Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (15)

Глава дванадесета
Приключенията на просяците

Сърцата ни са храбри, а лъковете — здрави.

На Шъруд във веселия лес зелен

от майстори изкусни са направени:

с тях всеки враг ще бъде победен!

Моузес Мендес,

„Робин Худ“ — опера, 1751 г.

След приключението на Робин с търговеца на месо Гилбърт Белоръкия, когато той си направи такава шега с нотингамския шериф, Малкия Джон заяви, че започнал да изпитва завист.

— Трябва да си сменя дрехите с някого — каза той. — Ще отида в Нотингам и ще хвана натясно шерифа. Не може Робин Худ да е единственият, който се осмелява да го направи!

Робин се засмя и каза:

— Не бих рискувал отново без особена причина: човек не бива да си слага два пъти главата в устата на лъва. Измъкнах се невредим, но ти може да закъсаш.

Малкия Джон обаче бе твърдо решен и един ден, когато двамата с Робин вървяха през леса, късметът му проработи.

В тези времена из страната се скитаха безброй много просяци и те не винаги бяха прекалено стари или сакати, за да не могат да се трудят; много често това бяха мързеливи негодници, които, ако не получеха исканото с просия, веднага бяха готови да насилят или дори да убият човек.

Един такъв просяк видяха Робин и Джон — вървеше по пътя, размахваше огромна тояга в ръка и весело пееше. Беше облечен необичайно, с окъсани дрехи, но толкова много на брой, че едва ли усещаше студ; на главата си имаше шапка от същия вид — три стари шапки, сложени една в друга и нахлупени, а през врата си бе преметнал голяма кожена торба.

— Ето твоят човек! — каза Робин. — Иди и си смени дрехите е него, Малки Джон. Кълна се, че шерифът никога няма да те познае!

— Тъкмо това току-що ми хрумна — каза Малкия Джон. — Стой тук, добри ми господарю, и гледай веселбата!

И така Малкия Джон изтича на пътя и застана пред просяка.

— Чакай, чакай! — извика му той. — Спри за малко!

— Нямам такова намерение — отвърна просякът. — Времето напредва, далече съм от мястото за пренощуване и ще ме вземат за глупак, ако стигна там, след като са изяли цялата вечеря!

— Аха — каза Малкия Джон. — Виждам, че мислиш само за собствената си вечеря. А аз какво ще правя? Цял ден не съм хапнал и трошица, нима няма да помогнеш за моята вечеря, преди да бързаш да стигнеш при своята?

— Хубава работа — надсмя му се просякът. — Имам не повече от пени, с което ще платя за яденето си.

— Дай ми поне него! — извика Малкия Джон.

— Кълна се в разпятието — каза просякът, — че ще ти дам и нещо повече. Ще получиш от мене най-големия пердах, който си ял през живота си!

С тези думи той захвърли наметалото и торбата си и се упъти към Малкия Джон с вдигната тояга. И те започнаха да се бият, като си нанасяха много умело удари, докато Робин стоеше скрит на хълма и наблюдаваше. Не след дълго, когато просякът събори Малкия Джон на земята, той бързо сложи стрела на лъка си и зачака да види какво ще стане.

— Ха-ха, приятелче! — смееше се просякът. — Значи си готов да вземеш и последното пени от бедняка, а? Ще ти покажа аз какво е да си просяк!

При тези думи той свали от Малкия Джон хубавия жакет, панталоните, качулката и наметалото му и ги облече наместо парцаливата си риза и тройната шапка: отново взе торбата си, сложи в нея кесията на Малкия Джон и тръгна по пътя, като се смееше с глас, докато Малкия Джон бавно се надигна и загледа сърдито подире му.

— Сбогом, просяко Джон! — весело каза Робин, като слизаше по хълма. — Получи си маскировката — тръгвай бързо за Нотингам да посетиш шерифа!

— Кълна се в бога — каза Малкия Джон, като разтъркваше главата си, — изглежда изгубих първата битка. Но се обзалагам с тебе, добри ми господарю, че като просяк ще спечеля повече пари за нас, отколкото би спечелил ти!

— Прието! — засмя се Робин. — А пък аз ще изтичам подир приятеля ти и ще видя какво има в торбата му.

И Робин се забърза нататък, и скоро настигна просяка.

— Ей, я поспри малко! — извика му Робин. — И не мърдай много, защото идвам да ти счупя главата, както ти счупи главата на другаря ми!

— Винаги съм готов да раздавам такава милостиня — весело отвърна просякът. — А когато те ступам, ще си имам още една смяна хубави дрехи, както подобава на всеки господар от околността!

И те развъртяха тоягите, но този път падналият бе просякът, докато Робин застана победоносно изправен над него и извади ловджийския си нож.

— Ах, пожали ме! — извика просякът. — Не ставай лош! Какво ще спечелиш, ако заколиш клетник като мене? Бих се, за да се защитя, и наказах приятеля ти както бе редно заради неговата самонадеяност… Виж какво, добри ми господине, в торбата си имам скрити сто лири и ще ти ги дам всичките, за да спася живота си.

— Значи така — каза Робин, като прибра ножа обратно. — Просякът имал повече от пени, щом стане въпрос за кожата му. Е, добри ми приятелю, дай да видя какъв цвят е златото ти.

— С огромно удоволствие — отвърна просякът, след което отвори голямата торба и измъкна от нея наметало, което простря на земята. Отново бръкна с ръка в торбата и Робин се наведе да види какво ще извади. Лекият ветрец рошеше косата му. Просякът се поизмести, за да загърби вятъра. После изведнъж измъкна цяла шепа ситно смляно брашно и го запрати в лицето на Робин.

За миг Робин бе заслепен напълно, само кашляше и търкаше очи. През това време просякът грабна тоягата му и го простря на земята с един силен удар по темето. После смъкна наметалото му, качулката и жакета, взе и кесията му, напъха ги в торбата си и отново тръгна, като се смееше доволно на собствената си хитрост.

Точно когато Робин приседна и се заоглежда, Малкия Джон, облечен вече като просяк, се зададе по пътя.

— Сега сме равни, добри ми господарю — засмя се той. — Оня просяк ти е оставил втората си обвивка, панталони си имаш… Отивам да видя какво мога да спечеля обратно от този приятел.

— Денят още не е свършил — изпъшка Робин. — Не е изключено точно аз да донеса най-голямата плячка при дървото на определеното място.

След като Малкия Джон замина, Робин бавно се изправи, облече втората дреха на просяка, която излезе малко по-свястна от странните парцали, които бе надянал Малкия Джон. После се върна на хълма, където бе оставил лъка, колчана и рога си.

Робин напъха стрелите под дрехите си, махна тетивата, за да може да използува лъка като тояга и по най-късите горски пътечки се отправи към Нотингам.

Сега изглеждаше добре предрешен, защото косата и брадата му бяха целите сплъстени и слепени от кръв и брашнена каша, а едното му око бе насинено.

Вървя през гората, докато накрая стигна до мястото, където тя свършваше и голяма открита ливада плавно се спускаше към стените на Нотингам. Там съзря голямо сборище — хората явно бяха наизлезли на тълпи от града, за да гледат как ще бесят някого, защото се трупаха около една невисока могила, на която се извисяваше бесилка.

Робин си проби път през навалицата и скоро излезе доста напред, спря се и попита какво е станало. Отговориха му, че трима младежи били заловени, че убиват елени в Шъруд, а при идването си в Нотингам принц Джон бил оставил нарочни нареждания горските закони да бъдат съблюдавани строго, затова щели да избодат очите на тримата с нажежено желязо.

— Това не е представление за пред публика, а жестока и нечестна постъпка — каза Робин.

— Така е, имаш право, добри просяко — съгласи се якият селяк до него. — Но шерифът нареди това ужасно дело да бъде извършено публично — като назидание за останалите.

— Нима вие, свободни англичани, няма да си мръднете пръста, за да спасите клетите младежи? — попита Робин.

— Дошли са двадесет шерифски гвардейци, въоръжени с мечове — отвърна унило селякът. — При това повечето от нас са добре известни — ако се застъпим, не само ние, но и жените и децата ни ще пострадат… А младежите наистина са престъпили закона…

Робин си проби път съвсем отпред. Тълпата викаше укорно против шерифа, принц Джон и нормандците и съжаляваше и окуражаваше пленниците. Робин викаше по-силно от всички, но думите му бяха пълни с омраза към тримата престъпници.

След малко един човек с кожена престилка — явно палачът — мина оттам и измъкна от един жарник страшно наглед желязо във формата на камертон и като реши, че се е нажежило достатъчно, тръгна обратно към пленниците.

Тълпата в това време се бе приближила още по-плътно. Палачът направо трябваше да си пробива път. Когато минаваше край Робин, изведнъж се спъна. Робин извика, скочи напред, сякаш то бяха блъснали изотзад, и се стовари върху гърба му.

Чу се ужасен рев и тълпата бързо се отдръпна, защото капитанът на гвардейците тръгна натам с неколцина От Хората си. Те грубо вдигнаха на крака Робин, а след него и палача. Последният обаче отново се строполи и се загърчи на земята, защото нажеженото желязо бе прогорило на лицето му голяма рана във формата на полумесец, а като падна върху му, Робин му бе счупил няколко ребра.

— Благородни височества! — захленчи Робин. — Тълпата ме блъсна… аз паднах… не можах да се удържа. О, не наказвайте бедния просяк. Пожалете ме, умолявам ви!

— Дръжте го и му наложете двадесет удара е ремък! — заповяда капитанът. — Не, стойте. Приятелю, можеш да се отървеш, ако свършиш работата на палач вместо, човека, когото нарани.

— С огромно удоволствие, о, с огромно удоволствие, благородни господине! — възкликна Робин, а тълпата сърдито го проклинаше.

— Побързай тогава — каза капитанът. — Ще се случи беда, ако се бавим още.

— Нека първо проверя дали злосторниците са добре вързани — рече Робин и като вдигна лъка си, който използуваше вместо тояга, закуцука към стълба на бесилката, където тримата младежи бяха вързани здраво с дебели въжета.

Робин провери всеки поотделно, като се навеждаше ниско и опипваше възлите. После остави тоягата си и закуцука към жарника, като по пътя взе желязото.

— Щом желязото се нажежи до бяло — извика той, — ще се постарая да избода очите на когото трябва!

Тогава капитанът пристъпи напред и отново прочете в какво се обвиняват тримата мъже, какъв закон са нарушили и какво наказание е предвидено, както и нарочните нареждания на принц Джон да се проявява строгост. Преди да свърши, Робин извади желязото от жарника и го понесе, нажежено и пламтящо към бесилката, а по тълпата премина ропот на ненавист и отвращение.

Робин стигна до стълба, вдигна желязото, като че се канеше да опре двата му края в очите на първия мъж, но внезапно се завъртя, изправи се и го натика с поразителна точност в лицето на гвардейския капитан.

За миг настъпи гробно мълчание, в което се чу само страдалческият вик на капитана. През това време Робин захвърли просяшката дреха, грабна лъка си и като постави стрела на тетивата, извика със звънлив глас:

— Свободни англичани, сторете път на Робин Худ и тримата му нови другари!

— Съсечете го! — извика капитанът, който се олюляваше.

Тетивата на Робин запя и капитанът за последен път падна на земята, този път със стрела в сърцето. И на хората се стори, че още докато тетивата пееше, на нея се появи нова стрела.

Междувременно тримата пленници се освободиха от въжетата, които Робин Худ бе развързал, докато се правеше, че ги затяга. Единият от тях скочи напред и грабна меча и щита на мъртвия капитан.

Сега гвардейците като че ли се готвеха да нападнат Робин Худ. Но лъкът му пропя два пъти и още двама паднаха мъртви — защото от такова близко разстояние дори плетената ризница не може да устои на стрелите, пратени от най-точната ръка, която някога е държала лъка. Докато гвардейците се колебаеха, тримата младежи се хвърлиха върху тях там, където строят им бе най-слаб, разкъсаха го и след миг се изгубиха в тълпата. Робин пусна още една стрела, след което също се смеси с тълпата и макар че никой не им се противопоставяше и не им пречеше, гвардейците напредваха в тълпата някак бавно, докато Робин и избавените от него хора се измъкнаха и потеглиха към Шъруд лесно, сякаш на хълма нямаше жива душа.

Докато всичко това ставаше край Нотингам, Малкия Джон, облечен като просяк и обзет от жажда за мъст, бързаше по горските пътечки и търсеше неотдавнашния си противник.

Настигна го едва късно следобед на една горска полянка, недалече от главния път. Там имаше запален огън и освен човека, когото търсеше, около огъня седяха още трима крадци: единият глухоням, вторият сляп, а третият без крак.

— Добър ден, побратими — каза Малкия Джон на тримата. — Радвам се да срещна толкова много сродни души. Надявам се, че днес сте имали по-голямо щастие от мене в просяшкия занаят.

— Привет, братко — каза куцият. — Доколкото можем да се надяваме, преживяваме криво-ляво, при все че сме просяци като тебе и едва ли разполагаме и с едно пени.

— Сред вас има един злодей и изменник — каза Малкия Джон, като посочи просяка, облечен с неговите дрехи. — Този не е просяк, а крадец!

— И аз съм просяк като тях! — извика първият и скочи на крака. — При това добре ме знаят от Берик до Дувър. Не аз, а това приятелче е изменник и разбойник. Помогнете ми, добри приятели, и ще го обесим на най-близкото дърво.

Но Малкия Джон бе така побеснял от яд, че още с първия удар повали просяка пред себе си на земята и започна да го налага така, както никой не го бе налагал.

После се обърна към останалите трима просяци и видя, че те са извадили мечове и ножове и се канят да го нападнат в гръб.

— Аха! — извика Малкия Джон. — С още негодници трябва да се справям, така ли?

При което катурна глухонемия просяк и го бъхти, докато той взе да моли за милост.

— Стана чудо! — засмя се Малкия Джон. — Ням човек проговаря! Я да опитаме дали слепият ще прогледне! — И той се приготви да стовари тоягата си върху слепеца, който се примъкваше към него изотзад с дълъг нож в ръката. Човекът избягна удара с единия край на тоягата, но бе преметнат презглава от другия й край.

Като видя това, еднокракият побърза да стъпи и на втория си крак, който бе свил и вързал, и хукна да бяга на двата си напълно здрави крака.

— Нови чудеса! — извика Малкия Джон, с няколко скока настигна и този просяк и го простря на земята.

После, като обезоръжи четиримата и върза здраво ръцете им зад гърба, Малкия Джон свали от себе си мръсните стари палта и шапки и облече собствените си дрехи.

— Днес ще се откажа да бъда просяк, защото ми провървя — каза решително той. — Когато ви пердашех наред, чух звъна на злато.

С тези думи Малкия Джон пребърка наред джобовете, кесиите и торбите на просяците и преброи намерените повече от триста лири злато, скрито най-вече в брашното в голямата торба на първия просяк, когото бяха срещнали с Робин.

— Добра реколта — каза Малкия Джон. — Не вършах снопите напразно, от тях наистина пада златно зърно! Останете тук и в бъдеще променете живота си. А аз потеглям, за да се отчета пред храбрия Робин Худ, който е истинският крал на Шъруд!

Край уговореното място в тайната долчинка с големия дъб Малкия Джон завари Робин и голяма част от дружината, насядали да вечерят около големи огньове.

— Привет, добри ми господарю — извика весело той. — Провървя ли ти като просяк? Обзалагам се, че не повече, отколкото на мене. Я погледни какво спечелих от просията! Триста лири в злато.

И сред смях и одобрителни възгласи Малкия Джон разказа случката с четиримата просяци.

— Радвам се, че този нагъл мошеник е изял хубав бой — каза Робин. — Защото беше долен краден, а не честен просяк. Но моята печалба е по-голяма от твоята, Малки Джон. Като просяк аз спасих живота на трима души. Ето ги: хубави млади мъже, които ще опъват лъковете и ще въртят тоягите в името на свободата, правдата и крал Ричард!

Всички приветствуваха тази реч, а Малкия Джон пръв призна, че този ден Робин наистина е успял повече като просяк и че плячката му е по-ценна от цял товар злато.