Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (12)

Глава девета
Как сър Ричард се изплати на Робин Худ

— Най-сърдечно — поръча им Робин —

поздравете абата от мен:

ще се моля да праща монаси

да обядват в леса всеки ден!

Неизвестен автор,

„Малки случки с Робин Худ“, 1489 г.

Отново дойде пролет, а с нея и денят, в който сър Ричард от Лий трябваше да върне на Робин Худ четиристотинте лири, които на косъм бяха спасили земите му от абата на Сейнт Меъри.

Като живееше скромно у дома си и спестяваше по-голямата част от арендите, сър Ричард успя в уречения срок да потегли не само с четиристотинте лири в кесията си, но и придружен от свои хора, натоварени с подаръци за Робин — сто хубави лъка и толкова снопа стрели с бляскави метални върхове и паунови пера, закачени под дълбоките жлебове за тетивата.

Забързани по пътя към Барнсдейл, сър Ричард и свитата му стигнаха до един мост на реката, където се бяха събрали много хора от околността, за да се състезават в ръкопашен бой. Наградата бе бял кон с богато украсен хамут, чифт ръкавици, златен пръстен и голяма бъчва с вино. Тъкмо когато сър Ричард пристигна, от кръга, заобиколил борците, се надигна силен рев.

Като си проби път през тълпата, той попита какво се е случило и узна, че любимецът на околността току-що е бил преметнат от непознат селяк, който се появил изневиделица на празника и поискал да вземе участие.

— Състезанието не е ли достъпно за всички? — попита сър Ричард.

— Разбира се, че е достъпно — отвърна човекът, към когото се бе обърнал, — но хората от Барнсдейл се дразнят, че е спечелил някакъв си странник на име Артър Кроткия и се боя, че по-скоро ще го пребият и ще го хвърлят в реката, отколкото да му позволят да отнесе наградата.

— Такъв срам е недопустим! — възкликна сър Ричард и последван от своите хора, си проби път към средата на тълпата, където разбута тоягите, вдигнати, за да удрят по Артър Кроткия.

Известно време сър Ричард говори на събралото се множество и истината в думите му, подкрепена от вида на въоръжената му свита, накара селяните да дойдат на себе си: наградата бе дадена на Артър Кроткия, истинския победител. След това сър Ричард купи от него виното за пет мери злато и го предостави на тълпата, която го приветствува шумно — вдигаха наздравици в негова чест и за Артър Кроткия, сякаш никога не се бяха канили да му строшат главата или да го хвърлят в реката.

Всичко това продължи доста и колкото и да бързаше сър Ричард, когато стигна до мястото на срещата, отдавна проваляше пладне.

 

 

Междувременно Робин и хората му напразно го бяха чакали да дойде.

— Хайде да обядваме — каза накрая Малкия Джон.

— Не може — отвърна Робин. — Струва ми се, че светата дева ми е обидена, щом не ми изпраща парите!

— Не се безпокой, господарю! — извика Малкия Джон. — Едва преваля пладне. Бъди сигурен, че преди залез-слънце всичко ще се уреди. Смея да се закълна, че сър Ричард от Лий е верен и честен мъж.

— Тогава вземете с Мъч и Аления лъковете си — каза Робин — и бързо излезте на големия северен път. Ако не дочакате рицаря, може би ще срещнете друг гост, който да го замести!

Тримата юнаци тръгнаха, облечени от глава до пети в яркозелени дрехи, с мачове на кръста и лъкове в ръце. Но от сър Ричард нямаше и помен.

Не след дълго обаче, както лежаха в засада зад храстите, видяха да се задават двама монаси, облечени с дълги черни раса, яхнали бели жребци, а зад тях идеше голяма свита от приближени и слуги.

Тогава Малкия Джон се усмихна широко и каза на Мъч:

— Залагам живота си, че тези монаси ни носят парите! Кураж — разхлабете мечовете в ножниците, сложете стрели на тетивите и ме следвайте! Виждам, че ги придружава свита от двадесет и повече души, а не смея да се завърна при Робин без очакваните гости!

И с тези думи Малкия Джон, последван от Мъч и Аления, изскочи на пътя, прицели се с лъка в лицето на първия монах и викна:

— Стой, стиснато отче, нито крачка повече! Само да мръднеш и ще умреш! Стрелата ми ще те уцели инч по-ниско от ръба на шапката ти. Тръгвай с мене — господарят ми се гневи, когато обедът му закъснява.

— А кой е господарят ти? — попита монахът, слисан от неочакваните заповеди.

— Кой друг освен храбрия Робин Худ! — отвърна Малкия Джон.

— Той е истински крадец! — потръпна монахът и пребледня от страх. — Чувал съм все лоши работи за него!

— Лъжеш! — извика Малкия Джон. — И ще се разкайваш за това! Той е почтен горски жител и ви кани на обяд.

— Ами ако откажем? — попита монахът.

— Тогава ще пусна стрелата — спокойно отвърна Малкия Джон.

— Но хората ми ще съсекат и трима ви! — колебливо каза монахът.

— В храстите от двете страни на пътя има скрити по сто стрелци — невъзмутимо заяви Малкия Джон. — Стига само да вдигна ръка, да дам заповед и всеки от вас ще падне със стрела в сърцето!

Като чуха това, хората и слугите на монаха бяха обхванати от паника, а когато Малкия Джон сякаш понечи да вдигне ръка, те мигом обърнаха конете и препуснаха назад с все сила, като оставиха двамата монаси така вцепенени, че не можеха да помръднат.

— Добре, че се отървахме от тях — засмя се Малкия Джон, — защото сме само трима. А сега ти, Мъч, и ти, Алени, хванете конете на гостите ни за юздите, а пък аз за всеки случай ще вървя отзад със стрела на лъка.

Така те заведоха двамата монаси в Барнсдейл, където Робин ги очакваше с почтителни приветствия.

— Гостите са стиснати! — възпротиви се Малкия Джон. — А свитата им се състоеше от страхливци! Бяха повече от четиридесет души и до един побягнаха, като видяха, че опъвам лъка си!

— Е, повикай хората на обяд — засмя се Робин — и нека, доколкото можем, направим престоя на гостите приятен!

— Това е насилие! — запротестира първият монах. — Аз съм икономът на негово преосвещенство абата на Сейнт Меъри, а уважаемият монах е моят писар.

— Преосвещенски иконом, ха-ха! — каза Робин. — Тогава службата ти е да снабдяваш абатството с храна и вино, както и да събираш налози — в натура и в пари. Може би светата дева в крайна сметка ми връща дълга — от ръцете на този свой слуга… Но първо да обядваме. Малки Джон, напълни един рог от най-хубавото вино за уважаемия иконом, който без съмнение е познавач на добрите питиета, и нека вдигне наздравица в моя чест!

Крайно неохотно икономът и писарят му изпиха виното и се опитаха да ядат.

— А сега — каза след малко Робин, — ако наистина ми носите парите, уважаеми икономе, умолявам ви да ми ги представите. А в случай, че някога изпаднете в нужда, бих могъл да сторя същото за вас.

— Не ми е известно да ти дължим някакви пари — извика уплашено икономът. — И не нося в себе си пари.

— Никакви ли? — попита Робин.

— Само двадесет шилинга — твърдо каза икономът. — Заклевам се пред бога! Нося само двадесет шилинга за из път и нито пени повече!

— Жалко, клетнико — каза съчувствено Робин. — Ако наистина нямаш повече, ще ти дам още толкова, за да подпомогна пътуването ти… Малки Джон, претърси дисагите на почитаемия господин, претърси също и тях двамата, защото може да са забравили някой и друг шилинг.

Икономът пребледня от страх, а писарят взе да реди несвързани молитви, докато Малкия Джон постла на земята едно наметало и след като се порови малко, започна да трупа върху него бляскаво злато и сребро.

— Осемстотин лири! — преброи ги най-после той. — И то — само в злато. А онзи куп сребро доста ще увеличи тази сума.

— Значи светата дева ми е изпратила парите, които бях дал назаем, за да се плати на абата — каза Робин. — Кълна се в светото писание, освен всичко друго тя връща и с хубава лихва! Напълнете с вино чашите на уважаемия иконом и на писаря му! Кажете, господа, накъде се бяхте запътили?

— Да намерим Негово кралско височество принц Джон — отвърна икономът. — Парите бяха за него и жестока наистина ще бъде лихвата, която ще изтръгне от вас, ако посмеете да се докоснете и до едно пени! Нося със себе си и послание от негово преосвещенство абата как да бъдат взети мерки, за да се пречупи гордостта на един измамник, сър Ричард от Лий, който е нарушил законите и е оскърбил светата църква в лицето на гореспоменатия абат.

— Гореспоменатият рицар — рече Робин, като подигравателно подражаваше на надутия тон, с който говореше уплашеният иконом — е мой добър приятел, а гореспоменатият принц Джон — е предател спрямо своя брат, добрия ни крал Ричард… Златото бе предназначено за кралската хазна, нали, уважаеми икономе?

— Точно така!

Тогава ние ще го запазим за крал Ричард. Колкото до среброто, него ще задържим като разплащане за хубавото ядене и пиене, което преди малко гостите ни споделиха с нас!

— Как можахме изобщо да дойдем тук! — плачливо рече икономът. — Колко по-евтин щеше да ни излезе един обяд в Блайт или Донкастър!

— А сега се върнете в Йорк — нареди им Робин. — Поздравете абата си от мен и го предупредете да внимава и да не притеснява повече сър Ричард! Предайте му и молбата ми да ми изпраща всеки ден за обед гости като вас!

 

 

Икономът и писарят му току-що бяха потеглили, оплаквайки загубата на парите ей и сипейки страшни заплахи как ще си отмъстят на Робин Худ и хората му, когато на мястото на срещата се появи сър Ричард от Лий с малката си свита, пришпорил коня си.

— Моите почитания, добри ми рицарю! — весело извика Робин. — Какво те носи към Барнсдейл? Надявам се, не лоши мисли? Не е възможно, независимо от всичко, абатът на Сейнт Меъри да си е присвоил къщата и земите ти?!

— По божия воля и заради твоята доброта — тържествено отвърна сър Ричард — къщата и земите ми са отново мои, без върху им да тегне дълг, ипотека и тям подобни. Моля те обаче да ми простиш, че идвам късно на определената среща — по пътя попаднах на състезания по борба, където един добър селяк на име Артър Кроткия щеше да пострада, ако не се бях спрял да му помогна.

— Да ти простя ли! — извика Робин. — По-скоро да ти благодаря от все сърце за постъпката ти — всеки, който се спре, за да помогне на добър селяк, печели моето приятелство завинаги.

— Благодаря ти — каза сър Ричард. — А сега вземи парите, които ти дължа — четиристотинте лири, които спасиха имота ми. Както и двадесет лири отгоре, за лихвата.

— Но, добри ми приятелю — отвърна Робин съвсем сериозно, — ти не ми дължиш пари. Вече ми бе заплатено: светата дева посредством ръцете на иконома от Сейнт Меъри ми заплати четиристотинте лири преди не повече от час, както и цели четиристотин отгоре, като лихва. Ако ги взема два пъти, ще бъда опозорен завинаги. Да си кажа право, ти, любезни рицарю, си по-добре дошъл от всякакви пари!

Сър Ричард не знаеше какво да отвърне или да мисли за това, но Робин Худ скоро му разказа случилото се и те дружно и весело се смяха.

— Дадох ти дума — каза накрая сър Ричард. — Ето парите, които ти дължа.

— Употреби ги разумно — отвърна Робин. — Купи си хубав кон и ризница, ако стане нужда да се биеш за благородния ни крал Ричард или в защита на някой добър селянин… Или в собствена защита, защото много се боя да не вземат абатът или принц Джон да те обвинят в заговор с мене поради случая с олекването на игуменската кесия и да ти сторят някоя злина.

— Тебе те заплашва голяма опасност — отвърна сър Ричард, — тъй като и абатът, и шерифът ще те преследват заради игумена. Затова приеми дребните подаръци, които съм ти донесъл: сто здрави тисови лъка, направени и изпробвани в имението ми в Лий, и сто снопа стрели, точни, прави и с хубави пера.

— С радост ги приемам — рече Робин. — Както сам каза, може скоро да ни дотрябват… Ела сега — не тъй отдавна бе пладне и една пълна чаша вино няма да ти навреди. А довечера ще те нагостим богато…