Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (21)

Глава осемнадесета
Вещицата от Пейпълуик

Ще ви разкаже той за Шъруд —

овчари как поканил Робин Худ

от долината Белвоар на пир.

И щели да се веселят безспир,

ако един от тях не бил изчезнал…

Бен Джонсън,

„Скръбният овчар“, 1640 г.

Едно от най-необикновените приключения на Робин и дружината му се случи когато те бяха напуснали затънтените долчинки на Шъруд заради градините и зелените тревисти хълмове, където овчарите и овчарките на Пейпълуик водеха скромен и безгрижен живот, далече от всякакви войни и безредици.

В един прекрасен летен ден Робин Худ реши да устрои пиршество, на което да покани всички овчари и овчарки, както и дружината си. Мариан, Аления и още няколко мъже отидоха на лов за елени, а Робин посрещаше гостите. Но не всички бяха дошли — нямаше го овчарят Егламур.

— Къде е този, който обичаше да пее такива хубави песни? — попита Робин, а овчарят Лайънъл отговори:

— Уви, добри ми Робин, Егламур изгуби своята любима; прекрасната Ърин, която се удави само преди няколко дни, като преминаваше река Трент. Изобщо не откриха тялото и Егламур не иска да повярва, че тя е мъртва — продължава да я търси по горите и хълмовете, вика я по име и мисля, че дори птичките плачат за него.

— Такава скръб трудно преминава — каза Робин. — Но все пак иди и го намери, приятелю Лайънъл, и нека Мъч също дойде с тебе. Вижте дали ще го откриете и го доведете на нашето пиршество.

Току-що бяха тръгнали да търсят Егламур, когато наблизо изсвири един рог и Мариан се завърна — вървейки гордо най-отпред, а след нея идеха Аления и останалите, понесли одран, готов за печене елен.

— Мила Мариан! — извика Робин.

— Робин, любими мой! — отвърна Мариан. — О, сега щастието ми за днес е пълно! Станах рано, преди изгрев, и беше толкова интересно да търсим елени! Падна от един изстрел, даден много отдалече — моята стрела го улучи в сърцето. А сега виждам и тебе — чакаш заедно е всички наши приятели!

— Да, чакахме ви — каза Робин. — Това наистина е радостен ден.

— Само една сянка падна върху ни — рече Мариан. — Когато убихме елена и го нарязахме, на дървото над главите ни кацна гарван и зловещо заграчи.

— Чакал е да получи своя дял — засмя се Робин. — Гарваните са мъдри птици и знаят, че ловците имат обичая, когато режат гърдите, да отделят гръдната кост с хрущяла — в същност затова и я наричат „гарванова кост“.

— Зная — каза Мариан, — но овчарят Каролин, който беше с нас, се закле, че това не е обикновен гарван, а майка Модлин, пейпълуикската вещица, която, каза той, можела да се преобразява на каквото си поиска. Каролин срещнал Модлин на зазоряване, когато вдигаше елени за нас, и казва, че тя го прокълнала и заплашила, че лоши работи ще се случат на всеки, който яде от елените на пиршеството на Робин Худ!

Мариан каза това наполовина на смях, но все пак донякъде и се страхуваше, защото в тези времена всички хора вярвали в магьосници — сигурно точно затова тогава все още се намирали вещици, които наистина били свързани с тъмните сили на злото.

Докато Мариан отиде да се измие в близкия поток, Робин се обърна към овчаря Каролин и го помоли да му разкаже за майка Модлин.

— Тя наистина е вещица — каза Каролин. — Някои я смятат просто за мъдра жена, но повечето от нас са я разбрали. Аз със сигурност знам, че е зла вещица, при това се преобразява!

— Защо си убеден в това? — попита Робин.

— Ами видях я само преди миг — отвърна Каролин. — Беше запалила малък огън долу край потока и вареше точно костта от убития елен, която хвърлихме.

В настъпилото след тези думи мълчание Мариан бързешком се върна при тях. Но сега всичката радост и веселост бе изчезнала от лицето й, а очите й гледаха хладно и сурово.

— Е, мила Мариан — каза Робин, — започваме ли пиршеството?

— Пиршество ли? — извика Мариан, а гласът й се бе изтънил от гняв. — Какво пиршество?

— Мариан, Мариан, колко странно изглеждаш! — каза Робин. — Кажи, да не би случайно нещо да те е изплашило или оскърбило?

— О, добре съм! — сопна се Мариан. — По-добре съм от всеки друг път.

— Тогава нека извикаме нашите приятели за пиршеството — повтори Робин, като все още се взираше с тревога в нея.

— Приятели ли! — извика Мариан. — Те няма да пируват с това еленско месо! То не подхожда на грубите им селски усти, които не могат да се отворят и да благодарят за него. По-добра за тях е някоя овца, на която й се броят ребрата… Уил, вземи еленското месо, и то по-бързо! Занеси го на майка Модлин, на мъдрата жена, която вие наричате вещица. Кажи й, че е от мене — тя поне ще бъде признателна и ще ми изпрати дълбоката си благодарност.

— Мариан! Да вярвам ли на очите си? — зяпна Робин. — Приятели, кажете ми, че сънувам, че аз не съм Робин Худ, нито това е моята Мариан!

— Робин Худ си, успокой се — сопна се Мариан. — Ти си този, който следи всичко, което правя, върви подире ми на всяка крачка, ревнува ме и ме потиска… Ще дам месото на когото си искам. Аз убих елена и мога да разполагам с него. И не ти позволявам да наричаш моята мила приятелка вещица… Иди и си пълни корема с пиво заедно с простите овчари и момичетата им — не мога повече да понасям присъствието ти днес!

И с тези думи тя тръгна към гората, като остави всички онемели.

— Страхувам се, че я е поразила някаква болест — каза най-подир Робин. — Никога не е била такава…

Ще ида да я потърся… Но, Алени, изпълни молбата й, занеси еленското месо на майка Модлин… Приятели, простете ми. Това развали цялата радост от веселието, но не губя надежда, че всичко ще се оправи.

След което Робин тръгна към гората и скоро откри Мариан, седнала край потока с овчарката Ейми, която й разказваше тъжната история на Егламур и изчезналата Ърин.

— О, любов моя! — извика Мариан, веднага щом видя Робин. — Прости ми, че толкова дълго се забавих.

И тя хукна към Робин с разперени за прегръдка ръце. Но Робин каза сухо:

— Значи сега съм вече твоя любов, а не човекът, който те следи на всяка крачка, който те ревнува и потиска!

— Да ме следиш? Да ме ревнуваш? — изуми се Мариан. — О, Робин, какво искаш да кажеш?

— Нима ти не напусна гостите ни, като заяви, че овца, на която й се броят ребрата, е най-подходящото ядене за тях, нима не изпрати Уил Аления да занесе еленското месо на майка Модлин?

— Аз… на майка Модлин? — изуми се отново Мариан. — Така ли ти каза Уил?

— Не можеш да го отречеш — отвърна й Робин, — защото Лайънъл чу всичко. Ето, самият Уил идва!

— Уви! — извика Мариан и очите й се напълниха със сълзи. — Ти си правиш някаква жестока шега с мене. Не съм казвала нито едно от тези неща, нито съм изпращала еленското месо на майка Модлин. Дойдох тук, при потока, за да се измия, и щях веднага да се върна, ако не бях срещнала Ейми — останах да, чуя тъжната история как Ърин изчезнала.

В това време Уил Аления вече дойде при тях.

— Изпълних молбата ти — каза той — и занесох еленското месо на майка Модлин.

— Уви! — отново извика Мариан. — Вие сте се съюзили против мене. Никога не съм ти нареждала подобно нещо. През цялото време, откакто ви оставих точно след като Лайънъл ви разказа за гарвана и за майка Модлин, бях тук с Ейми.

— Гарванът и вещицата! — възкликна Уил. — Кълна се в светата дева, че в това има нещо странно. Желаеш ли, добра лейди Мариан, да донеса обратно месото?

— Да, наистина — отвърна Мариан и Аления веднага потегли бързешком.

— Добри Робин Худ — каза Ейми, — заклевам се пред бога, че девойката Мариан беше тук с мене поне половин час, че когато дойде, ръцете й бяха изцапани от елена, затова имаше намерение да ги измие в потока.

— Колко странно… — започна Робин. — Но нима е възможно така да сме били измамени?

— Я погледни — прекъсна го внезапно Лайънъл. — Ето че иде самата майка Модлин, а с нея е Малкия Джон.

И наистина, към тях идеше старата жена, която смятаха за вещица — прегърбена фигура с дълги побелели кичури коса и зъл, дори жесток поглед; тя ситнеше куцешком до великана, който я водеше.

— Добри господарю! — извика Малкия Джон, когато наближиха. — Това е майка Модлин, която иска да говори с тебе. Казва, че идва да благодари за някакъв подарък, който й е изпратила девойката Мариан.

— Тъй е, златни сърца! — пискливо извика Модлин. — Тя ми изпрати рогач, цял рогач за клетата стара Модлин, най-тлъстият елен, който са виждали очите ми. Така умело убит и по такова време, та всичките ви приятели да останат гладни заради този подарък!

— Значи е вярно — с тих глас каза Робин.

— О, такъв разкош за бедната старица! — продължи Модлин. — Ще си загубя ума от радост!

— Положително, добра майко — каза Мариан, — е станала някаква грешка. Месото на този елен беше предназначено за угощението на милите ни приятели овчарите и овчарките от Пейпълуик, за които дори най-добрият рогач от Шъруд не може да е достатъчно добър. Повярвай ми, моите ловци са сбъркали и са ти го донесли целия — иначе трябва да ме е споходило умопомрачение, за да им наредя подобно нещо. И съм сигурна, че като ти обясним това, майко Модлин, ти няма да вземеш месото, след като знаеш кои са гостите ни. Не забравяй, че благородният елен все още е най-отбраното ястие за всяко горско угощение!

— Но аз зная колко си милосърдна, добра лейди — с плачлив глас каза Модлин. — Можете да минете и без него… Вече не е възможно да ви го върна, защото го раздадох на бедните си съседи из целия Пейпълуик и околността!

— Не съм давала елена! — извика Мариан и закърши ръце. — Или е бил откраднат, или е направена магия!

Точно в този миг дотича Уил Аления и се обърна към Робин Худ:

— Добри ми господарю! — каза той. — Еленът отново е в твоята готварница. Намерих го непокътнат там, където го бе скрила майка Модлин. Сега приятелят ни Ренолд се занимава с приготвянето му.

— Значи ми дарявате нещо, а после си го вземате?! — извика Модлин.

— Не, Модлин — отвърна Мариан с блеснали очи. — Но сме го вземали, защото ти вече го беше раздала на съседите си! Не съм ти сторила нищо лошо.

Тогава Модлин размаха ръце и започна да сипе проклятия върху пиршеството им и най-вече върху готвача Ренолд:

— На камък нека шишът остър стане;

месото над жаравата простряно

да не посмее никой да обърне:

на въглен цялото да се превърне.

Готвачът ви да почне да трепери

и място да не може да намери.

А после да го заболи главата,

да му се схванат даже и краката,

да се загърчи като червей гадно

и целият ви обед да пропадне.

След което закуцука нататък, а пискливият й глас продължаваше да реди като зла песен клетвите.

— Боже господи! — възкликна Робин, като се прекръсти. — Тя наистина е вещица. Вярвам, че може да се преобразява, както ми загатна Лайънъл. И ако още веднъж я видя престорена на Мариан, защото съм почти сигурен, че тя ни се яви като нея преди малко, ще се уверя, че ни е подлъгала и измамила. Мила Мариан, прости ми, че се усъмних в тебе! С тази целувка искам всички да станат свидетели колко се разкайвам!

Точно в този миг се появи запъхтян монахът Тък, следван от още няколко хора на Робин.

— Стана голяма история — задъхано рече Тък. — Изведнъж готвачът Ренолд се схвана или се парализира! Гърчи се от силни болки, не може да стои на крака, не може да си помръдне пръста, а най-лошото е, че не може да готви!

— Значи трябва да е омагьосан! — извика овчарят Лайънъл. — Майка Модлин го е сторила, нали току-що го прокълна!

— Какво да правим? — попита Робин.

— Трябва да я спрем — извика Лайънъл, — иначе ще стори още по-голяма злина! Сигурно носи някакъв амулет, вълшебен пояс, медальон или талисман.

— Добре — каза Робин. — Нека някои идат да я потърсят. Малки Джон, Джордж от полето, Алени, вървете с Лайънъл. А вие, добри Тък и Мъч, идете да приготвите обеда, жалко ще бъде да го провалим!

— Кълна се, че ще е по-жалко от всичко друго! — извика монахът Тък. — Хайде, Мъч, да побързаме и да спасим обеда!

И хората се пръснаха в различни посоки. Лайънъл разказа на Джон и останалите със страховити подробности, че вещиците винаги живеят в дълбоки, тъмни пещери край разрушени църкви и зинали гробове, че варят отвратителни питиета от горчива мандрагора, старо биле, упойващ бучиниш и езици на отровни змии.

Робин и Мариан останаха с овчарката Ейми, защото тя ги увери, че скръбният Егламур, който оплаква изгубената си любов, непременно ще мине оттам и че биха могли да го спрат и да го утешат.

И точно така стана — след малко сред високите папрати и треви се появи като сянка Егламур, който пееше за изгубената си Ърин:

Тук тя обичаше да се разхожда! Тук… И тук!

Сред маргаритки и сред теменужки.

Под стъпките й разцъфтяваха цветя,

тя бе предвестница на пролетта,

и като нея — лека и въздушна.

Не разпиляваше дори глухарче.

Бе бърза като западния вятър.

След стъпките й соковете скрити

по-буйни ставаха — дори тревите

дълбоко корен пускаха в земята.

— Добри овчарю — каза любезно Робин Худ, когато Егламур спря до тях и мелодията бе заглушена от ридания. — Добри овчарю, успокой се. Зная, че само времето може да излекува такава скръб, но ти не трябва да й се оставяш, ние ще ти помогнем…

— Тя се е удавила! — отчаяно извика Егламур. — Удавила се е в Трент! Може да е бягала от някой негодник — тя, чистата като името си Ърин, прекрасната ми любима, е загинала в студените води! А сега милата й душа витае във въздуха над нас — о, Ърин, Ърин, идвам при тебе!

И той изведнъж се втурна към гората, но не толкова бързо, защото Робин и Мариан успяха ясно да видят фигурата на момиче, което се мярна пред него.

— Света дево — каза Робин, — или онова там е Ърин, или е нейният дух.

— О, Робин, нима мислиш, че това е някоя нова хитрост на Модлин? — изуми се Мариан.

— Ще ги проследя! — извика Робин. — А ти остани тук с Ейми!

И той тръгна по мекия килим на тревата, и изчезна между дърветата.

Много скоро Егламур се изгуби от погледа му, но все пак сегиз-тогиз той виждаше нежната фигура, която взе за Ърин, пред себе си.

Накрая стигна сред черни чукари и дървета, обгорели от гръмотевици, където за миг се заблуди, но после чу викове и позна изсвирването на рога на Малкия Джон. Като тръгна по посока на звука, изведнъж се натъкна на една мрачна къща или колиба, построена до канарата над дълбоко езеро сред скалите, в което с грохот се спускаше водопад и водата се въртеше като във великански котел.

Пред къщата стояха Малкия Джон и Егламур, а на вратата бе Мариан. Робин изненадано спря и незабелязано ги загледа.

— Грешиш, добри ми Джон, много грешиш — говореше Мариан. — Казват, че Модлин е вещица, но това е лъжа. Тя просто е много по-мъдра от повечето жени и знае лек за много болести и рани. Затова не я закачай, добри Джон — върни се при Робин, предай му думите ми и го помоли, ако ме обича, да не я преследва повече — защото тя е моя скъпа приятелка.

— Може да имаш право, лейди Мариан — неуверено започна Малкия Джон, — но Робин сам трябва да реши това. Ще остана тук, докато той дойде.

И Джон отново наду рога. Тогава Робин се показа.

— Добре тичаш, Мариан — каза той. — По-бързо от мене, но все пак…

Не успя да довърши, защото, щом го зърна, Мариан нададе ужасен вик, обърна се и взе да се мъчи да отвори вратата на колибата.

Робин скочи навред и като стори това, видя, че около кръста на Мариан бе препасан чуден пояс, с избродирани по него необикновени тайнствени знаци… Беше го виждал вече, но не на кръста на Мариан… Не носеше ли такъв пояс майка Модлин?

Точно когато вратата се отвори, Робин хвана пояса. Той се скъса и остана в ръката му, а Мариан изчезна в мрака вътре.

Миг по-късно оттам изскочи Модлин.

— Помощ! Убиват ме! Помощ! — крещеше тя. — Нима ще ме ограбиш, разбойнико? Зли крадецо, върни ми пояса, който скъса!

— Да не би при завързването да добива магическа сила — каза навъсено Робин — и това да е причинявало заблудите ни? Виж какво, майко Модлин, нито в Шърудския лес, нито в Пейпълуик или където и да е сред добрите мъже и честните жени няма място за такива като тебе. А сега се махай оттук. Свърши се с талисмана ти! — и с тези думи той запокити скъсания пояс далече в разпененото езеро под водопада.

— Тръгвай! — заповяда той. — Ако след пет минути още се виждаш, хората ми ще те подгонят като вълк. А ако някога отново те срещнат, ще изпълнят заповедта ми да те застрелят като див звяр, както ще те застрелям и аз самият, ако отново ми излезеш, на пътя!

Тогава майка Модлин се обърна и мигом изчезна, без да каже нито дума, и никога вече не я видяха в Пейпълуик или в Шърудския лес.

Когато Робин, Малкия Джон и Егламур влязоха в колибата, намериха там Ърин здрава и читава, та вързана и със запушена уста — да не може нито да помръдне, нито да извика.

Когато я освободиха и Егламур, съвзел се напълно при вида на своята любима, я отнесе в гората, Робин и Джон подпалиха това злокобно обиталище и останаха, докато само тлеещата жарава показваше къде е живяла пейпълуикската вещица.

После весело и победоносно се завърнаха на пиршеството, където ги чакаха Мариан и Ейми, а монахът Тък раздаваше вкусните късове еленско месо.

Всички се зарадваха за спасението на Ърин, а монахът Тък се закле, че след обеда ще отпразнуват тържествено две сватби: не само на Лайънъл и Ейми, но и на Егламур и Ърин.

— А сега да започваме! — извика той. — Преди всичко да се нахраним!

След което запя:

В зеления лес, в зеления лес

пир ще става нечуван до днес.

Свирете и пейте, моми й момци,

кичете се с дъхави горски венци —

на гости покани ви сам Робин Худ

в зеления лес, в Шъруд!