Хенри Катнър
Безброй неприятности

Нашият Лемюъл имаше три крака и ние му прикачихме прякора Неотразимия. Когато започна войната между Севера и Юга, Лемюъл вече беше пораснал и за да не предизвиква подозрения и клюки, се наложи да крие излишния крак между плешките си. Дрехите му се издуваха като гърбица на камила, понякога от умора кракът му се свиваше в конвулсия и го удряше по гръбначния стълб, но Неотразимия не се безпокоеше много от това. Нали всички наоколо го приемаха като обикновен двукрак! И той беше щастлив.

През живота си ние, Хогбеновите, неведнъж сме имали неприятности и разправии. За тази каша, която се забърка сега, беше виновен Неотразимия със своето безгрижие. Той на всичко гледаше през пръсти.

Не го бяхме виждали от шейсетина години. Той живееше в планините на Юга, а цялото ни семейство беше отседнало в Северен Кентъки. Отначало бяхме решили да летим, но когато пристигнахме в Пайпървил, кучетата в града неистово се разлаяха, а жителите наизскачаха от къщите си на улицата и се вторачиха в небето. Наложи се да се върнем. Татиният та каза, че ще трябва да отидем на гости на роднината си по обикновен начин, както правят всички хора. Аз не обичам да пътешествам нито по суша, нито по море. Когато през 1620 година плавахме за Плимът рок, си бях изповърнал червата. Колко по-приятно е да летиш! Но ние никога не спорехме с нашия дядо, татиният та беше главата на семейството.

Татиният та взе отнякъде камион под наем и в него натоварихме всичките си партакеши. Наистина, не можахме веднага да намерим място за момченцето — то тежеше около триста фунта и коритото, в което го бяхме сложили, зае почти половината камион. Затова пък с дядото се оправихме без много мъчнотии — напъхахме го в стар ютен чувал и го бутнахме под седалката. Всички приготовления, разбира се, легнаха на моите плещи. Та пийна малко пшеничена водка и само скачаше на главата си и пееше: „Търкаляй се планета през глава, през глава, през глава…“ Чичо пък въобще не поиска да тръгне. Той си легна под яслите в обора и каза, че потъва в летаргия за около десетина години.

— И защо не ви свърта в къщи? — мърмореше той. — В продължение на повече от петстотин години всяка пролет тръгвате да се мотаете нанякъде! Достатъчно, този път без мен…

Така че, тръгнахме без него.

Разказвали са ми, че когато нашите са се заселвали в Кентъки, той е бил голо място, като пустиня, и се наложило доста да се потрудят, докато се подредят. Неотразимия обаче, отказал да се занимава със строителството на къщата и отлетял на юг. Там той си караше тих и сънлив живот, като истински се събуждаше веднъж на година-две и то за да се напие както се полага. Само тогава можеше да се направи с него мозъчна връзка.

Оказа се, че Лемюъл се беше заселил в планините зад Пайпървил в една полусрутена мелница. Когато пристигнахме, първото нещо, което видяхме, бяха Лемюъловите бакенбарди на балкона. Самият Лемюъл похъркваше в едно килнало се кресло и сигурно сънят му беше много приятен, защото не се събуди даже когато се изтърколи от него. Решихме да не го събуждаме. С общи усилия замъкнахме коритото в къщата, а след това та и татиният та разтовариха и пиенето.

Отначало всички имаха много работа и грижи — в къщата не се намери даже и една троха хляб. Нашият Неотразим беше покорил всички рекорди на безделието — даже не си готвеше ядене. Той се беше изхитрил да хипнотизира живеещите в околните гори еноти и те сами се явяваха при него, за да ги изяде. Какви ли чудеса не прави мързелът? Енотите имаха много пъргави лапички и Лемюъл ги караше да кладат огън и сами себе си да сготвят за храна. Интересно, дали поне ги дереше и изкормяше? А, когато Неотразимия ожадняваше, той — срамно е даже да се признае — правеше над главата си малко облаче и дъждът сам се изливаше в устата му.

Впрочем, все още не ни беше до Лемюъл. Ма подреждаше нещата, та беше впил устни в гърлото на стомната с пшеничена ракия, а на мен пак ми се падна да мъкна на гърба си целия багаж. Всичко това, разбира се, не беше толкова важно. Страшното дойде, когато разбрахме, че в мелницата няма нито един електрически генератор. Ами сега какво да правим — момченцето ни не можеше да живее без електричество, пък и татиният та го смучеше като камила. Неотразимия, разбира се, не си беше дал труд да задържи на необходимото равнище водата в бента и сега вместо пълноводна река по изсъхналото русло течеше хилаво ручейче. Наложи се аз и ма здравата да си поразмърдаме мозъците и доста да се поизпотим, докато успеем да измайсторим в курника една печка.

Истинските неприятности обаче започнаха, след като местните власти надушиха, че сме пристигнали.

В един прекрасен ден, когато ма переше на двора, се появи жалък наглед, мършав и гаден тип и когато ни видя (аз също тъкмо бях излязъл от къщата), страшно се стъписа.

— Днес денят е много хубав — каза ма. — Искате ли да пийнете нещо, господине?

Непознатият отговори, че няма да ни откаже, и аз му подадох черпака, с който бях загребал от пшеничената. Още от първата глътка той едва не се задуши, после все пак изпи всичко, благодари ни, но не пожела повече да пие, а ни каза, че щом сме толкова любезни и гостоприемни, по-добре щяло да бъде, ако му предложим нажежен гвоздей — и той щял бил да го изгълта.

— Отскоро ли сте тук? — попита той?

— Да — отговори ма, — на гости сме дошли при наш роднина.

Гадният тип погледна балкона, където важно, тържествено и дълбоко спеше Неотразимия.

— А той жив ли е според вас?

— Разбира се, какво да му е — отговори ма, — ще се събуди пресен, свеж като краставичка.

— А пък ние мислихме, че отдавна е умрял — каза гаднярът, — даже данък избори не сме му вземали. Надявам се, че сега, след като вече сте отседнали тук, ще си платите и вие. Колко хора сте?

— Около шест човека.

— Всички ли са пълнолетни?

— Ние сме, значи така, първо та, после този — Сонк, още момченцето…

— На колко години е момченцето?

— Той е съвсем мъничък, още няма и четиристотин, нали, ма? — вметнах аз.

Но ма ми залепи една плесница и ми заповяда да не се бъркам в разговора на по-възрастните. Мършавият ме посочи с пръст и каза, че не може да определи възрастта ми, и аз бях готов да се скрия вдън земя, тъй като още при Кромуел бях объркал сметката и сега сам не знаех на колко години съм. В крайна сметка мършавият реши, че всички, без момченцето, ще трябва да плащаме данък избори.

— Но това не е най-важното — каза той, отбелязвайки нещо в тефтерчето си. — Вие трябва да знаете за кого да гласувате. Тук, в Пайпървил; имаме един бос, казва се Ели Хенди и организацията му работи като часовник… Платете за всички общо двадесет долара.

Мама ме изпрати да потърся пари. Но татиният та разполагаше само с един динарий и каза, че този динарий му е скъп спомен, тъй като го бил откраднал доста отдавна от някой си Юлий Цезар. Та беше изпразнил стомната с пшеничена водка и не беше в състояние нищо да обясни, а момченцето изрови отнякъде само три долара. В джобовете на Неотразимия намерих само едно старо гнездо на скорци и в него две яйца.

— Както и да е, сутринта е по-мъдра от вечерта — си казах и попитах хилавия: — Господине, мога ли да ви платя със злато?

Ма пак ми зашлеви един шамар, но хилавият страшно се развесели и каза, че със злато ще бъде даже още по-добре. Най-сетне той си тръгна и навлезе в гората, но изведнъж така хукна, че само петите му се видяха. Между другото по пътя си едва не събори един енот, който носеше с лапите си съчки за огън. Значи нашият Лемюъл беше огладнял.

Започнах да търся метални отпадъци, за да мога до утре да ги превърна в злато, но на другия ден всички се оказахме зад решетката.

Всички ние можехме да четем мислите на обикновените хора и много по-отрано знаехме за това арестуване, но решихме да не предприемаме нищо. Татиният та ни събра на чардака всички, с изключение на момченцето и Неотразимия, и ни обясни, че трябва да пазим в тайна способностите си и да не възбуждаме подозренията на местните жители.

По време на кратката му реч аз се бях загледал в ъгъла, но татиният та накара очните ми ябълки да се обърнат към него и продължи:

— Срамувам се заради тукашните мошеници, но по-добре да не им възразяваме. Сега вече няма инквизиции и нищо не заплашва здравето ни.

— А не е ли по-добре да скрием печката? — се готвех да го попитам аз, но ма ми зашлеви поредния шамар, защото прекъсвах по-възрастните.

— Само по-лошо ще стане — вече с думи обясни тя. — Сутринта тук вече сновяха разни детективи и всичко огледаха.

— Нали направихте пещера под къщата? — попита татиният та. — Това е отлично. Скрийте ме заедно с момченцето в пещерата, а пък вие вървете.

И прибави с онзи старинен засукан стил, който особено много обичаше:

— Колко жалка е съдбата на човека, заседял се на тази грешна земя и доживял до мрака на времето, осветено единствено от слънцето на долара. Нека парите заседнат в гърлото на мошениците… Не бива, Сонк, аз просто си говорех, не ги карай да гълтат долари. Ще се опитаме, деца, да не ставаме обект на прекалено внимание. Все някак ще се измъкнем от тази каша.

Татиният та и момченцето пропълзяха в пещерата, а всички останали бяхме арестувани и изпратени в Пайпървил, където ни затвориха в сграда, пълна с клетки като птичарник. Бяха домъкнали също и похъркващия Лемюъл, който така и не се събуди.

В птичарника-затвор та си послужи със своя любим трик и се изхитри да се напие. Трябва да ви кажа, че това не беше даже трик, нито фокус, а истинска магия. Самият та не можеше да обясни свястно как става тази магия и започваше да говори врели-некипели. Казваше например, че алкохолът в тялото на човека се превръща в захар. Но как би могъл да се превърне в захар, когато влизаше не в тялото, а в корема? Разбира се, че не беше възможно без магия. Не стига това, ами та казваше още, че с помощта на някакви ферменти се бил изхитрил да превръща в кръвта си същата тази захар обратно в алкохол и по този начин да си бъде подпийнал колкото време си поиска. Изглежда тези негови приятели, ферментите, си бяха същински магьосници! Наистина най-често той предпочиташе натуралния алкохол, но шмекериите на тези негови вълшебници ферментите, неведнъж съвсем ме объркваха…

От затвора ме заведоха в някакво помещение, пълно с хора, предложиха ми стол и започнаха да ме разпитват. Аз се направих на глупак и все повтарях, че нищо не знам. Но изведнъж един субект произнесе:

— Тези планинци са абсолютно първобитни хора, но това не им пречи в курника си да имат уранов реактор! Разбира се, че те сами не биха могли да си го построят!

Хората наоколо останаха като гръмнати.

После продължиха да ми досаждат с въпросите си, но нищо не можаха да изкопчат и ме върнаха обратно в килията.

Леглото ми гъмжеше от дървеници. За да ги изтребя, пуснах от очите си особени лъчи и в този момент забелязах едно хилаво човече с възпалено небръснато лице, което се беше току-що събудило на горните нарове. То учудено се беше вторачило в мен, очите му бързо-бързо замигаха.

— Гнил съм в какви ли не затвори и с какви ли не хора съм скучал пред копанките, но в една дупка с дявол още не бях попадал, наричат ме Амбрустър, Стинки Амбрустър, отбивам присъда за скитничество. А ти, приятелю, защо си тук? Да не би да си крал баснословно скъпи човешки души?

— Радвам се да се запозная с вас — казах аз. — Вие навярно сте страшно учен човек, досега не съм чувал толкова изискани приказки… Домъкнаха ни тук, без нищо да ни обяснят. Взеха ни всичките, даже спящия Лемюъл и пийналия та.

— Аз също с удоволствие бих гаврътнал някоя и друга чашка — забеляза мистър Амбрустър. — Тогава сигурно очите ми няма така да изхвръкват, когато те гледам как ходиш без краката ти даже да докосват пода.

Аз наистина бях малко пообъркан от разпита и се бях позабравил. Излизаше, че пред очите на чужди хора върша щуротии. Обсипах го с извинения.

— Е, нищо, нищо, аз отдавна очаквах подобно нещо — размърда се мистър Амбрустър и потърка четината на бузата си. — Поживях си, с удоволствие извърших маса лудории, но ето че дойде време малко да се вразумя… Всъщност защо са ви арестували всичките?

— Казват, че е заради реактора, в който разбиваме урана, но всичко това са глупости, разбира се. Защо да разграждаме уран? По-добре да цепим борина.

— Дайте им този реактор, иначе няма да ви оставят на мира. Сега тук се играе голяма политическа игра — нали след една седмица ще има избори. Уж започнаха да приказват за някакви реформи, ама умникът Хенди на всички запуши устата.

— Всичко това, разбира се, е много интересно, но ние трябва по-скоро да си вървим в къщи.

— Ами вие къде живеете?

Аз му казах и мистър Амбрустър се замисли.

— Вашата къща е май до онази река, тоест до ручея… на Голямата мечка.

— То даже не е ручей, а ручейче.

— Хенди го нарича реката на Голямата мечка! — закиска се мистър Амбрустър. — И си докара с това име куп пари! Цели петдесет години минаха, откак ручеят е пресъхнал, но преди десет години Хенди построи там бент, малко по-надолу от вашата мелница, и пипна голяма пара. Той даже носи неговото име — Хенди-бент.

— Как ли е успял да превърне бента в пари?

— А, значи и самият дявол не се наема да се справи с това? А Хенди може. В ръцете му са всички вестници, а това е все едно банкова сметка, ха-ха! Хенди просто сам си отпусна кредити за това строителство… Аха, май че за нас идват.

Влезе човек с дебела връзка ключове в ръка и отведе мистър Амбрустър. Скоро отведоха и мен. Попаднах в голяма, ярко осветена стая, където вече се намираха и та, и ма, и Неотразимия, и мистър Амбрустър, и още някакви яки млади мъже с пистолети. Освен тях в стаята седеше и едно слабо, сбръчкано дребосъче с гола глава и подли очички. Всички до един смирено слушаха този плешивец и го наричаха мистър Хенди.

— Момчето според мене е доста глупаво — изричаше в момента мистър Амбрустър, когато влизах. — Ако и да е направило нещо лошо, то това не е нарочно.

Веднага обаче го смъмриха и го хлопнаха по главата, а от ъгъла мистър Хенди ми хвърли змийски поглед и попита:

— Кой ви помага, момче? Кой изгради атомната електроцентрала в бараката? Говори само истината или ще си изпатиш.

Аз така го изгледах, че веднага и мен ме хлопнаха по темето. Глупави хора! Откъде да знаят, че главите на Хогбенови са бая корави. Когато диваците се изреждаха да ми удрят главата с каменни брадви, цялото им племе толкова се измори, че не им стигнаха сили гък да кажат, когато почнах да ги давя. Съседът ми по килия обаче много се развълнува.

— Чуйте, господин Хенди… Аз прекрасно разбирам каква грандиозна сензация ще бъде, ако научите името на оня, който е измайсторил този реактор, само че вие и без това ще победите на изборите. Ами ако изведнъж се окаже, че такъв реактор въобще не съществува?

— Аз знам кой го е построил — каза мистър Хенди. — Това са избягалите нацистки престъпници или физиците предатели. Няма да се успокоя, докато не открия виновните!

— Аха, значи искате това да се разтръби по цяла Америка — каза мистър Амбрустър. — Сигурно се натискате за губернатор или за сенатор, или пък за най-високия пост?

— Момчето нещо казвало ли ти е?

Господин Амбрустър заяви, че нищо не съм му казвал. Тогава те се нахвърлиха върху Лемюъл, но само си изгубиха времето. Нашият Неотразим обичаше и умееше да спи. Освен това, поради мързел, той даже не си правеше труда да диша насън и хората на мистър Хенди започнаха да се съмняват дали е жив въобще.

През туй време та беше успял да се свърже с приятелите си — ферментите — така че и от него не можаха да изтръгнат нищо. Те се опитаха да го вразумят с помощта на парче от шланг, но в отговор на ударите той само глупаво хихикаше и аз ужасно се срамувах заради него.

Затова пък даже с пръст не посмяха да пипнат ма. Щом някой от тях се приближеше до нея, тя цялата пребледняваше, покриваше се с пот, потръпваше и нахалникът изведнъж отхвърчаваше назад, сякаш от невидим силен удар. Спомням си, един голям познавач каза, че в организма й сякаш има вграден орган, нещо като ултразвуков лазер. Това, разбира се, беше лъжа и научна безсмислица! Ма просто изпускаше едно свирене, което никой не чуваше, и го насочваше към избрана от нея цел, също както опитен ловец точно улучва окото на катерица. Аз можех да правя същото като нея.

Накрая господин Хенди заповяда да ни върнат обратно в затвора, като ни заплаши, че ще се заеме с нас сериозно.

Изтътриха Неотразимия, а останалите ни разпределиха по килиите.

Амбрустър охкаше и пъшкаше на горния нар. Мъничка колкото гъше яйце крушка слабо осветяваше главата му и цицината на голото му теме. Наложи се да му облъча главата с невидими лъчи, които действаха като топла лапа (не знам какви бяха тези лъчи, но аз имах способността да ги излъчвам с очите си) и да му помогна с този компрес. Цицината изчезна и господин Амбрустър престана да стене.

— Ама че загази ти, Сонк — проговори той (името си му бях казал още отпреди). — Плановете на Хенди са — хе-хе! Той вече изменти Пайпървил, сега иска да пригъбарчи щата, пък даже защо не и цялата страна… И заради това е необходимо името му да се прочуе по цяла Америка. Едновременно ще намаже и с преизбирането си за мер на града, макар че това му е в кърпа вързано… Може би вие все пак наистина разполагате с реактор?

Аз облещих очи.

— Хенди е сто процента убеден в това — продължи Амбрустър. — Той изпрати физици и аз със собствените си уши чух, когато му докладваха, че у вас са открили уран 235, а също така и графитни пръчки. Съветвам те, кажи им кой ви е помагал. Иначе ще те натъпчат с лекарства, които ще те накарат да им кажеш истината.

В отговор обаче аз само посъветвах господин Амбрустър да се наспи — мене ме викаше вече татиният та. Аз чувах гласа му да звучи в мозъка ми, макар че та, който беше успял вече да си пийне, ми пречеше, защото постоянно се месеше и прекъсваше всички.

— Хайде, синчето ми, пийни си, намажи си гърленцето — весело ме подканяше та.

— Престани, нещастна буболечко! — строго го сряза татиният та. — Престани с глупостите си и се изключи. Сонк, ела при мен!

— Кажи, татиният та!

— Трябва да помислим над плана за действие…

— Все пак защо да не си пийнеш? — не ме оставяше на мира та.

— Престани, та! — не издържах аз. — Имай малко уважение към по-възрастните, към своя баща. И после, как ще ми дадеш да пийна, когато сме в различни килии?

— Много просто — ще съединя в кръг нашите жили, по които тече кръв, и ще прехвърля образувалия се алкохол към теб. В науката това се нарича телепатична трансфузия. Погледни само как става това.

Във въображението ми изникна образът на изпратената от та схема. Наистина всичко беше много просто. Просто за Хогбенови, разбира се. Но аз още повече му се ядосах.

— Та, не карай любящия си син да губи последното уважение към родителя си и да го нарича стар пън. Не се перчи с тези модерни думи, нали те знам, че през живота си въобще не си държал нито една книга в ръце, а само четеш чужди мисли и хващаш нещо оттук-оттам.

— Пийни си, пийни! — настояваше та.

— Кражба на мъдрост направо от главите на другите — се захили татиният та. — Аз също понякога съм правил така. Но сега бързичко ще измайсторя в кръвта си възбудител на мигрена и ще ти го прехвърля, бездънна бъчво!… Е, сега вече, Сонк, твоят палавник та няма повече да ни прекъсва.

— Слушам те внимателно — казах аз. — Как се чувствате там?

— Тук сме се подредили отлично.

— Ами момченцето?

— И то също. А, Сонк, ще ти се наложи да се потрудиш малко. Оказва се, че за всичките ни беди е виновна печката, или… как я наричат сега?… Ядрен реактор.

— Аз също се досетих за това.

— Кой би допуснал, че ще разберат тайната й? Още по времето на дядо ми сме ползвали такива печки, аз от него съм се научил да ги правя. От такива ядрени печки сме произлезли и ние, Хогбенови, защото в тях… как се казваше това?… Тук, в Пайпървил, има доста учени, чакай да се поровя малко в главите им…

— Още по времето на моите прадядовци — продължи след известно време татиният та — хората се бяха научили да разбиват атомите. Тогава се бе появила радиация, която беше въздействала върху гените, и в резултат на доминантните мутации се роди нашето семейство. Всички Хогбенови са мутанти.

— За това май още Роджър Бейкън ни казваше?

— Да, да! Но той ни беше приятел и пред другите не обелваше за нас нито дума. Ако още по негово време хората бяха научили за нашите необикновени способности, те биха се постарали да ни изгорят. Даже и сега съвсем не е безопасно да се движим между хората… С течение на времето, разбира се, ще измислим и ще предприемем нещо…

— Вече знам това — прекъснах го аз.

Ние, Хогбенови, нямаме тайни един от друг.

— Но засега не ни провървя. Хората отново се научиха да разбиват атоми и се досетиха що за печка сме си построили в курника. Трябва да я разрушим, за да ни оставят на мира. Но тъй като момчето и аз не можем без електричество, ще се наложи да си го получим не от ядрената печка, а по някакъв по-сложен път. Ето, това ще направиш ти…

Скоро аз се заех с работа.

Притежавам способност да въртя очите си така, че да прониквам в същността на нещата. Когато погледна например решетката на прозореца, виждам, че е направена от дребни смешни нещица, които глупаво се друсат, тъпчат на едно място и въобще се суетят, сякаш са вярващи, които се готвят за обедна църковна служба в неделя. Чувам, че сега те се наричат атоми. След като приспах господин Амбрустър, започнах да си строя от тези атоми, сякаш бяха тухли, различни необходими комбинации. Отначало наистина малко се обърках и превърнах решетката от желязна в златна, но веднага се поправих и я разтворих във въздуха. След като се оказах отвън, подгоних атомите да заемат старите си места и решетката отново се появи на прозореца.

Килията ми се намираше на седмия етаж на сграда, чиято задна половина се заемаше от мерията, а предната — от затвора. Вече се бе стъмнило и аз излязох, без да ме забележи никой. Совата, която бе тръгнала подире ми, я съборих с плюнка.

Атомната печка се охраняваше от стража с фенери, затова се наложи да застана отгоре и всичко да правя от разстояние. Отначало изпарих черните неща — графитните, както ги беше нарекъл Амбрустър. След това се заех с дървата, тоест, по неговите думи, с уран 235, и го превърнах в олово, после оловото — в прах, който вятъра бързо издуха.

Като свърших с реактора, литнах към извора на ручея. На дъното му се виждаше тънка струйка вода, в планините също всичко беше изсъхнало. А татиният та каза, че ще ни трябва много вода — руслото трябваше да се напълни. Тъкмо в този миг той ми съобщи, че момченцето хленчи. Трябваше, разбира се, да съобразя и още преди да разруша печката, да намеря сигурен източник на енергия. Оставаше само един изход — дъждът.

Но преди всичко друго отлетях до мелницата, направих един електрогенератор и го монтирах.

Издигнах се до облаците и започнах да охлаждам един от тях. Скоро се разрази буря и ливна пороен дъжд. Но в подножието на планината ручеят си оставаше сух, както и преди. След непродължително търсене забелязах, че дъното му беше хлътнало и се бе срутило. Ето защо значи цели петдесет години от този ручей и врабец не можеше да се напие!

Бързо запълних дупката, за всеки случай открих и няколко подземни водоема и ги изкарах на повърхността, след което полетях към мелницата.

Дъждът се лееше като из ведро и стражата явно беше отишла да се суши — тъй си помислих, когато не я заварих на мястото й. Но татиният та, каза, че когато чули как захленчило нашето момченце, стражарите си запушили ушите с пръсти и с ужасени викове се разбягали кой където му видят очите. Татиният та ми заповяда да огледам мелничното колело. То трябваше да се ремонтира малко, но дървото беше в добро състояние, за няколко века беше станало като байцвано. Много хитро нещо беше това колело! Водата в ручея ставаше все повече, а колелото се въртеше и въртеше! Здраво и хубаво са строили едно време! Но татиният та каза, че това нищо не е, ако видя Апиевия път, направен от старите римляни, ще ахна, защото и до ден-днешен той е като нов.

След като оправих татиният та и момченцето и ги настаних като птички в гнездо, аз отлетях за Пайпървил. Започна да се развиделява и този път подире ми се залепи един гълъб. Наложи се да се изплюя отгоре му и да го отпъдя, иначе щяха да ни забележат.

В затвора мерия от етаж на етаж тичаха служители с безпомощно объркани, смаяни физиономии. А ма ми съобщи, че тя, та и Лемюъл, след като се превърнали в невидими, се събрали в голямата килия накрая на затворническата сграда да обсъдят положението. Да, забравих да ви кажа, че аз също се направих на невидим, когато влязох в своята килия да проверя дали господин Амбрустър не се е събудил вече.

— Татиният та ни съобщи, че всичко е наред — каза ма. — Струва ни се, че е крайно време да си ходим в къщи. Силно ли вали навън?

— Голям дъжд се изсипва. Защо тичат всички тези хора като побъркани?

— Не могат да разберат къде сме били ние и къде се беше изгубил ти. Когато надзирателите се успокоят и се разотидат, ще се върнем в мелницата.

— Всичко направих така, както ми заповяда татиният та — започнах да разказвам аз, но изведнъж откъм другия край на коридора се дочуха слисани възгласи!

След малко до решетката на вратата на нашата килия приближи, клатушкайки се, застаряващ дебел енот с наръч съчки, клекна на задните си крака и започна да стъква огън. Очичките на зверчето гледаха смутено. Сигурно нашият Неотразим, без да се събужда, го беше хипнотизирал.

Пред решетката се беше събрала тълпа любопитни, които зяпаха, разбира се, енота, а не нас, тъй като ние се бяхме направили на невидими за тях. Лично аз вече бях виждал как енотите стъкмяват и палят огън, но исках да разбера дали Неотразимия не караше тези зверчета сами да се одират. И тъкмо когато енотът се готвеше да се самоодере, един полицай го грабна, пъхна го в един сак и го замъкна нанякъде.

По това време вече съвсем се разсъмна. Отнякъде долетяха викове, после запищя някакъв глас, който ми се стори познат.

— Ма — казах аз, — трябва да отида да видя какво става с бедния господин Амбрустър.

— Не, не отивай! Време е да изкарваме момченцето и дядо ти от пещерата! — заповяда тя. — Казваш, че колелото на мелницата се върти, така ли?

— И още как се върти! Грешка няма! Електричеството ще им стигне.

Ма напипа до себе си та и го сръга в ребрата:

— Ставай бързо!

— Първо може би няма да е зле да пийнем по една? — заекна та, но ма го изправи на крака и каза, че стига вече, защото трябва да бързаме за в къщи.

През това време аз премахнах решетката на прозореца. Въпреки че дъждът още не беше спрял, ма каза, че тръгваме, защото не сме от захар и няма да се стопим. Тя и та хванаха хъркащия Неотразим под мишниците и излетяха. И тримата се бяха направили на невидими, тъй като пред затвора-мерия неизвестно защо се беше събрала грамадна тълпа.

— Тръгвай бързо след нас! — ми кресна ма. — Иначе ще те напляскам!

— Сега, сега! — отговорих аз, но останах.

Оказа се, че отново бяха завели господин Амбрустър в залата за разпит. До прозореца пак се бе изправил господин Хенди и змийските му очички се бяха забили в бедния Амбрустър като свредел. Двама от типовете наоколо бяха навили ръкава му нагоре и се готвеха да му пробият ръката с нещо стъклено, което завършваше с тънък остър връх. Ах, измет такава! Излязох от невидимото си състояние и им извиках:

— Да не сте посмели да пипнете този човек!

В отговор някой изписка:

— Това е сополанкото на Хогбенови, дръжте го!

Аз им позволих да ме хванат и се намерих напъхан в едно кресло. Ръкавът ми също беше запретнат.

— Няма какво толкова да се церемоните с него, бързо му вкарайте ваксина за истинност — хищно ми се изсмя в лицето господин Хенди. — Сега вече този скитник няма да може нищо да скрие.

Бяха обработили Амбрустър както си му е редът, но той поддържаше своето и продължаваше да бръщолеви:

— Не знам къде се е дянал Сонк. Ако знаех, щях да ви кажа. Не знам къде…

С един удар по главата го накараха да млъкне, а мистър Хенди изсъска в лицето ми, като едва не удари носа си в моя нос:

— Сега ще разберем откъде имате ядрен реактор! Само една инжекция — и езикът ти изведнъж ще се развърже. Разбра ли?

И в същия миг вкараха в ръката ми острия край на стъкленото нещо и ми инжектираха ваксината. Тя обаче въобще не ми подейства, почувствах само нещо като лек гъдел и продължих да отговарям, че нищо не знам. Тогава Хенди заповяда да ми направят още една инжекция, но аз повтарях все едно и също, макар гъделът да се бе засилил.

Внезапно някой нахълта в стаята и закрещя:

— Бентът рухна! Водата отнесе Хенди бента! Половината от фермите в южната долина са наводнени!

Господин Хенди скочи като ужилен и изкрещя:

Вие бълнувате! Това не е възможно! В реката на Голямата мечка от сто години няма вода!

След няколко минути обаче всички се събраха накуп и започнаха да си шепнат нещо за някакви образци от почвен терен и за сборището пред главния вход.

— Да бяхте ги успокоили, господин Хенди — посъветва някой. — Така са се развълнували, че… Тъй или иначе, нивята им са наводнени…

— Ще поговоря с тях и всичко ще уредя, още повече, че още нищо не се знае, а изборите са насрочени за след една седмица.

Господин Хенди изчезна през вратата. Останалите се спуснаха след него. Тогава аз станах и започнах да се чеша — кожата ми силно ме сърбеше. Ще ти дам да разбереш аз на тебе, господин Хенди, внимавай, започвам да се сърдя!

— Хайде да избягаме — предложи Амбрустър. — Няма да ни се удаде друг такъв случай.

Изтичахме през черния вход, обиколихме сградата и видяхме пред фасадата огромна тълпа. На горната площадка на парадния вход стоеше Хенди, а към него през тълпата напираше широкоплещест здравеняк. В ръцете си държеше доста голям камък.

— Аз не съм виждал язовирни стени, които да нямат граница за здравината си — провъзгласи Хенди.

Но здравенякът разтърси камъка над главата си и изрева:

— А виждал ли си лош бетон, а? Наоколо е само пясък! За бент от такъв бетон трябва само една туба вода!

— Това е ужасно, отвратително! — завайка се господин Хенди. — Заедно с вас се възмущавам и ви уверявам, че властите най-стриктно и добросъвестно изпълниха договора, но ако компанията „Аякс“ е извършила строителството с некачествени материали, то ние ще я разобличим!

Междувременно сърбежът по тялото ми все повече се засилваше и ставаше почти непоносим. Трябваше да предприема нещо.

Здравенякът с бетонното парче в ръка отстъпи крачка назад, насочи показалец към господин Хенди и попита:

— А известно ли ти е, господине, че се носи мълва, че в същата тази компания „Аякс“ шета не някой друг, а ти самият?

Господин Хенди зяпна, после си затвори устата, започна да трепери с цялото си тяло и изведнъж каза:

— Да, „Аякс“ е моя собственост.

Да бяхте чули само какъв страшен рев се издигна над тълпата! А здравенякът едва не се задуши от възмущение.

— И това ти си признаваш съвсем открито, така ли?! Значи си знаел от какви лайна е построен бентът? Казвай, колко сложи в джоба си от тази далавера?

— Единадесет хиляди долара — смирено си призна Хенди. — Останалото взеха шерифът, членовете на градската управа и…

Побеснялата тълпа се хвърли нагоре но стълбата и от Хенди не се чу повече нито дума.

— Я гледай ти! Ама работа! За пръв път в живота си виждам такова чудо — каза Амбрустър. — Какво ли е станало с Хенди, Сонк? Да не би да се е чалнал?… Е, майната му, затова пък сега така ще разпилеят цялата сегашна администрация, така ще изхвърчат разните му там мошеници, че за нас в Пайпървил ще настъпи не живот, а рай… Ако само не реша да тръгна на юг. Винаги предпочитам да се преместя през зимата по-близо до слънцето… Да, днес е истински ден на чудесата — даже в джоба ми отнякъде са се появили няколко монети! Върви да се почерпим по този случай.

— Благодаря ви, но се страхувам, че ма ще се безпокои — отговорих аз. — Как мислите, господин Амбрустър, дали отсега нататък в Пайпървил всичко ще тръгне тихо и мирно?

— Разбира се, че ще тръгне… Макар че няма да е скоро. Гледай, гледай, мъкнат чичо ти Хенди към пандиза. Каквото повикало, такова се обадило… Хайде, Сонк, задължително трябва да отпразнуваме това! Къде си, къде пропадна, Сонк?

Аз обаче отново се бях направил на невидим. Сърбежът ми беше минал и аз полетях към къщи да инсталирам електрическата мрежа. Водата скоро започна да намалява, но благодарение на това, че бях запълнил дупката в ручея и че горе в планините бях открил допълнително подземни извори, имахме достатъчно електричество и енергията ни беше осигурена.

Оттам насетне заживяхме тихо и мирно. За нас, Хогбеновите, спокойният живот и безопасността са по-скъпи от всичко друго на света.

След време татиният та казваше, че тогава сме били направили немного лошо наводнение, макар да е било по-малко от онова, за което му е разказвал неговият татиният та. По времето на татиният та в Атлантида също са умеели да строят атомни печки. Но атлантите тогава са били страшно нескопосани хапльовци, макар да били получили цели планини уран. Поради небрежността им всичко станало на пух и прах и цялата работа приключила с всемирен потоп. Прататиният та едва се измъкнал, но Атлантида потънала и сега никой не си и спомня за нея.

Макар че бяха опандизили Хенди, никой така и не разбра защо бе станал толкова откровен пред тълпата. Казваха, че уж бил се чалнал леко. Аз обаче прекрасно знаех каква е цялата работа.

Спомняте ли си вълшебния трик на моя та — телепатичната трансфузия на алкохола от неговата в моята кръв? След като ми инжектираха ваксината на истинността и ме налегна такъв страшен сърбеж, реших да използвам този татиният фокус при господин Хенди. И той започна да си изказва и майчиното мляко, а сърбежът по тялото ми моментално изчезна.

Само с магия можеш да накараш такива нехранимайковци, такива подли мошеници да говорят истината.