Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (5)

Глава втора
Как Робърт от Локсли стана разбойник

Човекът млад, девойката повел,

е Робърт Локсли или Робин Худ,

граф Хънтингдън наричан в тези дни.

А пък подлецът, който гледа зло,

управител е в неговия дом —

продажният и алчният Уорман,

продал стопанина си като Юда…

Антъни Мънди,

„Как Робин, граф на Хънтингдън, изпаднал в немилост“, 1601 г.

Вечерта, когато приятелите и обитателите на замъка Локсли празнуваха в чест на утрешната сватба на Робърт Фицут и Мариан Фицуолтър, изглеждаше спокойна и щастлива.

Граф Робърт, застанал до огромното огнище, посрещаше гостите: изискан, добре сложен мъж на около тридесет години, красив, с кестенява коса, къса брада и ясни очи, в които сякаш се мяркаше сянка — на съжаление и непоколебимост. Движенията му бяха бързи, но без да са припрени; той бе човек на действието, водач, който ясно прозира нещата, мигновено дава заповед и действува според решението си бързо, точно и съвсем хладнокръвно.

Редом с него стоеше Мариан Фицуолтър. Тя беше с около пет години по-млада от него; висока и красива, но същевременно силна и безстрашна — много подходяща жена за такъв мъж.

Така без съмнение мислеха много от присъствуващите, когато един след друг се приближаваха до тях и поднасяха поздравленията си, поставяха се на техните услуги според ранга си или от време на време запяваха весела песен, последвана от стара саксонска наздравица, след което вдигаха към годениците бокалите или обкованите със сребро рогове, пълни с медовина или пиво.

Само двама поклонници, които бяха дошли късно, доведени от управителя Уорман, явно не горяха от желание да вдигат наздравица.

— Усещам измяна, няма съмнение — промърмори по-мургавият от двамата.

— Това е направо гнездо на изменници, Ваше височество — съгласи се спътникът му. — Много скоро ще ни дадат доказателства, може да не се съмнявате!

И сякаш за да подкрепят думите му, група горски жители, които стояха до вратата, облечени от глава до пети с яркозелени дрехи, подеха песен:

Да живее Ричард,

да живеят Робин и Ричард!

Да живее Ричард!

Долу Джон!

Нека пием всички

за Лъвското сърце!

— Значи така, „долу Джон“! — каза мрачно по-мургавият поклонник. — Сега остава да се надявам, че съм предрешен добре и че господин Уорман, коварният управител, няма този път да измени на верността си към мене. А, какво виждат очите ми?

Когато песента свърши, на прага настъпи леко раздвижване и един висок горски жител, облечен с груби, алени на цвят дрехи, започна да си пробива път през тълпата, повел за ръката едно момче.

Вторият поклонник замръзна на място, като хрътка, подушила дивеч.

— Господарю — прошепна той на спътника си. — Това момче е синът на мелничаря Мъч, когото видяхте как убиха днес следобед, след като се опита да избяга от онези, които справедливо щяха да извадят очите му с нажежено желязо, защото за втори път бе убил елен.

— Така е, добри ми шерифе — отвърна предполагаемият поклонник. — Излиза, че притворният граф Робърт приютява синовете на предателите и престъпниците, а? Но ето че идва управителят Уорман.

— Какво става, господин Уорман? — попита приглушено преоблеченият шериф. — Какво означава всичко това?

— Онзи там е човекът на граф Робърт — Уилям Скатлок — отвърна Уорман — и води сина на предателя, който заплашваше Ваше височество днес следобед и в чието коварно сърце имах щастието да забия стрелата си.

Е, и?

— Ваше височество, когато запитах (няма значение кого) за Мъч, сина на мелничаря, отвърнаха ми, че момчето е добре, защото някой си Уил Аления го взел при себе си, за да го предаде на грижите на Робин Худ!

— Уил Аления ли!… Робин Худ ли! — замислено изрече принц Джон. — По дяволите!… Господин Уорман, добри ми шерифе, имаме по-голяма слука, отколкото можехме да мечтаем! Не разбирате ли? Уил Аления предава Мъч на грижите на Робин Худ… Уилям Скатлок довежда същия Мъч на грижите на Робърт Фицут — на притворния граф Робърт, който продава земите си и използува приходите за тайни цели… Е, добри ми приятели, това е сигурно доказателство… А песента, която пяха? „Да живее Ричард, да живеят Робин и Ричард“! Да, няма никакво съмнение… Е, вашето благосъстояние се уреди. Утре този предател Робърт или Робин ще бъде обявен извън закона, а вие ще го заловите и незабавно ще го обесите. След това естествено всичките му земи и богатства ще бъдат конфискувани от мене — аз ще ги взема, а на тази привлекателна млада наследница, лейди Мариан, ще липсва съпруг… Обаче има един човек, който я чака — зная добре това, — и то човек, верен на моето дело… Да, сър Гай от Гизбърн ще я получи — и то с благословията на баща й, ако познавам добре човека си… А сър Гай ще ми плати хубавичка и тлъста зестра за невястата си!

 

 

Никой не се усъмни в двамата предполагаеми поклонници на пиршеството на граф Робърт, но въпреки тора на следващия ден в параклиса на абатството Фаунтънс обстановката около подготвянето на сватбата беше някак напрегната.

Лорд Фицуолтър изглеждаше угрижен и притеснен, докато дъщеря му Мариан бе доста спокойна, при все че двамата чакаха известно време пред олтара, докато граф Робърт пристигна на кон с отряда си от стрелци. Едва след като разположи хората си във военен ред из параклиса — което предизвика учудването на лорд Фицуолтър и възмущението на абата, — граф Робърт дойде и зае мястото си редом с Мариан.

Ниският дебел абат, който съвсем не изглеждаше доволен, започна да реди плавно службата, а в обширната ниша зад него монасите в дълги редици пееха отговорите.

Но още преди да бъдат изречени думите, които щяха да направят Робърт и Мариан съпруг и съпруга, долетя шум от чаткане на конски копита, от сблъсък и дрънчене на броня и в параклиса влезе рицар с изтеглен меч в ръката, последван от група въоръжени мъже.

— Какво означава това светотатство? — извика абатът, раздиран между страха и възмущението.

— Стойте! — извика рицарят. — Аз, Гай от Гизбърн, идвам в името на краля да прекратя тази церемония! Пърсивант, чети заповедта!

Един мъж, облечен с дрехите на нотингамския шериф, пристъпи напред, разви пергамент и прочете на висок глас:

„В името на принц Джон, регент на цяла Англия, нека всички знаят, че Робърт Фицут, известен като граф на Хънтингдън, известен също като Робин Худ, е подпомагал враговете на краля, нарушавал е кралските закони и е предател спрямо краля и издигнатите от него. С настоящето същият Робърт Фицут или Робин Худ се обявява извън закона, земите и богатствата му се конфискуват, а самият той се осъжда на изгнание и изгонване в името на Ричард, нашия крал, и на регента, принц Джон.“

— Сър Гай — каза спокойно Робърт — дошъл си със злонамерено искане, изцяло недостойно за високия орден на рицарството, към което принадлежиш. Колкото до тази заповед, поставям под въпрос нейната достоверност. Покажи ми, че към нея е прикрепен печатът на крал Ричард… Не можеш. Покажи ми тогава печата на моя господар, епископа на Или, единствения законен регент, посочен от краля… Виж ти, и той липсва в заповедта… Кажи ми в какво съм играл ролята на предател и по каква причина аз, Робърт Фицут, скуайър на Локсли и граф на Хънтингдън, трябва да отговарям за предполагаемите злодеяния на митическия горски демон, наричан Робин Худ, който положително не е нищо друго освен вампир, измислен от доверчивите и пълни с предразсъдъци невежи!

Гай от Гизбърн дрезгаво се изсмя.

— Не е време за шеги и приказки за вампири — извика той. — Всички ние знаем, че ти винаги си пренебрегвал законите и си се стремял да насъскваш крепостните против господарите им. Дори самият факт, че се наричаш граф на Хънтингдън по линията на саксонските прадеди на майка си, те изобличава като предател: старите саксонски графове бяха лишени от правата си и обявени извън закона, тъй като отказаха да се подчинят на истинския крал, на Уилям Нормандски, а само графските титли, давани от сегашния крал, са в съответствие със закона. Що се отнася до извършените от теб нарушения на горските закони, на всички е известно колко сръчен стрелец си, и малко са пътниците по тези места, които не са яли от кралското еленско месо под твоя покрив. Накрая, безполезно е да се преструваш на невинен за престъпленията, които си извършил под измисленото име Робин Худ. Колко измежду твоите привърженици са преследвани от закона грабители, за които се говори, че принадлежат към шайката на Робин Худ? Какво ще кажеш за неговия пръв помощник, който живее в твоя дом? Или за Мъч, мелничарския син, когото Робин Худ е взел под своите грижи — в твоята къща, в замъка Локсли?

— Добре тогава — чу се тихият отговор. — В този миг и на това място Робърт Фицут, граф на Хънтингдън, престава да съществува. Ти ме нарече Робин Худ — както всички вие, така и вашият шериф, да, и самият принц Джон, ще живеете в страх от това име. И не само вие, а и всички като вас: абатите и епископите, които трупат тлъстини от страданията на сиромасите; нормандските рицари и барони, които престъпват както кралските, така и божите закони със своите жестокости; да, и всички тям подобни ще треперят от ужас, докато Робин Худ царува в Шърудския лес — и в Шъруд, и навсякъде, където има злини за оправяне, — до времето, когато крал Ричард се завърне у дома от кръстоносния поход и справедливостта отново възтържествува в прекрасната английска земя.

После, като се обърна към Мариан Фицуолтър, която през цялото време бе стояла редом с него, Робин нежно каза:

— Лейди Мариан, кому даряваш, любовта си — на графа на Хънтингдън, чиито земи се простират от Трент до Уз, или на обикновения човек Робин Худ — престъпник, който сега се завръща към зелените дървета на родния си дом, към Шърудския лес?

— Не я дарявам нито на графа, нито на неговото графство — твърдо отвърна Мариан, — а на този, когото обичам; ще стана съпруга единствено на него.

— Така мислех и аз — сериозно каза Робин — и макар церемонията да не е приключила, заявявам, че въпреки това ние сме законни съпрузи пред очите на бога и на присъствуващите… Лорд Фицуолтър, оставям дъщеря ви на вашите грижи: добре я пазете в замъка Арлингфорд, а аз отново ще я поискам от вас, когато крал Ричард дойде тук и съедини ръката й с моята.

— И аз се заклевам в това! — извика Мариан. — Ти, Робин, си мой господар и съпруг, друг никога няма да бъде това за мене, дори да остана до гроб девойка!

— Сега бързо тръгвайте — каза Робин на лорд Фицуолтър. — И ти върви с него, мила Мариан. Не, ти не можеш да ми помогнеш — когато победя тези зверове, ще потегля с коня си към веселия разлистен лес и там ще направя своя дворец.

— Хайде, измамни предателю Робин Худ! — извика Гай от Гизбърн. — Собствената ти уста те осъди на измяна пред събралите се тук — тях аз призовавам за свидетели… Хайде, предай меча си и се подчини на властта на своя несъмнен господар принц Джон. Ако постъпиш така, все още можеш да се надяваш на милост!

— Принц Джон не знае какво е милост — извика Робин. — Той знае само желанията на собственото си зло сърце — и ти вършиш зло, като му служиш… Колкото до меча ми, аз го връчвам на Джон и неговите служители ей така!

И внезапно със светкавично движение Робин измъкна меча си, завъртя го и стовари такъв удар върху железния шлем на Гай от Гизбърн, че той се олюля и се строполи в несвяст. После Робин Худ се втурна през централната част на църквата, хората му се присъединяваха към него от всички страни и близо до вратата на параклиса се разигра кратка и бурна схватка.

— Помощ! Убийство! Светотатство! — крещеше дебелият абат, а монасите му и калугерите подеха този вик, като се блъскаха и скупчваха в желанието си да се измъкнат през тясната врата, която водеше към абатството. От време на време някоя стрела, изпратена от стрелците на Робин, които изпразваха колчаните си върху придружителите на сър Гай, ги караше да побързат и накрая те също бяха изтикани към вратата, през която абатът вече се беше промъкнал и се намираше в безопасност.

Когато звукът от конските копита го уведоми, че лорд Фицуолтър с Мариан и тяхната свита са се отдалечили по посока на Арлингфордския замък, Робин даде знак на своите хора и като се втурнаха решително, те се озоваха извън параклиса и потеглиха през Шърудския лес към замъка Локсли.

Сър Гай, все още полузамаян, едва сега се надигаше от пода на параклиса, и докато идваше на себе си и неуверено се изправяше, Робин и стрелците му бяха вече потънали в зелените дълбини на Шъруд.

— Няма смисъл да го преследваме сега — дано господ накаже разбойника Фицут и приятелите му! — извика той. — Но ако дръзне да отиде в замъка Локсли, ще се натъкне на шерифа и на господин Уорман, които го причакват там.

Като призова тези от хората си, които още се държаха на краката си, да се погрижат за повалените от стрелците на Робин, сър Гай се отправи към абатството, където абатът на драга воля го покани на обяд.

— Безбожен негодник! — изломоти абатът; наложи се отново и отново да пълнят бокала му с отбрано вино, докато се съвземе от вълнението, накърнило достойнството му, и от ужаса на страховитите фучащи стрели. — Справедливо е обявен извън закона. Благословена да е главата на човека, който пресече пътя му.

— Опасен тип — съгласи се сър Гай, като докосна с ръка главата си, която го болеше. — Съжалявам много, че ни се изплъзна, защото сега ще стане още по-опасен.

— Граф Робърт е достоен мъж — забеляза един монах, който сякаш бе най-високият, най-едрият и най-червендалестият между присъствуващите. — Той има най-точното око в Англия и борави с лъка по-умело от който и да е горски жител или стрелец, най-далече стига и улучва целта.

— Братко Майкъл, братко Майкъл! — изпуфтя абатът. — Думите ти говорят за измяна. Как може един престъпник да бъде достоен мъж? Колкото до сръчността му като стрелец…

— Той може да си премери силите с всеки воин — прекъсна го кротко брат Майкъл — и да разцепи върбова пръчка от двеста стъпки!

— Дори да е така — каза сър Гай, като изгледа сърдито монаха, — сега той е извън закона. И колкото по-скоро някоя стрела прободе сърцето му, толкова по-добре.

— Опасно е да се обявява извън закона такъв човек — избухна брат Майкъл. — Вземате дома му, а къде ще живее той? Естествено в леса! Вземате добитъка и свинете му, а какво ще яде той? Естествено кралските елени. Заграбили сте парите и имота му — от това следва, че той ще ограбва всички като вас. О, няма да има рицар или шериф, абат или епископ, който да изпитва сигурност от днес нататък!

— Толкова е по-голямо основанието да бъде бързо заловен и окачен на бесилото! — сопна се сър Гай. — Но, отче, обясни ми за лейди Мариан: как е възможно лорд Фицуолтър да я сгоди за човек като Фицут? Положително нито бащата, нито дъщерята са били в неведение, че той е Робин Худ?

— О, тя е чудесна девойка, в това няма съмнение! — извика брат Майкъл, преди абатът да успее да промълви и дума. — Аз съм нейният изповедник и няма как да не зная това. Кой ще отрече, че е красива, изящна, умна, разсъдлива, извънредно смела? Нима тя не умее да се бие с меч, да върти тояга и да стреля с лък не по-зле от самия Робин Худ? Наистина достойна другарка за достоен мъж — по-добре щеше да бъде, сър рицарю, да забавите идването си с около половин час, щеше да бъде стегнат възел, който никакви заповеди на заграбилия трона принц, Джон не биха могли да развържат!

— Мечът ми щеше да го разсече незабавно — извика сър Гай. — И само твоите свети одежди, господин монахо, спасяват главата ти да не усети острието на същия този меч!

— О, какви наказания ще ти наложа за изкупление на тези слова! — обърна се към брат Майкъл абатът, който щеше да се пръсне от гняв.

— При това положение, свети отче, няма да остана тук, за да ги изстрадам! — извика монахът. — В замъка Арлингфорд ще ме посрещнат с радост — там ще побързам да отида и да намеря убежище.

— А аз ще те придружа — мрачно каза Гай от Гизбърн. — Лейди Мариан, този образец на красотата, е напълно достойна да бъде посетена — и може да послужи за примамка, която да привлече разбойника Робин Худ в капана!