Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (24)

Глава двадесет и първа
Робин Худ и високият поклонник

Ах, когато кралят се завърне,

всички птици през април ще пеят

думи три за мен: „Дойде си кралят!“

Алфред Нойс,

„Робин Худ“, 1926 г.

Навред се носеха слухове за завръщането на Крал Ричард. Принц Джон, обзет от яд, объркване и разочарование, се оттегли в Нотингам и започна да крои отчаяни планове със своя приятел и съюзник шерифа.

Там го посещаваха различните му поддръжници, сред които бе и епископът на Херефорд. Джон го посрещна благосклонно, снабди го с известна сума и го изпрати в Лондон да вдига бунт срещу крал Ричард.

— Милорд — каза епископът, — свитата ми е малка, а пътят през Шърудския лес е пълен с разбойници — нали там е обиталището на Робин Худ, за чиято слава на разбойник говорят и пеят из цялата страна? Милорд, принуден съм да поискам въоръжен отряд, за да ме съпроводи.

— Грешиш — замислено отвърна Джон. — Вярно, че Робин Худ става все по-дързък, но тъкмо затова една малка група може да се промъкне незабелязано, докато голямата непременно ще бъде нападната. Ако те причака някъде, кажи му, че носиш пари за делото на крал Ричард и той най-вероятно ще удвои носеното от тебе и ще те пусне да си вървиш. Сега Робин Худ открито е въстанал срещу мене.

И така, изпълнени със страх, епископът и неговата свита, която наброяваше по-малко от дузина, тръгнаха по пътя от Нотингам.

Щом заминаха, принц Джон нареди да му доведат коня и с група от най-отбраните си привърженици потегли по най-потайни пътечки към Шърудския лес, воден от кралски лесничей — един от малцината, които не паднаха сразени, когато Робин Худ застреля петнадесетте горски пазачи след смъртта на Уил Аления.

 

 

На хълма между Нотингам и края на леса стоеше изправен на коня си висок поклонник, застинал като статуя, и наблюдаваше всички, които влизаха и излизаха през градската порта. Под поклонническите одежди той беше облечен с риза и гамаши от метална мрежа, на главата му под поклонническата качулка имаше железен шлем, а на пояса му висеше меч.

Не след дълго един човек, който тичаше с все сила, прекоси полето, спря и му каза нещо. Поклонникът го изслуша и лицето му придоби сериозен израз. После размени няколко думи с пратеника, който му отдаде чест и бързо хукна обратно.

След малко по хълма бавно се заизкачва херефордският епископ с неголямата си конница. Поклонникът тръгна към него и почтително го поздрави.

— Милорд — каза той, — умолявам ви, позволете ми да яздя заедно с вас през гората. Чух, че тъдява се навъртат разбойници и ще бъда в по-голяма безопасност в уважаемо общество като вашето, отколкото сам.

— С радост приемаме да яздите с нас, свети поклоннико — отвърна епископът. — Но много се боя, че моите хора едва ли ще са добра защита за вас, ако ни нападне Робин Худ.

И те потеглиха по сенчестите горски пътеки, а към пладне стигнаха до дългата тревясала просека, в която тук-таме растяха дървета.

Под едно от тях, недалеч от пътя, имаше пет-шест души, облечени с груби овчарски дрехи, които деряха и режеха на късове току-що убит елен.

Изпълнен със законен гняв, епископът подкара коня си към тях.

— Какво правите тук? — попита той. — И как се осмелявате да убивате кралски елени, противно на горските закони?

— Ние сме овчари — отвърна водачът им — и обикновено сме с овцете на пасищата в Белвоар. Но днес решихме да се повеселим, затова убихме този тлъст елен за обед!

— Нахалнико! — зяпна епископът. — Ще си платиш за това по кралските закони! Стягай се и тръгвай с мене, ще те изправя пред принц Джон, който обесва престъпниците още за първия убит елен!

— О, милост, милост! — завика овчарят. — Моля ви да ни простите! Никак не подхожда на човек с уважаваното ви и милосърдно занимание да отнеме толкова много човешки живота!

— Ами, милост, милост! — отвърна епископът, като му подражаваше. — Никаква милост за такива като тебе. Затова побързай! Надявам се, че принц Джон ще избеси цялата ви пасмина!

Тогава овчарят измъкна от дрехата си рог и изсвири три пъти.

И докато епископът стоеше зяпнал от учудване и нарастващ страх, от околната гора наизскачаха яки стрелци в яркозелени дрехи и дотичаха до овчарите, които също съблякоха дрехите си и излезе, че под тях са облечени като горски жители.

— Каква е волята ти, господарю? — попита Малкия Джон, като леко се поклони на овчарския водач.

— Това е херефордският епископ — каза Робин, докато смъкваше докрай маскировката си. — Предлага да ни обеси съвсем безмилостно.

— Отрежи му главата, господарю, и го закопай под това дърво!

— О, милост, милост! — извика епископът, като се свлече от коня и коленичи пред Робин. — Имай милост към мене! Ако знаех, че си Робин Худ, нямаше да мила оттука!

— Ами, милост, милост! — отвърна Робин, като на свой ред подражаваше на епископа. — Затова побързай и тръгвай с мен към обиталището ми! Малки Джон, завържи очите му, а другите да вържат очите на хората му! И вземете елена.

Едва сега поклонникът, който стоеше и наблюдаваше тази сцена, се обади:

— Добри ми Робин Худ! Не съм от хората на този човек, само яздех заедно с тях. Въпреки това не мога да остана безучастен към убиването на един епископ, без да си мръдна пръста. Бих се в светите земи с крал Ричард в кръстоносния поход против неверниците сарацини в името на светата църква.

— Добри ми поклоннико — отвърна учтиво Робин. — Не споря с тебе. Ела обаче с нас, опитай гостоприемството ни и ще се увериш, че няма да бъде извършена несправедливост. Но най-напред ще се закълнеш в божия гроб, който си защищавал, че ако не ти вържем очите, няма да издадеш тайната пътечка до обиталището ни.

— Заклевам се — тържествено каза поклонникът и потеглиха, като Робин водеше коня на епископа от едната страна, а Джон — от другата, както каза, „да не би негово преосвещенство да попадне на разбойници“.

 

 

През това време Мариан бе останала в тайната долчинка сама с Бетрис, съпругата на Джордж от полето. Цяла сутрин до пладне те седяха пред пещерата на приказки, докато закрепваха сиви гъши пера върху стрели.

— Робин ще се върне скоро — каза Мариан. — Съобщиха му, че херефордският епископ ще минава сутринта през гората, затова можем да очакваме гости за обяд.

— Надявам се, че ще платят добре — засмя се Бетрис. — Надявам се, че…

Но изведнъж млъкна и втренчи поглед в орловата папрат.

— Какво има, Бетрис? — попита Мариан.

— Стори ми се, че в папратта ми се мярна лице отвърна Бетрис. — Ей там. Да, стеблата още се поклащат.

В този миг папратта се разтвори и в долчинката се появи принц Джон с малък въоръжен отряд.

Мариан бързо прошепна нещо на Бетрис, която тутакси се скри в пещерата, и безстрашно се обърна да посрещне принц Джон.

— Намерихме тигрицата в леговището й! — извика той. — Най-после след толкова години, Мариан, отново се срещаме и сега няма да се разделим така скоро, както последния път. Робин Худ е много зает с херефордския епископ — уверих се в това, преди да дойда!

Мариан бързо отстъпи назад, взе рог от пояса си и изсвири три пъти с него. После грабна меча, който й донесе Бетрис, и зае отбранително положение.

— Назад, диви звяро — извика тя на принц Джон. — И да си принц, и да не си, между нас е мечът, а аз си служа с него не по-зле от всеки мъж — ще се защищавам, докато дойде Робин!

— Бързо! — нареди принц Джон на хората си. — Хванете я и да се махаме! По дяволите, не се помайвайте! Ако я бях хванал веднага, нямаше да изсвири с тоя рог! Всеки пропуснат миг ни носи опасност.

Двама мъже се спуснаха към Мариан, която обезоръжи единия с рязко движение на ръката си, а другият падна мъртъв на земята след светкавичен и ожесточен бой с мечове. В това време с удар на тояга, достоен за самия Джордж от полето, Бетрис повали първия нападател.

Колкото и умело да се биеше, Мариан не можеше да устои дълго на петима въоръжени мъже и макар че рани сериозно един от тях и изби меча от ръката на друг, накрая й надвиха.

— Пипнахме я! — злорадо каза принц Джон. — Тръгвайте бързо, красавци, иначе онова бясно хънтингдънско псе ще ни лае по петите заради кучката си!

В очите на Мариан проблесна презрение и отвращение и тя удари Джон през лицето.

Той сърдито изруга и тъкмо вдигна ръка да й го върне, профуча стрела и се заби в дланта между палеца и показалеца му. Ако Робин не беше пробягал почти половин миля със скоростта на бързоногите шърудски елени, стрелата му щеше да се забие в костта на ръката на принца и щеше да му се наложи да подпише Магна харта^[1] чрез доверено лице.

Джон изруга и като се обърна, видя, че Робин, с меч в ръката, е стигнал до половината на долчинката.

— Принц Джон! — извика Робин. — Сигурно ти е дотегнало да се биеш с жени, ела тогава да се биеш с мен!

Джон изрева към четиримата:

— Дръжте го! Това е разбойникът Робин Худ. Който го убие, ще бъде богато възнаграден! Бързо, кучета, той е сам!

Мъжете се спуснаха към Робин, който се облегна на един дъб и се биеше с тях сякаш обладан от зъл дух.

— Минете му в гръб! — крещеше Джон. — Не мога да оставя момичето, опасно е!

— Достойни думи за принц! — надсмя му се Робин и като повали с удар един от мъжете, се завъртя, скочи назад и пресрещна другите трима.

Принц Джон грубо хвърли Мариан на земята, извади меча си и крадешком се приближи до Робин, като чакаше удобен случай да забие меча си в гърба му. Но очите му бяха така напрегнато приковани към бъдещата му жертва, че не успя да забележи как няколко души в яркозелени дрехи безшумно скочиха от скалите зад пещерите. Миг по-късно го хванаха здраво изотзад, а тримата оцелели от отряда му, като видяха хората на Робин, изведнъж се обърнаха и си плюха на петите. Но не избягаха далече — няколко стрели откъм дърветата от двете страни на долчинката ги повалиха мъртви много преди да стигнат до тайната пътека, по която бяха дошли.

— Не го съсичайте! Вържете го и го оставете в пещерата — каза Робин на мъжете, които държаха принц Джон. После с тревога се обърна към Мариан, но тя вече бе станала на крака — развълнувана, но невредима, а в същия миг Бетрис излезе от пещерата, въоръжена с лъкове и стрели — твърде късно, за да е в помощ.

— Е — каза Робин, когато редът бе възстановен, а херефордския епископ със свитата си — доведен и всички седяха на тревата, — заслужихме обеда си! Почетете трапезата ми, милорд епископе, а и ти, добри ми поклоннико! Да видим колко сте гладни.

— Живееш си добре тук, приятелю Робин Худ — каза поклонникът, като гледаше приготовленията за обяда.

— Но си изкарваме прехраната — усмихна се Робин.

— Обаче убивате кралски елени — отбеляза поклонникът.

— Според мене — отвърна Робин — с това не нарушаваме някакъв справедлив закон. Щом сме обявени извън закона, ще минем й без него! Но смятам, че ни прокудиха несправедливо — това беше работа на Джон и на любимеца му, нотингамския шериф. Живеем тук, за да изправим злината — не знаем досега да сме навреждали на честен и предан човек; пречим само на тези, които — със закона на своя страна или не — ограбват или потискат невинните, или посягат на женската чест. Наричат ме приятел на бедняците, защото вземам от богатите и давам на бедните; никога обаче не съм вземал от верен рицар или почтен свещеник, които са положили своята клетва и се стремят да живеят по божите закони. Не съм навредил на селянина, който оре земята, нито на овчаря, който се грижи за стадото си — на никого, изкарващ прехраната си с честен труд или занимание; моя жертва обаче стават духовниците — независимо дали са прости монаси, или епископи с митри, — които потискат своето паство, мамят, крадат и лъжат, и живеят в доволство, забравили за светото си призвание. Е, добри поклоннико, ние поне сме почтени разбойници. Няма да измените на благородното си призвание, ако си позволите да обядвате с нас. Ако не ви е страх, че ще ядете кралски елен…

— Да ме е страх ли? — засмя се от сърце поклонникът. — Та аз смятам кралските елени за мои! Ще ям не на шега — гладен съм, сякаш съм изминал пеша целия път от Ерусалим до дома, пък съм и не по-малко жаден!

Когато обедът свърши, Робин се обърна с достойнство към епископа:

— Милорд — каза той, — днес обядвахте с мене. Нека вдигнем заедно наздравица за крал Ричард и скорошното му завръщане. А после ще ни платите и ще си ходите.

— Значи вземате пари за обедите? — попита поклонникът. — И макар да сте престъпници, пиете за завръщането на краля?!

— Задължени сме му за това — каза Робин, като отговори само на втория въпрос. — Защото в крайна сметка вземаме храната назаем от него! Но никога не забравяме и ще помним винаги, докато ловджийските ни рогове отекват из веселия Шъруд, да пием за вярност към нашия истински крал… Дружина, за краля!

— За краля! И за завръщането му от кръстоносния поход! — извикаха всички присъствуващи, скочили на крака с чаши в ръце.

— А сега, епископе — направо каза Робин, — какви пари носите?

— Много малко — нервно отвърна епископът. — Към двеста монети. И те не са мои — нося ги на тези, които участвуват в кралската разпра срещу присвоителите на властта и тираните.

— Претърсете него, свитата му и товара им — заповяда Робин. После се обърна към поклонника полуусмихнат и каза: — Добри господине, носите ли в себе си пари? Всичко, което събираме по този начин, отива — тъй като откупът за краля вече е платен — за тези, които живеят в недоимък, за бедните, потисканите, вдовиците и сираците.

— Не зная колко имам — отвърна поклонникът. — Понякога имам много, понякога — малко, случва се и нищо да нямам. Можете да ме претърсите и да вземете каквото намерите — каквото и да става, но заради доброто ти сърце и протегнатата ръка изпитвам жал, че парите ми не са повече.

— Щом казваш така — извика Робин, — няма да докосна и пени! Но след като си толкова снажен и як мъж, трябва да участвуваш в нашия юмручен бой. Първо обаче ще накараме епископа да ни потанцува джига, защото виждам, че парите му излизат много повече, отколкото си спомняше, и ще мине време, докато ги изброят!

— Не мога да танцувам! — възпротиви се епископът, като се помъчи да се престори на възмутен, но изглеждаше само много уплашен.

— Нека някои от вас — заповяда Робин — го убодат леко по краката със стрелите си. Казва, че не можел да танцува, но ми се струва, че просто не иска!

— Не мога и не искам! — извика епископът. — О, по-внимателно! На десния си крак имам разширени вени и ако ме убодете по него, ще умра!

— Убодете го по другия крак — спокойно каза Робин. — Хайде, танцувай!

Така епископът се принуди да вдигне полите на расото си и да танцува джига — независимо дали го желаеше, — а всички разбойници избухнаха в неудържим смях, като гледаха забавната му дебела фигура и зачервеното от яд лице; дори едрият поклонник се присъедини към веселието им.

— Стига, достатъчно! — каза накрая задъхано Робин. — Достатъчно се забавлявахме с това. Нека сега започнем състезанието.

— Как се играе? — попита усмихнато поклонникът.

— Много просто — отвърна Робин. — Ти стоиш прав, а някой от нас те удря веднъж. Ако не успее да те повали, ти го удряш веднъж в отговор.

— Хубав спорт наистина — каза поклонникът, запретна ръкави и се изправи. Голите му ръце можеха да бъдат гордост за всеки ковач.

— Ела, Малки Джон — извика Робин, — и покажи на този достоен противник, че не всички юнаци са заминали на кръстоносния поход.

Малкия Джон също запретна ръкави, замахна и удари с все сила. Но поклонникът сякаш не забеляза това — просто вдигна ръка и просна Малкия Джон на моравата.

— Пресвета дево! — извика монахът Тък и оголи ръка като говежди бут. — Жилите не успяха, да видим сега дали ще успеят телесата!

И е тези думи нанесе удар, който можеше да повали вол. Поклонникът само леко се олюля.

— Добре блъскаш, отче! — каза засмяно той и като вложи този път малко повече сила в удара си, просна дебелия монах възнак и той остана да лежи задъхан, като викаше отново да го вдигнат на крака.

— Толкова я бива войнствената църква — каза поклонникът, като духаше на кокалчетата на ръцете си. Платих ли вече за обеда си, добри Робин?

— Последният удар ще изплати всичко докрай — отвърна Робин и самият той пристъпи напред. — Случвало се е да събарям монаха и да устоявам на удара му. Но до смърт се боя от тебе, могъщи човече!

Тогава поклонникът се стегна да посрещне удара и Робин замахна с все сила. Поклонникът се олюля заплашително, но нито падна, нито отстъпи.

— Сега е мой ред, добри горски рицарю! — каза поклонникът и повали Робин на земята, сякаш беше кегла.

— Победи всички ни! — рече засмяно Робин, когато отново стана на крака. — Пресвета дево, ти си най-силният мъж, когото съм срещал! Кажи сега, добри поклоннико, не би ли се отказал от обичайния си живот, за да дойдеш при нас в зеления лес?

— Не ми е възможно — каза поклонникът и в гласа му се прокрадва съжаление. — Пътувам по кралски дела.

— И ние тук вършим кралски дела, както се помъчих да ти покажа — отвърна Робин, но поклонникът само поклати глава и се усмихна.

— А ето че други пътуват по дяволски дела! — извика точно в тоя миг Малкия Джон, като подаде на Робин писмо, което току-що бе намерил зашито в расото на епископа.

Робин го прочете и смръщи вежди.

— Кълна се в разпятието! — извика той. — Имам намерение, господин епископе, да те обеся на най-близкото дърво!

— Пощади ме! — изпищя епископът, като се хвърли в краката му. — Нямах избор! Не виждаш ли кой е подписал писмото?!

— Виждам — отвърна Робин — и това ми напомня, че имаме пленник — човек, който напада жени, когато няма наблизо мъж да ги защити. Доведи го тук, Малки Джон!

Тогава изведоха принц Джон от пещерата и го изправиха пред Робин. Но когато високият поклонник го съзря, той нададе вик, смъкна качулката си и пресрещна пленника.

Принц Джон само го погледна в лицето, пребледня като смъртник и падна, влачейки се на колене.

— Ричард! — изумено каза той. — Крал Ричард, моят брат… се е завърнал да ме накаже.

— Развържете го — заповяда кралят. — А сега бързо си върви и живей оттук нататък праведно!

Принц Джон несигурно се изправи на крака, замаян и мъртвешки блед. Докараха коня му, той го възседна и препусна в луд галоп.

Когато изчезна от погледа им, крал Ричард се обърна към Робин Худ, който бе коленичил пред него — пример, последван от цялата му дружина тутакси, щом шепотът „Кралят, кралят!“ обиколи всички.

— Простете ми, господарю! — каза Робин.

— Изправи се — каза кралят и помогна на Робин да стане. — Изправи се, приятелю, от все сърце прощавам на теб и на всички тук… Освен на негово херефордско преосвещенство. Робин, чух да разказват — защото за тебе и твоите подвизи говори цяла Англия, — че лейди Мариан все още води живот на девойка и ще го води докато аз, кралят, не се завърна и не я получиш от моите ръце за жена. Вярно ли е?

— Вярно е, господарю — отвърна Робин, а Мариан дойде, застана редом с него и го улови за ръка.

— Тогава аз ти я давам — сега и вовеки веков. Херефордският милорд ще съедини ръцете ви за свещен брак, а отец Тък ще му помага. И това добро дело ще изтрие петното от миналото. Епископе, изпълнете задълженията си, а после се връщайте у дома и вече не се занимавайте със заговори.

 

 

Така Робин Худ и девойката Мариан се ожениха в Шърудския лес, а Ричард Лъвското сърце предаде невястата на младоженеца. След това те тържествено потеглиха за Нотингам. Начело на всички яздеше Ричард, до него Мариан и редом с нея Робин.

— Милорд Хънтингдън — каза Ричард, докато яздеха, — на днешния ден ти получаваш отново земите и титлите си, но бих взел от тебе тези мъже от бившата ти дружина, които са готови да ми служат предано. Англия има много врагове и преди да настъпи истински мир, имаме нужда от силни ръце и верни сърца.

 

 

Те влязоха в Нотингам като тържествено шествие след голяма победа — орачът захвърли плуга в полето и хукна да не изпусне гледката, ковачът остави чука да изстива на наковалнята, старите и болните станаха от постелите си и закуцукаха до прага на къщите си, за да приветствуват крал Ричард. Крал Ричард и Робин Худ!

Само шерифът побърза да избяга и докато крал Ричард беше в Нотингам, от него нямаше и следа.