избраха мен да бъда техен водач и крал — не защото съм граф по право, не и защото ръката ми не трепва и окото ми не мигва, изпращам стрелата по-далече и по-точно от другите, но защото един трябва да бъде начело, а моите прадеди са били водачи, макар че сега сме само роби на нормандските си господари. Аз вече съм не Робърт Фицут, граф на Хънтингдън, а простият земевладелец от Локсли, когото хората наричат Робин Худ. Но приятелите ми в Шърудския лес ме избраха за свой крал и аз ще бъда крал в Шъруд — моята първа грижа ще бъде дружината ми, а общата грижа на всички ти — справедливостта, милосърдието и любовта към бога. И с това аз твърдя, че не извършваме предателство: когато Ричард се завърне у дома от кръстоносния поход, царството на ужаса и на злото, срещу което се боря, ще свърши. Жестокият, разюздан Джон няма вече да ни потиска, а приятелите и свитата му ще престанат да използуват несправедливо нас, свободните хора, като роби, без да зачитат правата ни. Сега избирайте — дали тези от вас, които нямат ни жена, ни дете, ще ме последват в Шъруд, или, без да ви обвинявам за това, ще отидете да служите на новия господар на Локсли. Моля ви само в името на обичта и делата, които сме вършили заедно, да не предавате нито мене, нито тези, които са били ваши другари, а сега са станали мои.

Повечето от въоръжените мъже извикаха на висок глас, че ще последват Робин Худ и в радости, и в скърби, и всички се заклеха, че по-скоро биха умрели, отколкото да го предадат. После някои обърнаха конете и с наведени глави подкараха към Локсли — нататък ги теглеха жените и децата — и се заклеха неохотно да служат на Гай от Гизбърн дотогава, докато е господар на Локсли.

— А сега — каза Робин на ония, които останаха с него — нека отидем в нашия нов дом в гората и да видим колко ще бъдат тези, които дружно ще останат верни на бог, на миропомазания му слуга Ричард, крал по божия воля, за справедливост и премахване на злините.

Докато слънцето залязваше, Робин и хората му стигнаха до голяма поляна дълбоко в сърцето на Шърудския лес, където растеше най-високият дъб в гората. Откритата морава бе заобиколена от две страни със стръмни скатове, в които имаше дълбоки и сухи пещери. В двата края на плитката долина, отвъд скатовете, гората изправяше като ограда могъщи дървета — дъб, ясен, бук, бряст и кестен, както и непроходим гъст трънак и пусти мочурища, където при една погрешна стъпка човекът или конят хлътваха и потъваха в черното тресавище; къпинаците се издигаха като насипи и могили, а през тях дори облечен в броня воин едва ли би могъл да си пробие път.

Последната миля Робин ги преведе по тесни, криволичещи пътечки, като показваше на спътниците си тайните, скрити знаци, по които можеха да се ориентират.

Достигнал поляната, Робин извади от пояса си рог и го наду с такава сила, че ехото закънтя все по-далече и по-далече. От пещерите вече бяха излезли да ги посрещнат хора, нагиздени с яркозелени жакети и тесни панталони, с високи до колената ботуши от мека кафява кожа.

След като си размениха по някоя и друга дума, те се заловиха да накладат два големи огъня на моравата, недалеч от дъба, и сложиха да се пекат големи бутове еленско месо. Донесоха и твърди самуни чер хляб, изтъркаляха две бъчви с пиво и подредиха грубо сковани маси с пънове наместо столове.

Със сгъстяването на тъмнината, на поляната безшумно излизаха мъже и се настаняваха около огньовете или масите, докато се събраха всичко петдесет-шестдесет души.

Тогава Робин Худ се изправи и се обърна към тях. Най-напред им разказа, както и на въоръжените мъже, че е в немилост, и им напомни, че те са обявени извън закона, но не са престъпници.

— Ще убиваме кралски елени — завърши той, — защото трябва да ядем, за да живеем. Но когато кралят се завърне, аз лично ще отида и ще измоля от него прошка за това нарушение. А сега всички трябва да положите клетва, която аз ще положа заедно с вас и която ония, които искат да се присъединят към нас, ще трябва да полагат. Обявяваме война на всички крадци, грабители, насилници и злосторници, каквито намерим между благородниците, духовниците и градските жители, особено на онези, които подкрепят и следват принц Джон; на притворните абати, монаси, епископи и архиепископи, които ще отупваме и навързваме като житни снопи, за да оронват златното зърно от своите кражби; особено ще търсим да заловим абатите от Сейнт Меъри, Донкастър и Фаунтънс. И мисля, че ще бъдем верни на клетвата си, ако си поставим нарочната цел да безпокоим и преследваме притворния нотингамски шериф, който така подло злоупотребява с властта си, за да се докарва и да угажда на господаря си принц Джон. Още нещо, приятели мои — ние няма да ограбваме тези хора и тям подобните за собствено забогатяване. Ще правим това за всеобщото благо и не по-малка грижа за нас ще бъде да намираме бедните, нуждаещите се, вдовицата и сирака, и всички, които са страдали или страдат несправедливо, за да облекчаваме техните лишения, доколкото можем. При това ще се закълнем, че няма да причиним зло на нито една жена, била тя нормандка или саксонка, високопоставена или не, и че ще подкрепяме и подпомагаме всички, които ни търсят и се нуждаят от нашата закрила, като се отнасяме към тях честно и открито, и във всяка жена ще виждаме нашата света дева Мария, майката на Христос, в чието име ние се заклеваме, посвещавайки се на истинската църква, и към която отправяме молитви да посредничи между нас и божия трон, за да имаме сили да удържим на дадената дума пред всякакви изкушения.

И тогава на тази дива и усамотена поляна, докато улулиците пищяха над тъмния лес, а в далечината навремени прозвучаваше вълчи вой, те дружно коленичиха и положиха своята клетва — макар че бяха хора, обявени извън закона, и избягали престъпници, обетът им бе не по-малко възвишен и свят, отколкото ако бе даден от най-благородния рицар в дните, когато самите саксонци като завоеватели и потисници бяха седели около масата на крал Артур.