Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (10)

Глава седма
Девойката Мариан от Шърудския лес

О, Мариан девойка е честита

и няма никога да бъде друга,

докато Робин из гората скита —

а после ще му стане тя съпруга,

веднага щом крал Ричард се завърне…

Антъни Мънди,

„Как Робърт, граф Хънтингдън изпаднал в немилост“, 1601 г.

Замъка Гамуел, седалището на чичото на Робин Худ, сър Уилям Гамуел, се намираше недалече от Нотингам. Нататък се отправи един ден сър Гай от Гизбърн, придружен само от своя оръженосец.

Сър Уилям приветствува сър Гай и след като го нагости богато, му предложи да дойде следващия ден на големия гамуелски празник, който ставаше недалече в гората.

Като се надяваше да научи къде е Робин Худ, сър Гай с готовност прие поканата. Естествено той не каза нито дума за истинските си намерения нито на сър Уилям, нито на младия Уил Гамуел, който яздеше редом с него.

Зелената горска морава представляваше чудесна гледка: около майското дърво танцуваха момци и девойки, пиво се лееше от буретата, докарани за арендаторите на сър Уилям, и имаше много други игри и състезания за млади и стари.

Сър Гай кротко седна под едно дърво със стария сър Уилям.

Един-единствен път само той внезапно се наведе напред и в очите му проблесна гняв — когато младият Уил Гамуел поведе на танц една девойка, в която той изведнъж позна лейди Мариан Фицуолтър, преоблечена като селско момиче.

— Как се казва девойката, която танцува с вашия син? — попита сър Гай.

— А — нехайно отвърна сър Уилям, — тя е овчарка, името й е Клоринда. Често идва на тези празненства, но не бих могъл да кажа нещо повече за нея.

„С други думи, не желаете да кажете — помисли си сър Гай, когато домакинът побърза да смени темата на разговора. — Положително вече съм на вярна следа!“

По-късно през деня дойдоха група горски жители, облечени в яркозелени дрехи и направиха голямо състезание по стрелба с лък, в което Клоринда също взе участие и се представи не по-зле от останалите.

Сър Гай възседна коня си и се насочи сякаш между другото към мястото за стрелба, за да наблюдава надпреварата. Тъкмо когато наближи, Клоринда опъна лъка си и отвсякъде се чуха възторжени възгласи, защото стрелата й улучи точно златния център — вътрешния кръг на прицела.

— Трябва наистина да стрелям добре, за да се изравня с тебе, прекрасна Клоринда — каза водачът на горските жители, като пристъпи напред и сложи стрела на лъка си. Стрелата полетя и се чуха нови възгласи, защото всички видяха как се заби в златния кръг толкова близко до Клориндината, че върховете им се докосваха, а перата им се преплитаха.

— Моля за ръката ви, прекрасна майска кралице — каза стрелецът и се поклони ниско на Клоринда, която се изчерви, с усмивка на лицето му протегна ръка и той я поведе да танцуват.

Но сър Гай позна горския жител и се обърна към Уил Гамуел, който бе до него.

— Как се казва стрелецът? — попита го той.

— Струва ми се, Робин — отвърна нехайно младият Гамуел. — Мисля, че му казват Робин.

— Само това ли ти е известно за него?

— Какво друго да ми е известно?

— Е, нека ти кажа тогава — сухо изрече сър Гай, — че той е не друг, а разбойникът Робърт Фицут, наречен граф на Хънтингдън, и че е обявена голяма награда за човека, който го улови в плен и го предаде на нотингамския шериф.

— Наистина ли е той? — попита Уил Гамуел, сякаш никак не го интересуваше казаното.

— Това е награда, която си струва да получиш.

— Предполагам.

— Защо тогава да не го заловим?

— Заловете го, щом искате.

— Не са ли верни на властта арендаторите и слугите ви?

— Верни са, и още как.

— Тогава — възкликна сър Гай, като се ядосваше все повече и повече, — ако се обърна към тях в името на краля, няма ли да ме подкрепят и да ми помогнат?

— Без съмнение ще го сторят — отвърна Гамуел, — на едната или другата страна!

— Но аз имам заповед от принц Джон да арестувам Фицут — каза сър Гай. — Какво бихте ме посъветвали да направя?

— Ами — отвърна спокойно Гамуел — бих ви посъветвал да обърнете коня си и да потеглите час по-скоро към Нотингам, ако не искате да ви засипе поток от стрели, дъжд от камъни или град от удари с криваци, за да ви приканят да побързате!

Като чу това, оръженосецът на сър Гай заби шпори в коня си и потегли в галоп, което даде повод на сър Гай също да се отдалечи в галоп подире му с вика: „Спри, негоднико!“, докато двамата изчезнаха от погледа на събралите се на гамуелския празник.

Но и надалече те не отпуснаха юздите, а препуснаха с все сила към Нотингам, където сър Гай вдигна в тревога шерифа с вестта, че Робин Худ е само на няколко мили оттам и едва ли е с повече от дузина мъже.

След по-малко от час той отново бе на път, придружен от шерифа и въоръжената охрана — бързаха към Гамуел.

Слънцето вече залязваше, когато те стигнаха до един мост и видяха на отсрещния бряг на реката малка група горски жители и въоръжени мъже, водени от овчарката Клоринда, която все още носеше своя лък, а редом с нея вървеше великанът брат Майкъл Тък, доскоро монах в абатството Фаунтънс.

— Кои ли са тези, които яздят така бързо насам? — гръмогласно извика Тък. — Кълна се, че са мръсни предатели! Да, виждам, че единият е сър Гай от Гизбърн, комуто са непознати светите задължения на гостоприемството, а с него е нотингамският шериф — добър слуга на всеки, който му плаща по-тлъста сума!

— Махай се от пътя ми, вероотстъпнико! — извика сърдито сър Гай, тъй като монахът и групата му бяха стигнали до моста първи. — А вие, лейди Мариан, побързайте да стигнете в Арлингфорд, защото се намирате сред съмнителни типове и предатели.

— Бъркаш, притворни рицарю, бъркаш! — спокойно заяви монахът. — Тази дама е прекрасната Клоринда, известна в целия Шърудски лес като кралица на овчарките. Колкото до съмнителните типове и предателите, не виждам нито един от нашата страна на моста!

— Махай се от пътя! — като ехо повтори сърдито шерифът. — Ние търсим Робърт Фицут, известен като Робин Худ, който преди не повече от час е бил сред вас недалече от тук!

— Кълна се в светото разпятие, че няма да минете през моста — прогърмя гласът на монаха, — докато не се извините достойно на прекрасната Клоринда и на мене за всички прозвища, за присмеха и за обидните думи, казани в присъствието на тези добри хора!

— Отстранете ги! — нетърпеливо извика сър Гай. — В същия този миг Робин Худ се изплъзва от ръцете ни! И ми уловете това вироглаво момиче — лорд Фицуолтър ще ме награди добре, когато я отведа при него!

Както говореше, сър Гай замахна подигравателно с ръка и точно тогава Клоринда светкавично вдигна лъка си, тетивата запя и ръката на сър Гай бе пронизана от стрела.

— Измяна! Съсечете ги! — закрещя шерифът.

Тетивата отново запя и конят на шерифа се изправи на задни крака, защото в земята между предните му крака се бе забила стрела. Шерифът политна, падна от седлото и се стовари тежко в голяма кална локва.

След това стрелите полетяха и към хората на шерифа, които се втурнаха към високия мост, но бяха отблъснати от яката тояга в ръцете на едрия монах. Като викаше юнашки, той стоеше сам на пътя им и стоварваше тоягата на всички страни върху шерифските хора — един повали, на друг строши ребрата, на трети изметна ръката в рамото, на четвърти премаза носа, на пети разби главата, шести преметна в реката, докато неколцината останали, които имаха щастието да се измъкнат цели-целенички, пришпориха конете си и препуснаха да отърват кожата си, начело с вбесения шериф, а най-отзад с ранения сър Гай от Гизбърн, подгонени от смеха на прекрасната „Клоринда“ и нейната свита и от подмятанията и подигравките на монаха.

 

 

На другата сутрин закуската на лорд Фицуолтър бе прекъсната от звучния глас на тръба и шумове, които свидетелствуваха, че е вдигната тревога. Като побърза да отиде до портата на замъка, той видя голяма група въоръжени мъже, скупчени отвъд рова. Един глашатай надуваше тръбата си, а някакъв офицер нареждаше: „Спуснете моста, в името на краля!“.

— Защо, по дяволите?! — сърдито изрева лорд Фицуолтър.

— Нека бъде известно на всички честни хора — извика глашатаят, — че нотингамският шериф лежи болен, сериозно осакатен, много от хората му вероятно ще умрат от различни поражения, а добрият рицар сър Гай от Гизбърн е тежко ранен от стрела. Сър Уилям Гамуел, лейди Мариан Фицуолтър и Майкъл, доскоро монах в абатството Фаунтънс, се обвиняват като съгледвачи и съучастници в гореспоменатата размирица и като предатели, които подпомагат и общуват с разбойника Робин Худ, наричан още Робърт Фицут, доскоро собственик на Локсли.

— Съгледвачи и съучастници! — запелтечи лорд Фицуолтър. — Какво си въобразявате, като сте дошли да ми разказвате тази безсмислена история, че дъщеря ми лейди Мариан е осакатила шерифа, нанесла е поражения на хората му и е стреляла с лък в сър Гай от Гизбърн?! Махайте се или ще заповядам на стражите да стрелят по вас е арбалетите си!

— И повторно ще чуете същото! — извика офицерът, който командуваше отряда. — Не може така леко да пренебрегвате волята на законния ни господар принц Джон!

— Кажи му да ми се яви лично — извика лорд Фицуолтър — или да изпрати доверен човек. Откъде да знам дали вие не сте именно преоблечени шърудски разбойници, които се опитват да се вмъкнат в замъка ми, като се прикриват с името на краля и с някаква измислица, че дъщеря ми осакатява шерифи и стреля с лък по въоръжени мъже!

Като се разбра, че на всяка бойница стои готов стрелец с арбалет, че подвижният мост е вдигнат, а ровът е и широк, и дълбок, отрядът се оттегли с много закани по посока на Нотингам.

Лорд Фицуолтър веднага повика дъщеря си и понеже настоя да узнае истината, Мариан си призна, че е известна в леса като овчарката Клоринда, а после разказа за поражението на сър Гай при гамуелския мост.

— Повече няма да напускаш замъка! — заяви лорд Фицуолтър.

— Тогава, ако успея да се измъкна — твърдо каза Мариан, — няма да бъда обвързана с обещание да се завърна.

— Отивай в най-високата горница! — заповяда баща й. — Никой няма да успее да те измъкне оттам!

— Принц Джон ще успее — каза Мариан и потрепери. — Чух, че сега е в Нотингам — преди малко пред замъка бяха точно неговите хора. Той ме видя в навечерието на сватбата ми с Робин от Локсли и говорят, че се е заклел да ме залови, а може би и да ме предаде на сър Гай, както щедро му е обещал.

— Ще се справя с един подъл принц не по-зле, отколкото с един подъл рицар! — извика лорд Фицуолтър.

— Не можеш да устоиш на принц Джон — каза Мариан. — Помисли си за войската, с която разполага. Ще оплячкоса замъка, ще те обеси на най-близкото дърво и ще ме отведе, независимо дали си съгласен, или не… Но ако ме затвориш, а аз се измъкна от замъка, не могат да те обвинят в нищо; ти би могъл да го посрещнеш и да му покажеш, че много съжаляваш, че ме няма и че си вбесен от бягството ми.

— Хм! Ха! — лорд Фицуолтър отвори уста, за да изругае, но я затвори, защото осъзна колко вярно е казаното от Мариан.

— Значи… ако ти се измъкнеш, ще отидеш в Шърудския лес и ще станеш жена на разбойника. Робин Худ, така ли? — попита той.

— Ще отида при Робин Худ — тихо отвърна Мариан, — но докато крал Ричард не се завърне от Палестина, не му опрости греховете и не възстанови справедливо положението му, ще обитавам Шърудския лес като девойката Мариан — обещана, но не съединена с Робърт. Така се закле той пред господ и Светата дева, а сега тук аз потвърждавам обета му.

Известно време лорд Фицуолтър стоя замислено.

— Робин или Робърт, все едно, той е верен и достоен мъж — каза най-подир той. — А ти си моя дъщеря и няма да донесеш безчестие на нашия род… Господ да те благослови, Мариан… Иди сега в стаята си и гледай никой да не види как напускаш Арлингфордския замък, иначе ще стане лошо за всички ни!

Когато няколко часа по-късно принц Джон се яви на кои, начело на сто души, лорд Фицуолтър го посрещна на портата, с лице, на което бе изписан израз на изключителна преданост, помоли да бъде извинен за държанието си към вестителя му сутринта и предостави замъка на негово разположение.

— Оказвате ми чест, голяма чест, Ваше кралско височество — каза той все още на колене. — Няма гост, който да е по-добре дошъл от вас и от вярната ви свита. Ако бяхте изпратили някакъв сигурен знак по вестителя си тази сутрин, щях незабавно да го пусна да влезе, но понеже разбойникът Робин Худ се намира наблизо, човек трябва да бъде внимателен. Та нали той се яви преоблечен в самия Нотингам и смъкна един от своите негодници кажи-речи от бесилото!

Принц Джон бе приятно поласкан и прие извиненията на лорд Фицуолтър, както и гостоприемството му. Но когато помоли да бъде представен на лейди Мариан, откриха, че тя не се намира вече в стаята си.

Тогава лорд Фицуолтър гневно обходи замъка, като проклинаше нехайството на своите хора и отправяше ужасни заплахи към стражата, която я бе пуснала да мине. Не узнаха обаче нищо повече за местонахождението й, макар че един страж с готовност ги уведоми, че около час преди идването на принц Джон някакъв млад стрелец се навъртал около портата, а сега и той бил изчезнал.

Принц Джон великодушно отстъпи на лорд Фицуолтър половината от хората си и в продължение на няколко дни те претърсваха околностите. Но лейди Мариан Фицуолтър сякаш бе потънала вдън земя.

Като научи, че принц Джон се намира в Нотингам с голяма свита, Робин Худ се преоблече като горски пазач и тръгна към края на Шъруд. Надяваше се, че ще срещне пътник, идващ от Нотингам, ще се заприказва с него и ще узнае накъде и с какви намерения отива принц Джон.

Не след дълго, както си вървеше по пътя, той срещна младеж, облечен като горски жител, с лък в ръката, голям колчан стрели на рамо и здрав широк меч на кръста.

— Как е, добри ми приятелю? — извика Робин Худ с дрезгав глас. — Накъде си се забързал така? Какво ново днес в добрия град Нотингам?

— Тръгнал съм по свои работи — отвърна младежът, — новото е, че принц Джон дойде в Нотингам, за да накаже разбойниците в леса.

— Крайно време беше — каза Робин, като си припомни, че се преструва на горски пазач, който бди за кралските елени. — А накъде отиваш ти, момко, с този дълъг лък и тези чудесни стрели?

— Гледам си работата — отвърна момъкът — и предпочитам и другите странници в Шъруд да нравеха същото!

— А моята работа са хора като тебе — строго каза Робин. — Кажи ми как се казваш и с какво се занимаваш или мечът ми ще те накара да отговориш!

— Това е игра за двама — извика момъкът и като хвърли на земята лъка и колчана, извади меча си и се приготви да се отбранява. Робин го последва и миг по-късно остриетата се сблъскаха.

Много скоро Робин разбра, че момъкът е достоен противник, поне що се отнася до сръчността и умението да борави с меча, макар че бе по-слаб в ръцете и не устояваше добре на тежестта на ударите.

Известно време се биха без някой да спечели особено предимство, макар кръвта да се стичаше по лицето на Робин, а противникът му да бе ранен в ръката.

— Спри се, добри човече, нека не се бием повече — каза накрая Робин, като отстъпи и се облегна на меча си, забравил напълно ролята си на горски пазач. — Твърде добре се биеш, за да си пилееш силите. Ела и опитай съдбата си при Робин Худ, влез в неговата дружина.

— Ти Робин Худ ли си? — зяпна момъкът.

— Самият Робин Худ, ни повече, ни по-малко! — бе отговорът.

— О, Робин, Робин! Не ме ли позна? — извика неотдавнашният противник с внезапно променен глас.

— Мариан! — ахна Робин. — А аз те раних и не те познах! — И в следващия миг той я прегърна.

— Добре дошла в Шъруд — каза накрая Робин Худ, след като Мариан му бе разказала цялата история. — Тръгвай сега с мене към тайната ни долчинка и нека Аления, Мъч, Малкия Джон и останалите приветствуват своята кралица — това правя и аз; и като го правя, се заклевам да бъда твой верен и предан слуга сега и вовеки веков!

 

 

Тази вечер в тайната долчинка настана радост и веселие. Робин и дружината му отдадоха почести на красивата си кралица. Трапезата бе отрупана с вкусно еленско месо, големи кани с вино, купи тъмно пиво и много други лакомства.

Когато празненството приключи, Робин се изправи с голяма кана в ръка.

— Приятели! — извика той. — Нека най-напред както винаги вдигнем наздравица за крал Ричард — за крал Ричард и неговото скорошно завръщане от кръстоносния поход!

Когато изпразниха чашите, Робин отново се изправи.

— А сега да вдигнем и наздравица за девойката, наша кралица! За лейди Мариан! Нека още веднъж се закълнем да бъдем верни на бога и светата му майка като истински християни. Но нека се закълнем също, както подобава на истински рицари пред тяхната дама, винаги да постъпваме честно и да се държим така далече от злото, че никога да не вършим нещо, което би ни било срам да направим в присъствието на нашата кралица, на девойката Мариан!

— Да живее девойката Мариан от Шърудския лес! — дружно викнаха всички и скочиха на крака. — Да пием за горския ни крал и за кралицата ни, за Робин Худ и за девойката Мариан!