Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (18)

Глава петнадесета
Робин Худ и епископът

Елате, господа, дали разкажа

как Робин Худ епископа надхитри

и подлият духовник бе наказан

си върви без злато и без митра.

„Робин Худ и епископът“, балада

Епископът на Питърбъро не беше човек, който можеше лесно да прости на Робин Худ, че го бе надхитрил в случая с Алин;от долината. Затова старателно търсеше да си отмъсти.

Най-напред отиде при нотингамския шериф.

— Господин шерифе — каза той, — настоявам да ми дадете отряд въоръжени може и стрелци, за да накажа злодея Робин Худ!

— Милорд епископе — отвърна шерифът, — с радост бих направил всичко, за да разпръсна тези нагли разбойници и да обеся Робин Худ. Аз самият имам много причини, за да искам да му отмъстя. Но не мога да събера достатъчно голям отряд: всички мъже от околността, изглежда, са се съюзили с него.

— Тогава ще обиколя рицарите и бароните от графството — Избухна епископът. — Не е възможно и те да са се съюзили с този предател!

— Няма да ти помогнат много — отвърна тъжно шерифът. — По-дребните рицари едва ли биха се осмелили да го нападнат, защото се боят да не подпали именията и да не прогони стадата им.

— А бароните? — не се отказваше епископът. — Няколко диви негодници от гората едва ли могат да подпалят един добре укрепен замък!

— Говорят, че в дружината на Робин Худ имало повече от триста души — отвърна шерифът. — Колкото до бароните, без съмнение те ще те подкрепят, ще извикат и васалите си, арендаторите и крепостните си селяни, но колкото и голяма войска да съберат, никога няма да намериш Робин Худ с тяхна помощ. О, това не значи, че ще успееш да обвиниш дори един от тях в предателство, но Робин Худ винаги ще бъде предупреждаван навреме и цялата му шайка ще се е преместила кротко в Барнсдейл, Пломптън, Деламиър или Пендъл, още преди да си потеглил към него.

— Тогава какво мога да направя? — кипеше от яд епископът.

— Да го завариш неподготвен — отвърна шерифът. — Тръгни с малка група мои хора. Сър Гай от Гизбърн би ти помогнал, само че сега не е тук — води битка в защита на принц Джон, затова ще ти дам своя сенешал Уорман. Той е бил управител и при Робин Худ и мрази бившия си господар. Вземи го заедно с двадесет-тридесет души. Положително лукавият Уорман ще измисли някакъв хитър план…

 

 

Робин обикаляше гората на лов за елени, когато срещна един поклонник — глуповат старец, облечен с окъсани дрехи и отрупан с торби като просяк.

— Ах, господине! — извика поклонникът с писклив и дрезгав глас. — Ти ми изглеждаш горски човек — знаеш ли къде мога да намеря Робин Худ? О, храбрият Робин е добър и благороден човек!

— Я кажи, глупако — прекъсна го Робин, — какво ново? Какво толкова важно имаш да съобщиш на Робин Худ?

— Нещо ужасно! Такава история! — изкиска се поклонникът. — Сенешалът на господин шерифа, господин Уорман, заедно с четирима помощници раздава горско правосъдие. Срам, срам, такъв нечуван срам! Трима чудесни младежи! Двама от тях ще увиснат на бесилото, а третият ще намира пътя си пипнешком, докато господ не го отърве от живота му!

— Къде? — направо попита Робин.

— Само на двеста ярда оттука — отвърна поклонникът. — Нали знаеш къщурката при ручея? Зад онзи скат ей там… Едно от момчетата е син на старицата.

— Колко им остава до бесенето? — попита Робин.

— О, ще почакат малко, защото палачът още не е дошъл.

— Добре — каза Робин. — А сега побързай, старче, и ми дай назаем дрехата си. Ето ти четиридесет шилинга за нея.

— Ах, дрехата ми е на парцали — пропищя старият поклонник. — Сигурно се шегуваш. Сър, нали няма да ограбиш един старец?

— Успокой се! — само му каза Робин. — Ето ти парите. Бързо сваляй дрехата. И знай, че аз съм Робин Худ.

— В такъв случай, благородни господине, сигурен съм, че ще постъпиш справедливо с мене — извика поклонникът и доста пъргаво смъкна дрехата си.

Робин я облече — странно одеяние, изпъстрено с черни, сини и червени кръпки, а по него бяха закачени различните торбички като обърнати наопаки джобове, където поклонникът слагаше храната, която му даваха. После наложи на главата си мръсната опърпана шапка на поклонника и забърза през гората.

Мина покрай къщурката на старицата, прекоси потока по камъните и прехвърли билото на отсрещния скат. Там наистина завари неколцина горски пазачи — кралски лесничеи, наобиколили току-що запален огън. До тях стоеше Уорман, уловил коня си за юздите, а на близкото дърво висеше обесен мъж, който все още се поклащаше, макар да бе вече мъртъв.

— Много лека смърт — казваше Уорман с дрезгав смях. — Дръпването, когато отвеждах коня изпод него, му счупи врата и той умря мигновено. Ако сега имаше истински палач, който да окачи другия негодник внимателно и бавно да му извади душата, докато се мята на края на въжето…

— Господ да те поживи, главни пазачо! — захили се Робин, който в този миг се появи накуцвайки, облечен като стария поклонник. — Добре ли чувам, че ваше височество днес има нужда от палач?

— Точно така, старче — побърза да каже Уорман.

— А какво ще ми заплатите, ако свърша работата на палача?

— Нови дрехи, от които имаш голяма нужда — каза Уорман. — И една жълтица в добавка, ако ослепиш третия злочест престъпник.

— Само ми дайте желязо и въже — извика Робин — и ще ви покажа колко ме бива за тая работа!

— Дайте му — нареди Уорман.

Щом Робин получи в ръце примката и желязото за ослепяване, той бързо скочи наблизо на едно повалено дърво и се покатери върху разклонен дъб.

— Кълна се, че си много чевръсто старче! — подхвърли ухилен Уорман. — Побързай и завържи въжето, защото познавам един предател, който е прекалено дълго между живите!

— Никога през живота си не съм бил палач — отвърна Робин, като все още си преправяше гласа на старчески, — нито пък имам намерение да стана. Проклети да са всички, които са доволни от тоя занаят!

— Как така, какво искаш да кажеш? — попита разтревожен Уорман.

Робин само се изсмя и запя:

Торба за хляб, за ечемик и жито —

за дни спокойни нося в тях залог.

Торба за дивеч, за брашно и скрита

торба за сладкогласния ми рог!

След това измъкна рога си и изсвири пронизително с него.

— Свири си — засмя се Уорман. — Глупав стари поклоннико, добре те познавам. Свири, докато ти изтекат очите — макар че това ще ме лиши от удоволствието да ти ги избода с нажежено желязо!

И в същия миг Робин забеляза, че въоръжени мъже, облечени с дрехи, каквито носят хората на шерифа, наобикалят дървото, а през гората към него препуска епископът на Питърбъро със свитата си.

„Капан“ — помисли си Робин и след миг вече бе скочил от дървото и тичаше колкото сила има надолу по склона, докато Уорман крещеше: „След него, мъже! Това е Робин Худ! Този път няма да ни се изплъзне!“

Робин стремглаво премина по камъните през реката и се хвърли към вратата на къщурката, която се отвори още щом я докосна.

— Боже милостиви! — изпищя старицата. — Кой си ти?

— Спокойно, майко — задъхано каза Робин. — Добре ме познаваш — аз съм Робин Худ. А по петите ми са епископът на Питърбъро и хората на шерифа. Не мога да избягам и ако ме заловят, ще ме обесят пред вратата ти!

— Няма да я бъде тая! — извика старицата. — Помня как веднъж спаси момчето ми да не му отрежат пръстите, с които стреля, а и колко пъти си ми носил храна, когато гладувах… Но не можах да те позная в такова странно облекло…

— Нямам време да ти обяснявам — започна Робин.

— Бързо — прекъсна го старицата. — Да си сменим дрехите. Свали и яркозелените, и тази одежда. Кълна се в бога, че няма да те обесят тук, а ще те отведат в Нотингам…

Размяната стана незабавно и когато първият войник стигна до вратата и с трясък я отвори, Робин наглеждаше яденето на огъня — истинска старица на мъждивата светлина в къщурката.

— Къде е предателят Робин Худ? — извика водачът на групата, който бе не друг, а Уорман.

— Робин Худ ли? — пискливо попита старицата, която всъщност бе Робин. — Откъде да знам?

— Претърсете навсякъде — бързо нареди Уорман и много скоро те откриха старицата, преоблечена като Робин Худ, и я измъкнаха навън.

— Аха, притворни предателю! — извика ликуващо Уорман. — Най-после те пипнахме. Дълго живях в страх от тебе, но днес с този страх се свърши. Ти обаче ще преживееш час-два в страх от мене — защото ще нажежа железата, за да ти избода очите собственоръчно. На това, разбира се, ще му дойде редът, след като ти отрежа пръстите, с които опъваш лъка и нарушаваш горските закони… И ще е справедливо, ако ти направим примка от тетива…

— Това ли е гордият изменник Робин Худ? — попита епископът, който в този миг пристигна на коня си.

— Ето го, милорд, в сигурни ръце е — отвърна Уорман. — Както виждате, капанчето ни свърши прекрасна работа. Знаех си как да примамя тоя обесник!

— Голяма награда ще получиш, господин Уорман — каза епископът. — Покачете злодея на кон, завържете го с лице към опашката и бързо да потегляме за Нотингам!

Направиха така и отново се закатериха бавно нагоре по склона, като епископът се смееше и пускаше шеги от радост, че са заловили Робин Худ, докато стигнаха до дървото, където висеше първата жертва на Уорман.

— Я! — каза епископът. — Какъв странен плод е родило това дърво! Но кажи, господин сенешал, всичко това уловка да хванем Робин Худ ли беше?

— Не — отвърна Уорман. — Тая мърша бе убила три от елените на крал Джон…

— На крал Джон? — запита епископът с лукава усмивка.

— Да, на крал Джон, защото Ричард положително е мъртъв — заяви Уорман. — А това ми припомня, че ни останаха още двама престъпници — единият трябва да увисне на въжето, а другият да се лиши от зрение… Най-добре набързо да обесим и двамата, тъй като не е хубаво да се бавим тук с такъв опасен пленник като Робин Худ… Ей, главни пазачо, прати някой от хората си да закачи на дървото две въжета. Вържете ръцете на злодеите и ги слагайте поред на седлото на коня ми… Като свирна, конят ми идва при мене — така и да нямаме палач, все едно, че имаме!

Нагласиха въжетата и накараха първия мъж да застане прав върху коня на Уорман с вързани ръце и примка на шията.

— А сега — каза Уорман, който изпитваше злорадство от страха на жертвата — идва времето да свирна на коня си. Той ще ми се подчини… рано или късно.

Но едва каза това и се чу друго изсвирване — над главите им прелетя стрела и преряза въжето на две. Тогава младежът, който на косъм бе отървал кожата си, възседна коня, заби яростно пети в хълбоците му и препусна в галоп, с все още вързани на гърба ръце.

— Кой прати тази стрела? — започна епископът, но изведнъж пребледня и остана с отворена уста. Защото от всички страни на гората се появиха в плътна редица мъже, облечени с яркозелени дрехи и с готови стрели на лъковете си.

— Честен кръст! — извика старицата и пискливо се изсмя. — Мисля, че това е човекът, когото наричат Робин Худ! Да, той е, начело на дружината си!

— Робин Худ! — изпъшка епископът, а Уорман позеленя и така се разтрепери, че едва не падна. — Тогава кой си ти, по дяволите!

— Ами, проклети епископе, аз съм просто една бедна старица, както лесно можеш да се убедиш, ако ми махнеш тия дрехи, които Робин Худ ми даде от състрадание!

— Тежко ми — каза епископът, — че доживях този ден.

Но Уорман се обърна към хората си.

— Засипете ги с дъжд от стрели! — извика той. — После извадете мечовете си и се бийте като мъже! Проклети да сте, бийте се!

Но хората на шерифа захвърлиха лъковете и си плюха на петите. Редиците на юнаците се отваряха, за да ги пропуснат, и отново се затваряха.

Тогава Робин отиде до мястото, където Уорман и епископът възсядаха конете си, пребледнели и разтреперани, само с двама души от свитата на епископа, които смятаха, че след като са свещеници, няма защо да спасяват живота си с бягство.

— Хайде! — разбърза се епископът. — Да се махаме. Той ще се уплаши и не ще рискува да бъде прокълнат от светата църква.

— Стой, епископе! — сурово викна Робин. — Не ти желая злото и ти трябва да вечеряш с мене, преди да си тръгнеш… Но първо нека раздам правосъдие. Джон, Уил, Артър! Хванете Уорман и вържете ръцете му!

Тогава Уорман се хвърли на земята, заплака и взе да моли за милост.

— Пощади ме, благородни Хънтингдън! — виеше, той. — Служих ти дълго и предано…

— Докато не ти се видя по-изгодно да ме предадеш — студено го прекъсна Робин. — Не отричай. Аз ти бях простил и не търсех мъст. Но ти самият не прояви никакво милосърдие, а някога ми се бе заклел заедно с Аления да правиш всичко, което е по силите ти, за да спасяваш когото можеш от жестоките горски закони, защото те носят божие проклятие върху тази бедна земя… Не, не говори… Ей, нека някой от вас прехвърли въжето през този клон… Така, а сега — клупа на шията му… Отче Тък, изпълни последната грижа на църквата, а после шестима от вас да уловят въжето и да се затичат, при това по-бързо…

 

 

Когато присъдата над Уорман бе изпълнена и той си получи заслуженото, Робин Худ се обърна към епископа:

— А сега заповядайте на вечеря, милорд — каза любезно той.

— Предпочитам да умра — извика епископът.

— При това положение — каза Робин — можете да потеглите, след като си платите данъка.

С тези думи той постла наметалото си и като претърсиха джобовете на епископа и дисагите на коня му, скоро на земята се натрупа бляскав куп злато и сребро.

През това време епископът, който проклинаше и на английски, и на латински, бе вързан за едно дърво.

— Сега го пуснете да си върви — заповяда Робин, като изсипа парите в няколко торбички.

— Не още — каза Малкия Джон. — Много рядко ни се случва да имаме на гости такъв високопоставен духовник. Нека отслужи литургия, преди да си отиде.

— Предпочитам да умра — намусено рече епископът.

— Можеш да го направиш — отвърна Робин, — защото ще останеш вързан за това дърво, ако не изпълниш задълженията си на свещеник.

И тогава епископът, подпомогнат от двамата си треперещи приближени, отслужи литургия, а изгнаниците смъкнаха качулките си и коленичиха почтително около него.

— Благодаря, милорд епископе — каза тържествено Робин, когато службата свърши. — Сега си върви в мир.

Той преряза въжетата, с които бе вързан епископът, покачи го на коня и внимателно го преведе обратно до главния път към Нотингам.