Фредрик Браун
Арена

Карсън отвори очи и видя над себе си безкрайна синя повърхност с притъпено мътен отблясък.

Беше много горещо.

Той лежеше върху пясък. В ребрата му се беше впил стърчащият ръб на остър камък.

Обърна се на хълбок, опря ръце в пясъка, понадигна се и седна.

„Аз съм луд — помисли си той. — Или пък съм умрял. Или е станало нещо друго с мен…“

Пясъкът наоколо беше светлосин. Подчертано светлосин. Но светлосин пясък нямаше нито на Земята, нито на която и да е друга планета.

Светлосин пясък.

Светлосин пясък под светлосин купол, който не беше нито небе, нито таван, а някаква затворена, изолирана повърхност. Без да знае как, Карсън се беше убедил, че тази повърхност е затворена и има край, макар да не беше го видял с очите си.

Той загреба шепа пясък, който веднага се посипа надолу между пръстите му. Струйчиците погъделичкаха голия му крак.

Защо гол крак? Оказа се, че не само кракът му, а цялото му тяло беше абсолютно голо. Морната горещина вече беше предизвикала обилна пот. Залепналите по кожата му песъчинки също бяха светлосини.

Но самата кожа беше останала бяла.

„Значи пясъкът действително е светлосин. Ако само ми се струваше, че е така, заради струящата небесносиня светлина, то аз целият трябваше да съм светлосин. Но аз съм бял, значи пясъкът е син. Син пясък. Син пясък няма.“ И такова място като това тук също не бе възможно да съществува.

Потта се стичаше и премрежваше очите му. Беше горещо като в ад. Само че адът би трябвало да е нажежен до червено, а не да е такъв светлосин.

Но ако това не е ад, то какво е тогава? От всички известни нему планети толкова горещ бе само Меркурий. Това обаче не беше Меркурий. Меркурий остана на около четири милиарда мили зад…

И тогава той си спомни. Спомни си всичко — беше се разположил в малък едноместен космолет, който имаше задача да патрулира в орбитата на Плутон на един милион мили от фланга на земната армада, строила се в боен ред, за да посрещне Пришълците.

Спомни си също така и онзи внезапен, рязък звън, който извести, че системите за следене бяха регистрирали приближаването на врага…

* * *

Никой на Земята не знаеше какви бяха тези Пришълци, как изглеждаха на външен вид, от коя галактика бяха дошли — знаеха само, че тази тяхна галактика е много далеч и се намира някъде в посока на Плеядите.

Всичко започна с разпокъсани, единични нападения на далечните земни колонии и опорни пунктове. Случваха се и отделни схватки между земните патрули и малки групи космически кораби на Пришълците; схватки, в които земните понякога побеждаваха, понякога търпяха поражение, но нито веднъж досега не бяха успели да пленят противников кораб. А нито един от обитателите на атакуваните колонии не беше останал жив — нямаше кой да разкаже нищо за тези Пришълци.

Отначало опасността от тях не изглеждаше много сериозна — нападенията им биваха малобройни и не причиняваха особено големи щети. Космическите кораби на Пришълците като че ли леко отстъпваха пред земните по въоръжение. По скорост и по маневреност обаче имаха малка преднина. Малка, но достатъчна да могат, ако не се намират в обкръжение, да избират — да приемат ли боя или да избягат.

И все пак Земята се готвеше за решителна битка с тях. Беше построен невиждан по мощ космически флот.

Наложи се дълго да ги чакат.

Сега генералното сражение наближаваше.

На разстояние двадесет милиарда мили от Земята земните разузнавателни патрули бяха открили огромен флот на Пришълците. Тези патрули така и не се върнаха на Земята, но бяха получени съобщенията, изпратени от тях преди гибелта им. И ето, земната армада, всичките десет хиляди космолета и половин милион космонавти се бяха разположили зад орбитата на Плутон в очакване на врага, готови да се сражават на живот и смърт.

По всичко личеше, че силите в предстоящата битка щяха да бъдат равни. За това можеше да се съди и от рапортите на пожертвалите се челни патрули, които бяха успели да съобщят данни за числеността и силата на противниковия флот.

При очертаващото се равновесие най-дребната случайност можеше да реши съдбата на Слънчевата система. И то окончателно — в случай на поражение Земята и всичките й колонии щяха да се окажат под пълната власт на Пришълците…

О, да, сега Боб Карсън вече си спомни всичко.

Наистина това нямаше отношение към небесносиния пясък и мъждукащата над главата му синева. Но той все още помнеше как беше пронизан от този рязък звън за тревога, как се хвърли към пулта за управление, как с трескава бързина затегна тялото си към креслото, как пред него на екрана се появи една светла точка, която растеше и едрееше все повече и повече…

Как пресъхна гърлото му, когато с ужас установи — започва се!

Започваше се поне за него, защото основните сили на воюващите бяха все още извън пределите на досегаемостта… А след по-малко от три секунди той или щеше да стане победител, или щеше да се превърне в купчинка пепел. Три секунди — толкова трае боят в космоса. Това време е достатъчно да преброиш до три бавно, без да бързаш, след което или си победил, или умираш.

Само едно-единствено попадение бе напълно достатъчно да извади от строя малкия, едноместен, леко въоръжен и слабо брониран патрулен кораб.

Шепнейки машинално с пресъхнали устни „Едно!“, той трескаво завъртя ръчките върху таблото, за да закове растящата точка в координатите на екрана. Десният му крак замря над педала на спусъка. Един-единствен смъртоносен залп — или ще улучи, или не. Време за втори изстрел вече няма да има.

„Две“. Той отново не чу как се изтръгна тази дума от него. Точката върху екрана престана да бъде точка. Намиращият се на няколко хиляди мили вражески кораб вече се възприемаше така, сякаш беше на не повече от неколкостотин метра. Това беше лек, бърз патрулен кораб, почти еднакъв по размери с кораба на Боб.

Вражески патрулен кораб.

„Тр…“ Кракът му докосна педала…

Изведнъж Пришълецът се плъзна по екрана настрани и изскочи от прицелните координати. Карсън моментално стисна ръчките с намерение веднага да го догони. За част от секундата противникът се скри, но Карсън направи завой и обектът отново се появи на екрана — Карсън видя как той стремително се насочи към Земята.

Към Земята?!

Това беше някаква оптическа измама, не можеше да бъде друго. Планетата, която сега заемаше почти целия екран, не трябваше да бъде тук. Просто не трябваше. Наоколо нямаше нито една планета освен Нептун, но той беше на три милиарда мили оттук. Плутон пък се намираше от другата страна на Слънцето, което се виждаше на екрана като миниатюрна точка.

По дяволите, какво ставаше с тези системи за контрол и следене? Те не откриваха никакъв предмет, даже с размер колкото на един астероид. Сигналите продължаваха да мълчат.

Това е невъзможно! Това, към което той се приближаваше и което беше вече на неколкостотин мили от него, е някакъв мираж.

Внезапната опасност от катастрофа го накара да забрави даже за противника. Той включи предните спирачни ракети и висейки на ремъците, с все сила притисна тялото си към щурвала за авариен завой, знаейки, че само пределната мощност на двигателите би го спасила от катастрофата и че от такова пренатоварване веднага ще загуби съзнание.

* * *

И ето, той седеше върху горещия син пясък, съвършено гол, но все пак цял и невредим. Наоколо нямаше никакви следи от неговия кораб, пък и самият кораб никъде не се виждаше. Тази повърхност над главата му съвсем не можеше да бъде небе.

Залитайки, той се изправи. Тук силата на притеглянето в сравнение със земната беше малко по-голяма. Но не много по-голяма.

Наоколо беше постлано само с гладък пясък. Тук-таме растяха на групички някакви хилави храстчета. Те също бяха светлосини, но с различни оттенъци — едни по-светли, други по-тъмни.

От най-близкия храст изскочи малко животно, приличащо на гущер, само че имаше не четири, а много повече крака. То също беше синьо — светло-светлосиньо. Щом видя Карсън, то веднага се шмугна обратно под храста.

Боб отново погледна нагоре, опитвайки се да съобрази какво е това там. То не приличаше на покрив, имаше формата на купол. Блещукаше и трудно можеше да се гледа продължително. От всички страни явно се опираше на земята, т.е. — на небесносиния пясък.

Боб беше в средата, недалеч от центъра на купола. До стената — ако това беше стена — имаше около стотина метра. Над плоската повърхност на земята сякаш беше преобърнато и захлупено някакво небесносиньо полукълбо с окръжност около 250 метра.

И всичко наоколо беше небесносиньо, с изключение само на един предмет — нещо пурпурно. Това нещо беше почти правилно кълбо с диаметър около един метър, намиращо се твърде далеч, за да се различи ясно при това небесносиньо мъждукане. И все пак неизвестно какво накара Карсън да потръпне.

Той изтри потта от челото си с длан.

Какво е това, кошмар ли е? Този пек, този пясък, това смътно усещане за ужас само при един бегъл поглед към пурпурното кълбо?

Сън ли е? Не може да бъде: по време на космически бой не може да се заспи.

Смърт ли е? Невъзможно: дори и да съществува безсмъртие, то в него не може да има такъв безсмислен син пясък, син пек и пурпурен ужас.

И тогава той чу глас.

Чу го не с ушите си — гласът звучеше вътре в него, в главата му. Той го чуваше отникъде и отвсякъде.

„Пътешествайки в пространството и времето — звънеше в мозъка му, — аз открих две цивилизации, готови да започнат война, която би унищожила една от тях и до такава степен би обезсилила другата, че тя неизбежно би регресирала и никога вече не би могла да изпълни предназначението си. Тя би рухнала и би се завърнала в прахта, откъдето се е появила. Но това не трябва да се случва.“

„Кой си ти?“ — Карсън не произнесе думите на глас, но въпросът се зароди в мозъка му.

„Ти няма да можеш да разбереш това правилно.

Аз… — гласът затихна, сякаш търсеше в мозъка на Карсън дума, каквато там не съществуваше, каквато той не знаеше. — Аз съм резултат от еволюцията на толкова древна цивилизация, че възрастта й не би могла да бъде изразена с разбираеми за теб думи. На цивилизация, сляла се в едно цяло и постигнала единство, каквото може да постигне и твоята примитивна цивилизация… — отново пауза, търсене на дума — след много, много дълго време. Такива могат да станат и онези, които ти наричаш Пришълци. Затова именно се намесих преди началото на битката — толкова равностойна, че резултатът би могъл да бъде само унищожаването и на двете цивилизации едновременно. Едната от тях обаче трябва да оцелее. Да оцелее, за да се развива по-нататък.“

„Едната ли? — помисли Карсън. — Моята или…“

„Имам сили да спра войната, да върна Пришълците обратно в галактиката им. Но те все едно ще дойдат отново или пък вие рано или късно ще ги намерите. Само с постоянна намеса бих могъл да предотвратявам това взаимно избиване, но не мога да остана. Затова реших да се намеся сега. Напълно ще унищожа единия флот, без каквито и да е загуби за другия. Така едната от цивилизациите ще може да оцелее.“

„Кошмар. Разбира се, това е кошмар“ — си помисли Карсън.

Всичко беше твърде налудничаво, твърде невероятно, за да има място в реалната действителност.

Той не можа да набере достатъчно смелост и да попита — „Кой?“ Но мислите му сами зададоха този въпрос.

„Ще оцелее по-силният — каза гласът. — Това аз не мога да го променя, пък и не бих искал да го правя. Аз просто ще се намеся, за да бъде това истинска, а не… — отново пауза — а не пирова победа, която да сломи победилата цивилизация. Избрах два индивида — теб и Пришълеца. Виждам, че във вашата древна история, историята на междунационалните войни, е имало безброй двубои между представители на воюващите племена и чрез тях се е решавал изходът на борбата. Ти и твоят противник трябва да участвате в такъв двубой. И двамата сте голи, без оръжие, обстановката е еднакво непозната и неприятна и за двама ви. Времето ви не е ограничено — тук няма време. Един от вас ще победи. Ще оцелее цивилизацията на победителя.“

— Но… — Карсън сам не знаеше какво иска да каже, но гласът отговори:

„Това е справедливо. Условията са такива, че не случайното физическо превъзходство ще реши всичко. Между вас има бариера. Ти ще разбереш. Умът и мъжеството ще бъдат по-важни от силата. Особено мъжеството — волята за живот.“

— Но докато това тук става, нашите кораби…

„Не, вие сте в друго време, в друго пространство. Докато вие тук се биете, там, в познатите ви светове, времето ще стои на едно място. Питаш се дали всичко това е реално, действително. И да, и не. Но за теб това сега и тук съществува, то е реално. И ако ти умреш, ти ще умреш в действителност. А твоята смърт ще означава края на твоята цивилизация. Сега вече ти си достатъчно осведомен за всичко.“

И гласът замлъкна.

Карсън отново остана сам. Не, не беше сам — той вдигна очи и видя, че онзи пурпурен предмет, онова страшно кълбо, което, както той вече знаеше, е Пришълецът, се търкаля към него.

Търкаля се.

То сякаш нямаше ни ръце, ни крака, никакви външни израстъци. Търкаляше се по синия пясък като пъргава капка живак, а пред него по някакъв неизвестен начин се стелеше парализираща вълна от зашеметяваща, упояваща, страшна омраза.

Карсън се огледа. На няколко фута от себе си в пясъка видя камък — единственото нещо, което можеше да мине за някакво оръжие. Камъкът беше малък, но с остри краища.

Карсън го взе и се приведе, готов да отблъсне нападението. Противникът приближаваше — той се движеше по-бързо, отколкото Карсън би могъл да бяга.

Нямаше време да мисли как да се бие с него, пък и как би могъл да си представи сражението със същество, чиято сила, строеж и начин на борба му бяха неизвестни.

Десет метра. Пет. И тук съществото се спря.

По-точно, нещо го спря. Предната му част изведнъж се сплеска, сякаш се бе натъкнала на невидима стена. Даже се наложи да отскочи назад.

После отново се затъркаля напред, но вече по-бавно и по-внимателно. Щом стигна до същото място, пак се спря. Опита другаде — отвсякъде пътят му беше преграден.

Между тях имаше някаква бариера. И Карсън си спомни: „Не случайното физическо превъзходство ще реши нещата. Помежду ви има бариера.“

Това, разбира се, бе някакво силово поле. Не полето на Нетци, което бе известно на Земята: то блещука и пращи. Това поле тук беше невидимо и не издаваше никакви звуци.

Бариерата се простираше от единия до другия край на полукълбото. Нямаше нужда Карсън сам да се убеждава в това — Пришълецът го направи вместо него, като се претърколи странично по цялата дължина на бариерата и никъде не намери проход.

Карсън направи половин дузина крачки напред, изпънал пред себе си лявата си ръка, и успя накрая да докосне бариерата. Тя беше гладка, гъвкава, приличаше по-скоро на гума, отколкото на стъкло. Топла, но не по-топла от пясъка под краката му. И беше абсолютно невидима, даже отблизо.

Той остави камъка и с две ръце натисна бариерата. Тя като че ли едва-едва се огъна. Но повече не мръдна, даже след като Карсън я натисна с цялата тежест на тялото си. Сякаш беше направена от стомана и покрита с каучуков пласт. До известен предел бе гъвкава, а по-нататък — непреодолимо твърда.

Той се повдигна на пръсти, но бариера имаше чак до мястото, до което успя да се протегне.

Пришълецът, след като се бе дотъркалял до края на арената, се връщаше. На Карсън отново му се зави свят, доповръща му се и той се дръпна назад от бариерата. Но Пришълецът не се спря.

А колко ли е дълбока бариерата? Карсън коленичи и започна да разравя пясъка, който се оказа лек, рохкав и се копаеше леко. Изкопа дълбок два фута трап, но бариерата продължаваше и там.

Пришълецът отново се търкаляше към него, но явно и той никъде не беше намерил проход.

Все пак трябва да има някакъв начин да се проникне през нея, помисли Карсън. Ние все някак си трябва да се приближим един до друг, да се срещнем. Иначе целият дуел се обезсмисля.

Не трябва да се бърза обаче. Всичко трябва да се изпробва от самото начало.

Пришълецът се бе върнал и беше спрял от другата страна на бариерата, само на някакви си два метра от Карсън. Сякаш го разглеждаше, въпреки че Карсън, колкото и да се стараеше, не можеше да открие върху него каквито и е органи. Нищо, което да прилича на очи, уши, даже на уста. Впрочем едва сега той различи върху повърхността му десетина трапчинки и тъкмо в този момент от две от тези вдлъбнатини внезапно изскочиха две пипала, които се заровиха в пясъка, сякаш опитваха плътността му. Пипалата му бяха с диаметър около един дюйм, а дължината им достигаше фут и половина. Когато нямаше нужда от тях — тогава, когато Пришълецът се търкаляше например, — тези пипала се прибираха в трапчинките. Явно те нямаха никакво отношение към начина на придвижване. Доколкото Карсън можеше да прецени, Пришълецът се претъркулваше, като променяше по някакъв начин положението на центъра на тежестта си, макар че Карсън нямаше ни най-малка представа как можеше да се прави това.

Карсън изтръпваше от ужас всеки път, когато погледнеше към Пришълеца. Беше му се изпречило същество абсолютно чуждо на всичко земно, което нямаше нищо общо с формите на живот, съществуващи на Земята или на другите планети от Слънчевата система. Карсън инстинктивно почувства, че и разумът, с който това същество бе снабдено, е също толкова чужд на всичко земно, както и неговият организъм.

Все пак трябваше да опита. Ако това същество няма телепатични способности, опитът щеше да бъде обречен на провал. На Карсън обаче му се бе сторило, че Пришълецът притежава такива способности. Във всеки случай около себе си той разпространяваше почти осезаема вълна от чувство — чувство на омраза. А щом е така, той вероятно можеше да чете и мисли.

Карсън вдигна камъка — своето единствено оръжие, после демонстративно го запрати на земята и протегна над главата си празните си ръце с дланите напред. Той започна да говори, макар да знаеше, че думите му ще останат неразбрани от това същество, но си помисли, че така ще му бъде по-лесно да се съсредоточи върху мислите, които искаше да му предаде.

— Ако искаш, бихме могли да сключим мир — каза той и гласът му отекна страшно в абсолютната тишина. — Нали чу какво ще последва, ако нашите цивилизации започнат война помежду си — едната ще бъде унищожена, а другата ще отслабне и ще започне да регресира. Изходът от сражението зависи от това, как ние ще си свършим работата тук. Дали да не сключим мир — вие ще си останете във вашата галактика, ние — в нашата?

Карсън изключи всичките си мисли, за да не попречи на получаването на отговора.

И отговорът дойде — той връхлетя върху него почти физически — така, че Карсън се олюля. Той даже отстъпи няколко крачки, ужасен от силата и дълбочината на омразата и жаждата за убийство, които долови пред себе си в предадените от Пришълеца образи. Не в членоразделни думи, както достигаха до него мислите на Единното Същество, а във вълни от дива ярост. Един миг, който му се стори цяла вечност, той се бори със силата на тази омраза, за да изчисти разума си от нея и да изтласка чуждите мисли, които бе допуснал в главата си. Доповръща му се.

Разумът му лека-полека започна да се освобождава. Също както след кошмарен сън човек разкъсва нереалната паяжина, с която е бил оплетен. Карсън продължаваше да се задъхва и все още усещаше слабост, но способността му да мисли вече се бе възвърнала.

Карсън не сваляше очи от Пришълеца. Докато траеше цялото това противоборство, което едва не завърши фатално за Карсън, това същество не помръдна от мястото си. Сега обаче то се затъркаля странично по посока на най-близкия светлосин храст. От ямичките му се показаха три пипала, които започнаха да опипват храста клонче по клонче.

— Е, няма що — каза Карсън — щом искаш да се бием, ще се бием.

На устните му се появи кисела усмивка:

— Ако съм те разбрал правилно, мирът не ти е по сърце.

И не намерил сили да се въздържи от красивата фраза, добави:

— Добре, ще се бием — не на живот, а на смърт!

Но в обкръжаващата ги тишина думите му прозвучаха глупаво — даже самият той го почувства. Точно в този момент ясно осъзна, че войната действително ще бъде не на живот, а на смърт. И неговата смърт — или смъртта на това кръгло същество — ще означава смъртта на една цивилизация. Ако претърпи поражение, това ще бъде гибел и за цялото човечество.

Щом помисли за това, изведнъж почувства някакво смущение и плахост. Но нали всичко това му беше известно от по-рано, нямаше място за никакви съмнения и терзания. Неизвестно защо, но беше абсолютно убеден, че онзи, който бе организирал този дуел, му бе казал цялата истина за своите намерения и възможности. Без да го будалка.

Бъдещето на човечеството зависеше от него. Страшно бе да се помисли за това, и той реши да отхвърли тази мисъл. Трябваше да се съсредоточи върху по-обикновени неща.

Сигурно трябва да има някакъв начин да се премине през тази бариера, или поне да се намери възможност да извърши убийство през нея.

С помощта на телепатията ли? Дано не е така, защото му се струваше, че телепатичните способности на Пришълеца явно превъзхождаха човешките. А може би не ги превъзхождаха? Че нали той все пак бе успял да изтласка от разума си мислите на Пришълеца. Ами Пришълецът? Ако способността му да предава мисли е толкова силно развита, не го ли прави това по-уязвим за противника?

— Умри — помисли си той. — Сега ти ще умреш. Ти умираш… Ето ти…

На няколко пъти се опита да му внуши това, като подбираше различни варианти за препредаване на образи и мисли. Челото му се покри с пот, целият трепереше от напрежение. Но Пришълецът не се поддаваше и продължаваше да опипва храста — впечатлението от всичко това за него беше не по-голямо, отколкото ако чуеше Карсън да декламира таблицата за умножение.

Значи нищо не можеше да се постигне по този начин.

От горещината и страшното напрежение на мислите Карсън отново се почувства отмалял, виеше му се свят. Седна на земята да си почине и продължи внимателно да изучава Пришълеца. Възможно е по този начин да открие слабите му и силните му страни, да разбере за него нещо, което би му помогнало, когато се стигне до ръкопашен бой.

Пришълецът чупеше клонки. Карсън го следеше внимателно, опитвайки се да разбере, какви усилия му костваше това. Трябва да намеря също такъв храст от моята страна, си помисли той, да отчупя също такива клончета и да сравня силата на моите ръце с тази на пипалата му.

Клончетата се прекършваха трудно; виждаше, че на Пришълеца се налагаше доста да се поблъска с всяко едно от тях. Всяко пипалце в края се раздвояваше и така се образуваха по два пръста, всеки с нокът. Ноктите като че ли не бяха много опасни. Не по-опасни от човешките, ако се оставеха малко да израстат.

Не, общо взето няма да е толкова трудно да се справи с него. Разбира се, ако храстите не бяха прекалено жилави. Карсън се озърна и почти редом със себе си видя точно такъв храст. Протегна ръка и откъсна едно клонче. То се оказа крехко. Разбира се, възможно бе Пришълецът нарочно да скрива силата си, но едва ли.

Но пък от друга страна, къде са уязвимите му места? Всъщност, как би могъл да бъде убит, ако се появеше такава възможност? Карсън отново започна да изучава противника си. Външната му обвивка изглеждаше доста здрава. Ще му потрябва някакво остро оръжие. Карсън пак вдигна камъка. Той беше дълъг около 12 дюйма, тесен, а единият му край бе доста остър. Ако беше от рода на кремъците и се цепеше като тях, от него можеше да се направи добър нож.

Пришълецът продължаваше да изследва различните видове храсти. Той се дотърколи до един от тях. Изпод него изскочи светлосиньо многокрако гущерче — също като онова, което Карсън бе видял в своята половина.

Пипалото на пришълеца моментално се изхвърли, хвана гущерчето и го вдигна във въздуха. Другото пипало започна да къса краката на гущерчето — спокойно и равнодушно, сякаш това бяха клончета. Гущерчето конвулсивно се гърчеше и надаваше остър писък — първият звук, който Карсън чу тук, ако не се смята собствения му глас.

Карсън настръхна, искаше му се да извърне очи. Наложи си обаче да гледа — всичко, което щеше да научи за Пришълеца, можеше да му бъде от полза. От полза щеше да му бъде даже и тази ненужна жестокост. Внушаваше си, че би му станало приятно да довърши това същество, ако му се отдадеше възможност.

Именно затова с всички сили потискаше отвращението си и продължаваше упорито да гледа как Пришълецът разкъсваше гущерчето на парчета.

Зарадва се, когато гущерчето, чиито крака бяха вече наполовина откъснати, млъкна, престана да се гърчи и увисна мъртво в пипалата на Пришълеца.

Пришълецът се отказа да къса останалите крака и пренебрежително запрати тялото на гущера по посока на Карсън. Мъртвият гущер падна в краката му.

Гущерът мина през бариерата! Бариера вече нямаше!

Карсън моментално скочи, здраво стиснал в ръката си ножа, и се метна напред. Сега ще му даде да разбере! Щом няма бариера…

Но бариера имаше. Той се убеди в това от собствения си горчив опит, защото главата му се удари в нея и от този удар едва не загуби съзнание. Нещо го отблъсна назад и той падна.

Когато отново се свести и седна, разтърсвайки помътнялата си глава, той забеляза, че към него лети нещо и за да се предпази от него, моментално се хвърли обратно в пясъка. Той предпази тялото си, но внезапно почувства остра болка в прасеца на левия си крак.

Без да обръща внимание на болката, той се изтегли назад и се изправи на крака. Видя, че го беше улучил доста голям камък, а през това време Пришълецът вдигаше с отвратителните си пипала друг и се готвеше да го запрати към Карсън.

Камъкът полетя, но Карсън ловко успя да го избегне. Изглежда Пришълецът не можеше да хвърля силно и надалеч. Първият камък го улучи само защото беше седнал и не успя да проследи полета му.

След като избегна слабо хвърления втори камък, Карсън замери Пришълеца с камъка, който все още държеше в ръката си. Той изведнъж се зарадва, като си помисли: щом камъните прелитат през бариерата, то струва си да си поблъскам главата над това. Човек със силна ръка и точно око…

На разстояние четири метра той не можеше да не уцели трифунтовата мишена, и той я уцели. Камъкът излетя силно и точно — няколко пъти по-бързо, отколкото хвърлените от Пришълеца камъни. Той улучи това същество точно в средата, но за жалост камъкът се плъзна с плоската си страна и не успя да се забие с острия си край.

Въпреки това той беше улучил — чу се силен удар, който Пришълецът явно бе почувствал. Той продължаваше да търси и събира камъни, но после се отказа от това и се затъркаля назад. Докато Карсън се готвеше за ново хвърляне, Пришълецът беше успял да се отдалечи на около четиридесет метра от бариерата и продължаваше да се търкаля назад.

Вторият път Карсън не улучи, а третият камък не достигна до целта. Пришълецът беше излязъл от границите на досегаемостта — във всеки случай за достатъчно тежък камък, който би могъл да му навреди.

Карсън се усмихна. Той спечели този рунд. Ако не се смята това, че… Той се наведе да огледа крака си и усмивката мигом изчезна от устните му. Острият край на камъка беше нанесъл доста дълбока рана, дълга няколко дюйма. Тя силно кървеше, макар да изглеждаше, че артерията не е засегната. Ако кървенето се прекратеше от само себе си, всичко щеше да е наред. Ако ли не — работата ставаше лоша.

Предстоеше му обаче да се залови с нещо много по-важно от тази рана. С конструкцията на бариерата.

Той отново приближи бариерата, протегнал ръце напред. Намери я и опирайки се на нея с една ръка, хвърли върху й шепа пясък. Пясъкът премина на другата страна, но не и ръката му.

Органична или неорганична материя? Не, защото през бариерата премина мъртвото гущерче, а гущерчето, макар и мъртво, е все пак органична материя. Ами растенията? Той отчупи едно клонче и мушна с него бариерата. Клончето изцяло премина, но когато пръстите му, стиснали клончето, докоснаха бариерата, не можаха да преминат.

Значи бариерата не пропуска нито Карсън, нито Пришълеца. Но камъни, пясък, мъртъв гущер…

Ами жив гущер? Той се зае да търси под храстите и скоро хвана един. Внимателно го хвърли в бариерата, но той отхвръкна назад и побягна надалеч по синия пясък.

Доколкото можеше да се съди, това бе окончателният отговор. Бариерата преграждаше пътя на живите същества. През нея можеше да премине само неживо и неорганично вещество.

Щом изясни това, Карсън отново погледна ранения си крак. Кървенето бе намаляло — това означаваше, че не трябваше да мисли как да си набави нещо, с което можеше да спре кръвта. Но трябваше да намери поне малко вода, за да промие раната.

Щом си помисли за вода, разбра, че е страшно жаден. Ако двубоят се проточи, рано или късно ще му се наложи да търси вода.

Накуцвайки леко, той започна да обхожда своята половина от арената. Като докосваше с една ръка бариерата, той стигна до полукръглата стена. Тя се виждаше — отблизо изглеждаше сиво-светлосиня, а на допир беше също като бариерата.

За всеки случай Карсън хвърли шепа пясък в нея — пясъкът премина и повече не се видя. Значи полукръглата стена е също така силово поле. Непрекъснато и непрозрачно, а не като бариерата.

Той тръгна покрай стената, докато стигна бариерата, а после покрай бариерата към онова място, откъдето беше тръгнал.

Нямаше никакви следи от вода.

Обезпокоен, той започна да прави зигзази между бариерата и стената, като внимателно оглеждаше всяко късче пространство.

Вода нямаше. Светлосин пясък, светлосини храсти, непоносима горещина. И нищо повече.

„Сигурно само ми се струва, че страдам толкова много от жажда“ — си каза той. Колко ли време беше изминало? Разбира се, според неговите мерки за време-пространство — николко. Нали му беше казано, че докато е тук, там времето стои на едно място, не мърда. Но жизнените процеси в организма му си течаха и тук. Та колко все пак време е минало, ако се измери то с тези негови процеси? Вероятно три-четири часа. Във всеки случай не е чак толкова много, че да започне сериозно да страда от жажда.

Все пак той изпитваше непреодолимо желание да пие. Гърлото му пресъхна. Може би горещината е виновна за това. Пък и наистина беше много горещо! Сигурно около 55°. Силна горещина без ни най-малък полъх на въздух.

Когато приключи безплодната обиколка на владенията си, той вече силно куцаше и се чувстваше съвършено измъчен.

Погледна неподвижния Пришълец и си помисли: надявам се, че и на него му е също толкова отвратително. Напълно е възможно да е именно така. Нали ни беше казано, че обстановката, тук е еднакво непозната и еднакво неприятна и за двамата. Възможно е нормалната температура на планетата на Пришълците да е някъде около 90 градуса. Може би тук, където Карсън бавно се пържи, Пришълецът замръзва.

А може би въздухът е твърде плътен за Пришълеца, но пък прекалено разреден за Карсън. След разходката той просто се задъхваше. Вече бе съобразил, че тук въздухът не е по-плътен, отколкото на Марс.

И няма никаква вода.

Това означаваше, че в двубоя имаше някакво ограничение, във всеки случай, по отношение на него. Ако той не намери начин да премине през бариерата или да убие врага, то, оставайки тук, в своята половина, рано или късно жаждата щеше да го довърши.

И разбра, че трябва да бърза. Все пак си наложи да поседне, за да си почине малко и да помисли.

Какво да прави? Нищо. И въпреки това работа имаше много. Ето, например, има разни видове храсти. Те изглежда не обещават много, но трябва внимателно да се изследват. После, кракът му: трябва да се направи нещо с него, макар и да няма вода. Трябва да се приготвят боеприпаси от камъните. Трябва да намери камък, от който би могъл да си направи хубав нож.

Между другото кракът му силно вече го бе заболял и той реши да започне с него. Един от храстите имаше листа или нещо подобно на листа. Откъсна няколко от тях и реши да рискува. С листата изтри пясъка, мръсотията и спеклата се кръв, после си направи компрес и го прикрепи към крака си с мустачки от същия храст.

Тези мустачки се оказаха неочаквано здрави. Те бяха тънки, но затова пък жилави и гъвкави, и той, колкото и да се мъчеше, не можеше да ги скъся. Наложи се да ги отреже с острия край на светлосивия камък. Онези от тях, които бяха по-дебели, бяха дълги почти цял фут и той за всеки случай реши да запомни, че ако навърже няколко, ще получи доста хубава връв. Може би връвта ще му послужи за нещо.

Той продължи да изучава храстите. Оставаха му още три вида. Едните бяха без листа, сухи, трошливи, приличаха на суха мишорка. Другите бяха меки и се ронеха също като гнило дърво. Изглежда, че от тях би могъл да си направи прекрасна прахан за огън. Третият вид храсти, най-много от всички останали, приличаха на дървета. Имаха нежни листа, които, щом ги докоснеше, се свиваха, а стъблата им, макар и късички, бяха здрави и стабилни.

Беше горещо. Непоносимо горещо.

Накуцвайки болезнено, Карсън се приближи до бариерата и пипнешком се опитваше да разбере, дали все още тя е тук. Да, бариерата все още беше тук.

Известно време постоя, гледайки Пришълеца. Той се държеше на безопасно разстояние от бариерата и движейки се напред и назад, правеше нещо, което Карсън не можеше да различи.

Един път той се спря, приближи се малко и сякаш се втренчи в Карсън, И отново на Карсън му се доповръща. Наложи си да се пребори с този пристъп. После хвърли камък по Пришълеца, който леко отстъпи и продължи да се занимава неизвестно с какво.

Добре че Карсън можеше поне да го държи на разстояние.

„Каква ли полза от това“ — горчиво помисли той. Въпреки това следващите два часа той прекара, събирайки подходящи по големина камъни и трупайки ги недалеч от бариерата на отделни купчинки.

Гърлото му изгаряше от жажда. Почти за нищо не можеше повече да мисли, освен за вода.

Налагаше му се, обаче, да мисли. За това как да проникне през бариерата, как да стигне до това същество и да го убие, докато горещината и жаждата не са убили него самия.

С двата си края бариерата опираше в стената. Ами отгоре и отдолу?

Известно време главата му беше замъглена и той по никакъв начин не можеше да съобрази, как да си изясни причината. Седнал неподвижно върху синия пясък (а как беше седнал — не помнеше), той безцелно следеше как едно синьо гущерче сновеше от храст до храст.

Карсън му се усмихна. Изглежда в главата му не всичко бе наред, защото изведнъж си спомни старите измислици на марсианските колонисти: „… И изведнъж започваш да се чувстваш толкова самотен, че приказваш даже с гущерите, а после настъпва и часът, когато те започват да ти отговарят…“

Разбира се, той трябваше да мисли как да убие Пришълеца, но вместо това се усмихна на гущера и му каза:

— Здравей!

Гущерът направи няколко крачки към него.

— Здравей! — отговори той.

Карсън се вцепени от учудване, но дойде на себе си и се засмя. Нищо не го болеше, когато се смееше — гърлото му не беше чак толкова пресъхнало.

Защо пък не? Защо пък съществото, което беше измислило това кошмарно място, да не притежава чувство за хумор. Говорещи гущери, които отговарят на твоя собствен език — нима това не е забавно?

Той се усмихна на гущерчето и каза:

— Ела при мен.

Но гущерчето се обърна, хукна и пребягвайки от храст към храст, изчезна съвсем.

Отново почувства непреодолима жажда.

Трябва да прави нещо. Той няма да може да победи, само като си седи тук и се предава на отчаянието си. Трябва да прави нещо. Но какво?

Да проникне през бариерата. Но той не може да мине през нея, не може и да я прескочи. А не може ли да се промъкне отдолу? Известно е, че за да се намери вода, се копаят кладенци. С един куршум два заека…

Преодолявайки болката, Карсън се дотътри до бариерата и започна да копае пясъка с голи ръце. Това беше бавна и трудна работа: пясъкът се сипеше обратно и колкото по-дълбоко копаеше, толкова по-широка трябваше да бъде дупката. Загуби представа за часовете, които се нижеха, но когато достигна четири фута дълбочина се натъкна на скала. Скалата беше абсолютно суха — нямаше никакъв признак за вода.

Силовото поле стигаше до скалата. Всичко е напразно. Вода също няма. Нищо няма.

Той се измъкна от дупката и легна задъхан на пясъка. Сетне вдигна глава да види какво прави Пришълеца. Все нещо трябваше да прави.

Така си и знаеше. Пришълецът нещо майстореше от клонките на храсталака, като свързваше клон с клон с помощта на тънките мустачки на храстите. Беше направил някакво странно квадратно съоръжение, високо около четири фута. За да го разгледа по-добре, Карсън се покатери на купчината пясък, изкопан от него. От задната част на съоръжението стърчаха две дълги дръжки, едната от които завършваше с вдлъбнатина, подобна на чашка. „Прилича на стара, бойна метателна машина, на катапулт“ — помисли си Карсън.

И наистина, Пришълецът сложи в чашката тежък камък, като с едното си пипало движеше нагоре-надолу другата дръжка, после леко извърна машината, сякаш се целеше, а след това дръжката, захванала камъка, изхвърча нагоре и напред.

Камъкът прелетя на няколко метра над главата на Карсън, толкова високо, че той даже не се сниши, но когато пресметна разстоянието на полета му, подсвирна от изненада. Толкова тежък камък той не би могъл да хвърли и на половината от това разстояние. Даже и да отстъпи до задната стена на своите владения, машината пак щеше да го достигне, ако Пришълецът я довлече непосредствено до бариерата.

Над главата му прелетя още един камък — вече по-близко.

„Това може да стане опасно“ — реши той. Трябваше да се предприеме нещо.

Сновейки насам-натам покрай бариерата, за да избегне обсега на мерника, той хвърли в машината десетина камъка. Но видя, че няма никаква полза от това. На толкова далечно разстояние той можеше да хвърля само малки камъни. Дори и да улучваха машината, те отскачаха от нея, без да й причинят някаква вреда. А на такова разстояние Пришълецът без труд се опазваше от падащите около него камъни.

Освен това ръката му силно се изморяваше. Цялото тяло го болеше от изнемога. Да можеше малко да си почине и да не се пази на всеки трийсет секунди от снарядите на катапулта…

Като се олюляваше, той се отдалеча към задната стена. Но и това не можеше да го спаси. Камъните и там го настигаха, макар и по-рядко, сякаш времето за зареждане на машината се удължаваше.

Отново уморено се запримъква към бариерата. Няколко пъти падна и трудно се изправяше на крака. Знаеше, че силите му свършваха. И все пак не можеше да спре, докато не обезвреди тази машина. Само ако задремеше, повече нямаше да се събуди.

За първи път идеята го осени след поредния изстрел на машината. Снарядът улучи една от купчините камъни, които беше натрупал до бариерата, и от удара изхвръкна искра.

Искра. Огън. Първобитните хора добиваха огън от искрите. Ами ако вземеше тези сухи, трошливи храсти за гориво…

За щастие един точно такъв храст растеше съвсем близо до него. Той го откърши, сложи го върху купчината и започна нетърпеливо да чука два камъка, докато една искра не падна върху дървото, приличащо на прахан. Пламъкът моментално обхвана дървото, опърли веждите му и всичко се превърна в пепел за няколко секунди.

Но сега вече знаеше какво да прави, и само след няколко минути, защитен от купчината пясък, който той беше изкопал от дупката, гореше малък огън. За разпалване беше донесъл съчки, а за да поддържа огъня, накърши по-големи клони от друг храст, които също горяха, но по-бавно.

Жилавите мустачки, които приличаха на тел, почти не горяха — с тяхна помощ беше много удобно да се правят запалителни снаряди. Снопчета съчки, овързани с мустачки, в средата малко камъче за тежест, и примка накрая, за да може да замахне по-силно.

Той натрупа половин дузина такива снаряди, после запали и хвърли един от тях. Не улучи, но Пришълецът бързо започна да отстъпва, мъкнейки след себе си машината. Карсън обаче имаше готови още няколко снаряда и ги хвърли един след друг. Четвъртият попадна в машината и това й беше достатъчно. Пришълецът напразно се опитваше да изгаси плъзналия пламък, като го засипваше с пясък, но ноктестите му пипала не можеха да гребат по много. Машината изгоря.

Пришълецът се търкулна на безопасно от огъня разстояние и отново съсредоточи вниманието си върху Карсън. И отново Карсън почувства как в него се надига вълна от ненавист и желание да повръща. Но вече значително по-слаба: или самият Пришълец бе поизгубил от силата си, или Карсън вече се бе научил да се защитава от такова нападение.

Той показа пръст на Пришълеца и го изгони с камъни на почтително разстояние. Пришълецът се изтърколи към задната стена на своята половина и отново се зае да събира камъни. Сигурно се готвеше да построи още един катапулт.

Карсън за стотен път провери дали бариерата все още действа и изведнъж откри, че седи до нея на пясъка прекалено обезсилен, за да се изправи. В ранения му крак се разливаше пулсираща болка и жаждата го измъчваше още по-силно. Но всичко това минаваше на втори план пред пълното изтощение.

И горещината.

Сигурно това е адът, помисли той. Адът, в който са вярвали през древността. С всички сили се бореше да не заспи, макар и да не виждаше особен смисъл в това — все едно нищо не можеше да направи, докато съществуваше непроходима бариера и Пришълецът се придържеше по-далеч към задната стена.

Все пак трябваше да има някакъв начин! Опита се да си спомни какво беше чел в книгите по археология за това как са воювали някога, преди да се бе появил металът и пластмасите.

Изглежда първото оръжие бе камъкът за замеряне. Е, това той вече направи. Единственото усъвършенстване на това оръжие беше катапултът, нещо от рода на това, което Пришълецът вече бе построил. Но Карсън никога не можеше да построи същото: храстите предлагаха само жалки клончета, дълги не повече от фут. Той, разбира се, можеше и да измисли, да измайстори нещо от тях, но за това щяха да му бъдат необходими няколко дни, а силите му вече го напускаха.

Няколко дни ли? Но нали Пришълецът я беше построил. Нима са минали няколко дни? Веднага си спомни обаче, че Пришълецът има пипала и несъмнено можеше да работи по-бързо.

Освен това катапултът едва ли щеше да реши изхода от борбата. Трябваше да измисли нещо по-ефикасно.

Ами лъкът и стрелата? Не, не! Веднъж беше опитал да стреля с лък и стрела, но нищо не се бе получило. Даже с модерен спортен стоманен лък за точен бой. А с примитивен, саморъчно направен лък той едва ли щеше да стреля по-далеч, отколкото когато хвърля камъни с ръце, и със сигурност не така точно.

Ами копието? Той можеше да го направи. Би било безсмислено да го използва за хвърляне, но в ръкопашен бой можеше и да му послужи — ако се стигне до ръкопашен бой, разбира се.

И после, това би му създало поне някакво занимание. Би го отвлякло от кошмарните мисли, които вече пълнеха главата му. От време на време вече трябваше да полага усилия да си припомни защо е тук, защо трябва да убива Пришълеца.

За щастие той лежеше съвсем близо до една от приготвените купчинки камъни. Разрови ги и намери парче, което по форма приличаше на върха на копие. С друг неголям камък се зае да го дяла, като се мъчеше да го оформи така, че да не може да излезе обратно, ако се забие в тялото.

Нещо като харпун ли? Помисли си, че в тази идея се крие нещо ценно. В това бясно сражение харпунът би бил по-ценен от копието. Ако успее да удари Пришълеца и ако върже харпуна с връв, ще може да го придърпа към бариерата — и тогава, даже ръцете му да не могат да проникнат от другата страна, това ще извърши каменното острие на ножа.

Оказа се, че да се направи дървената дръжка е по-трудно, отколкото да се издяла каменният връх на харпуна. Но като разцепи по дължина и съедини най-дебелите стъбла от четири храста, завързвайки ги с тънки и жилави мустачки, той успя да направи здрав сап, дълъг около четири фута, и към единия му край прикрепи каменния връх. Стана малко грапаво и чепато, но здраво.

Сега да се заеме с връвта. От тънки жилави мустачки той изплете връв, дълга около двайсет фута. Връвта беше лека и изглеждаше не много здрава. Но той знаеше, че тя би издържала съвсем спокойно теглото му. Завърза единия й край към дръжката на харпуна, а другия намота на китката на дясната си ръка. Така той ще може да си върне харпуна обратно, ако, след като го метне през бариерата, не улучи.

Когато завърза последния възел и се мъчеше да си спомни какво още трябва да свърши, почувства, че горещината, умората, болката в крака и страшната жажда изведнъж стават сто пъти по-непоносими.

Опита Се да стане, за да види какво прави Пришълецът, но разбра, че въобще не може да стъпи на крака. На третия път се изхитри да се надигне на ръце и крака, но веднага падна върху пясъка. „Трябва да поспя — си помисли той. — Ако сега трябва да се бия, нищо няма да мога да направя. В този миг той би могъл да се приближи и да ме убие, ако разбере това. Трябва да си почина малко.“

Преодолявайки болката, той с мъка запълзя и се отдалечи от бариерата.

Нещо тупна до него в пясъка и го пробуди от ужасния объркан сън, като го върна към още по-ужасната действителност. Отвори очи и отново видя над себе си небесносиньото блещукане над светлосиния пясък.

Колко ли време бе спал? Една минута? Или цял ден?

Съвсем близо падна още един камък. Пясъкът го засипа. Подпря се с ръце, седна, обърна се и видя Пришълеца на двадесет ярда пред себе си, до самата бариера.

Щом Карсън седна, Пришълецът припряно се затъркаля обратно и се спря чак до задната стена.

Карсън разбра, че е заспал твърде рано, още когато се е намирал в границите на досегаемостта на камъните, хвърляни от Пришълеца. И след като е видял, че Карсън лежи неподвижно, той е събрал смелост да се доближи до бариерата и е започнал да го замеря с камъни. За щастие Пришълецът не можеше да определи до каква степен Карсън е загубил сили, иначе щеше да си остане до бариерата и да продължи да го замеря.

Дали е спал дълго? Сигурно не, защото се чувстваше съвсем както преди. Нито силите му се бяха увеличили, нито жаждата му бе намаляла — нямаше никаква разлика. Може би са минали само няколко минути.

Той отново запълзя, мъчейки се този път да пълзи все по-напред и по-напред, докато безцветната непрозрачна стена на арената не се оказа на метър разстояние от него. Тогава отново заспа…

* * *

Когато се събуди, нищо наоколо не се бе изменило, но този път той вече знаеше, че е спал дълго.

Първото нещо, което почувства, бе пресъхналата си уста. Езикът му се беше издул.

Идвайки бавно в съзнание, той разбра: станало е нещо лошо. Той вече не се чувстваше толкова изтощен — умората беше преминала. Но чувстваше много силна болка. И когато опита да се размърда, разбра, че тя идва откъм крака.

Вдигна глава и погледна. Под коляното кракът му беше ужасно подпухнал и подутината вече бе стигнала до половината на бедрото. Мустачетата на растенията, с които той бе привързал компреса от листа, сега дълбоко се впиваха в подутия му крак. Невъзможно беше да пъхнеш нож под тях. За късмет последния възел свършваше отпред на коляното, чиято кост пречеше връвта да се впие надълбоко. Като събра всичките си сили, той развърза възела.

Щом погледна под превръзката, видя най-лошото, което можеше да му се случи. Инфекция, която беше много силна и пълзеше нагоре.

Без лекарства, без бинтове, без да има даже вода, той нищо не можеше да направи с нея.

Не му оставаше нищо друго, освен да умре, когато инфекцията обхване цялото тяло.

Сега вече разбра, че не е останала никаква надежда. Победеният бе той.

И заедно с него — цялото човечество. Когато той умре тук, там, в неговия свят, ще умрат всичките му приятели, всички хора. Земята и нейните колонии на други планети ще станат бащиния на Пришълците, толкова далечни и чужди на всичко земно. Ще станат владение на кошмарни, нечовешки създания, които изпитват удоволствие разкъсването на живи гущери.

Тази мисъл му вдъхна мъжество и той запълзя напред, без да вижда почти нищо от болка, напред, към бариерата. Сега вече не пълзеше, а се притегляше с ръце и изтласкваше с крака.

Шансът беше едно на един милион, след като се домъкне до бариерата, да му стигнат силите да хвърли поне веднъж харпуна и да улучи, ако — пак шанс едно на един милион — Пришълецът също се окаже там, до бариерата. Или ако бариерата изчезне.

Стори му се, че бяха нужни години, за да допълзи до бариерата. Тя си беше на мястото. Също толкова непроходима, както тогава, когато я беше пипнал за първи път.

Пришълецът го нямаше до бариерата. Повдигайки се на лакти, Карсън го съзря в задната част на отсрещната половина на арената — той беше улисан в построяването на дървена рамка, която представляваше наполовина готово копие на унищожения от Карсън катапулт.

Движенията на Пришълеца бяха бавни — без съмнение той също бе изгубил доста сили. Карсън помисли, че едва ли на Пришълеца ще му трябва втора машина. Беше уверен, че той ще умре, преди Пришълецът да я построи.

Добре ще бъде да го подмами до бариерата, докато е още жив… Карсън замаха с ръка и се опита да викне, но от пресъхналите му устни не излизаше нито звук. Или ако можеше да проникне през бариерата…

Изглежда го бе обхванала някаква пелена на лудост, защото откри, че в безплоден гняв удря бариерата с юмруци. Наложи си да спре и затвори очи, опитвайки се да се успокои.

— Здравей — произнесе тъничък глас. Той приличаше на гласа на…

Карсън отвори очи и се извърна. Това наистина беше гущерчето.

„Махни се — искаше да каже Карсън. — Махни се. Ти в действителност не съществуваш, а ако все пак те има, ти не можеш да говориш. Пак ми се привижда нещо.“

Но не можеше да промълви нито дума — устата и гърлото му бяха окончателно пресъхнали. Отново затвори очи.

— Боли — каза гласът. — Убий. Боли. Убий. Ела.

Отвори очи отново. Десеткракото синьо гущерче още беше тук. То потича малко край бариерата, пак изтика, пак се върна.

— Боли — каза то. — Убий. Ела.

Отново изтича настрана, пак се върна. Искаше явно Карсън да го последва по протежението на бариерата.

Карсън пак затвори очи. Гласът не млъкваше. Повтаряше непрекъснато все същите три безсмислени думи. Всеки път, когато той отваряше очи, то изтичваше и се връщаше.

— Боли. Убий. Ела.

Карсън изстена. Това проклето създание нямаше да го остави на мира, докато не тръгне след него. Той запълзя след гущерчето. Изведнъж чу друг звук — тъничък писък. С приближаването се засилваше и ставаше все по-висок.

Нещо лежеше на пясъка, извиваше се и се гърчеше. Нещо малко и светлосиньо, сякаш приличаше на гущерче, макар че…

Изведнъж разбра какво е това — беше гущерчето, чиито крака късаше Пришълецът. Това беше толкова отдавна… Но то беше още живо — беше дошло на себе си и сега се гърчеше в агония, пищейки.

— Боли — каза другото гущерче. — Боли. Убий. Убий.

Карсън разбра. Измъкна каменния нож и уби осакатеното създание. Живото гущерче бързо се изплъзна.

Карсън се обърна при бариерата. Притиснал ръцете и лицето си в нея, той наблюдаваше как много далеч от него Пришълецът строеше новия катапулт.

„Ако можех да отида до него — мислеше той. — Ако можех да попадна в отсрещната половина на арената. Все още бих могъл да го победя. Май, че и той не е вече толкова силен. Бих могъл да…“

Отново почувства своето черно, безизходно положение. Волята му отстъпваше пред болката и той си помисли, че би било по-добре да умре. Даже завидя на гущерчето, което току-що бе убил. То нямаше да страда повече. А на него му се налагаше. Може би часове, може би дни — докато не умре от инфекция на кръвта.

Ако можеше с този нож себе си…

Но той знаеше, че няма право на това. Докато е все още жив, шансът продължаваше да бъде едно на един милион…

С всички сили натискаше бариерата с ръце, сякаш искаше да я отблъсне от себе си. Забеляза колко тънки и костеливи бяха станали ръцете му. Сигурно от много време бе тук, вече много дни.

Колко ли му оставаше да живее? Колко дълго още можеше да понася горещината, жаждата и болката?

За известно време го обхвана почти истерия, но после изпадна в дълбоко спокойствие и заедно с покоя изненадващо дойде и спасителната мисъл.

За гущерчето, което току-що беше убил. То беше пресякло бариерата, когато е било още живо! То беше в половината на Пришълеца; той му късаше краката, презрително го беше метнал насам и то прелетя през бариерата. Карсън тогава си бе помислил — така е, защото е мъртво.

Но то е било живо! То само е загубило съзнание.

Живо гущерче не можеше да премине през бариерата, но ако е в безсъзнание — тогава е възможно. Значи бариерата е непроходима не за жива, а за мислеща материя.

И с тази мисъл Карсън запълзя надлъж на бариерата, за да извърши последния си отчаян опит. Надеждата му беше толкова нищожна, че само умиращия би се хванал за нея.

Нямаше никакъв смисъл да претегля шансовете си за успех. Защото, ако се откажеше от този последен опит, те щяха да бъдат почти равни на нула.

Той допълзя до купчината пясък, висока около четири фута, която беше изкопал, опитвайки се — преди колко, ли дни беше това? — да се промъкне под бариерата или да намери вода.

Купчината се издигаше до самата бариера, даже половината от единия й склон се бе озовал от другата страна.

Грабвайки камък от съседната купчина, той се изкатери по хълмчето, превали върха му и легна, подпирайки бариерата така, че ако тя изведнъж изчезне, да се изтърколи по склона във вражеска територия.

Провери дали ножът му си е на място, удобно ли е хванал с лявата си ръка харпуна и здраво ли е завързана връвта на дръжката за китката му.

След това взе с дясната си ръка друг камък, с който щеше да си удари главата. Трябваше да си опита късмета — ударът трябваше да бъде достатъчно силен, за да загуби съзнание, но не за дълго.

Той усещаше, че Пришълецът го следи, че ще види, когато се изтъркаля през бариерата, и непременно ще се приближи, за да разбере какво става. Карсън се надяваше, че оня ще го помисли за мъртъв — надяваше се, че и той би направил някога подобен извод за естеството на бариерата. Но Пришълецът ще бъде внимателен и няма да се приближи веднага. Така че той ще разполага с малко време.

И той нанесе удара…

* * *

Дойде на себе си от болка. От внезапна остра болка в бедрото, която не приличаше на пулсиращата болка в главата и в крака.

Но когато обмисляше всичко, преди да се зашемети с удар по главата, той беше предвидил именно тази болка, даже разчиташе на нея, и сега се готвеше да се свести, без да издаде това с нито едно движение.

Лежейки неподвижно, той едва-едва отвори очи и видя, че предположенията му се оправдават. Пришълецът се приближаваше. Той се намираше приблизително на двайсет фута и болката, от която се свести Карсън, беше причинена от камък, хвърлен от Пришелеца за всеки случай.

Карсън продължаваше да лежи неподвижно. Пришелецът се приближаваше. На петнайсет фута той спря. Карсън затаи дъх.

С всички сили той се стараеше в главата си да няма нито една мисъл — иначе телепатичните способности на врага биха му подсказали, че Карсън е в съзнание. Но изведнъж върху мозъка му със страшна сила се стовариха мислите на Пришълеца.

Той изпита див ужас от тези абсолютно чужди, несвойствени мисли, които изпитваше, които не можеше нито да разбере, нито да изрази, защото нито в един земен език за тях не можеха да се намерят думи, нито в една земна душа за тях нямаше даже отдалечени представи. В сравнение с тях мислите на паяка, на богомолката, на марсианската пясъчна змия, ако те имаха разум, биха се сторили всекиму мили и скъпи.

Сега той ясно разбра, че онова тайнствено същество беше абсолютно право. Човекът или Пришълецът! — в цялата вселена имаше място само за един от двамата. Те бяха много по-далеч един от друг, отколкото бог и дявол, между тях не можеше да има даже равновесие.

По-близо, по-близо. Карсън чакаше Пришълеца да се приближи на няколко фута, да протегне към него пипалата си.

В този миг, забравил за болките и страданията си, събрал последните си сили, той седна, замахна с харпуна и го хвърли.

Пришълецът, с дълбоко забито в корпуса му оръжие, се затъркаля обратно. Карсън се мъчеше да стане и да го догони, но не можа. Падна и запълзя след противника.

Връвта се размота и задърпа Карсън за ръката. Тялото му се влачи няколко фута, после връзката се разхлаби. Карсън продължаваше да напредва, като се придърпваше с ръце за връвта.

Пришълецът спря, като размахваше пипалата си и напразно се мъчеше да изтръгне харпуна. Изглеждаше, че трепери, но после, сякаш разбрал, че няма да успее да се измъкне, се затърколи назад към Карсън, протягайки към него безбройните си пипала.

Карсън го посрещна с нож в ръка. Нанасяше му удар след удар, но ужасните нокти на пипалата късаха кожата и месата му.

Изведнъж Пришълецът замря неподвижен.

Някакъв звънец иззвъня рязко. Карсън отвори очи, но не можа да съобрази изведнъж къде е и какво става с него. Той беше привързан към седалката на космическия си кораб и пред него на екрана нямаше нищо друго, освен безкрайна космическа пустота. Никакъв противник, никаква невероятна планета.

Звънецът продължаваше да звъни — някой го викаше и искаше да му се обади. Машинално, с чисто рефлексно движение Карсън протегна ръка и завъртя копчето.

На екрана се появи лицето на Брандър — капитана на кораба-база „Магелан“. Той беше бледен, а очите му възбудено блестяха.

— Карсън! Аз съм „Магелан“ — изкрещя той. — Давам отбой. Всичко свърши! Ние победихме!

Екранът замря — Брандър викаше останалите патрули.

Карсън бавно изведе кораба си на обратен курс. Бавно, без да вярва на очите и ушите си, той развърза ремъците, освободи се от креслото и тръгна към чешмата да се напие. Неизвестно защо изпитваше страшна жажда. Изпи шест чаши.

Опря се до стената като събираше мислите си.

Случило ли се беше всичко това наистина? Той бе здрав, цял и невредим. Жаждата беше по-скоро въображаема, отколкото истинска — гърлото му въобще не беше пресъхнало. Кракът му…

Той запретна крачол и погледна прасеца си.

Видя дълъг белезникав белег, но той беше зараснал отдавна. Преди там нямаше никакъв белег. Той разтвори ципа на якето си и видя, че гърдите и коремът му бяха покрити с малки, едва забележими и също така напълно зараснали белези.

Значи, всичко това действително се беше случило.

Автопилотът вече вкарваше кораба му в трюма на базата. Челюстите го поставиха на мястото му и след миг звуков сигнал му съобщи, че шлюзът е запълнен с въздух. Карсън отвори люка и излезе навън през двойната врата на шлюза. Той се насочи право към кабината на Брандър, влезе и козирува.

Брандър изглеждаше леко шашардисан.

— Здравей, Карсън — каза той. — Такова нещо пропусна! Ама че история беше!

— Какво се е случило, сър?

— Не знам точно. Ние дадохме един залп и целият им флот се разсипа на пух и прах! Нещо с голяма бързина се прехвърляше от кораб на кораб — даже и на онези кораби, които не бяха на прицел, и на тези, които бяха извън границите на нашия огън. Целият им флот беше унищожен пред очите ни, а ние се отървахме без нито една драскотина. Даже не можем да приемем, че това е наш успех. Вероятно техният метал съдържаше някаква неустойчива съставна част, а нашият прицелен изстрел е предизвикал реакцията. Да знаеш само какво беше! Жалко е, че това стана в твое отсъствие.

Карсън се опита да се усмихне. Това беше някакво жалко подобие на усмивка — след много дни той щеше да осъзнае пълния размер на това, което беше станало, — но капитанът не гледаше към него и не можа да забележи нищо.

— Да, сър — каза той.

Здравият смисъл, а не скромността му подсказваше, че ще завоюва завинаги славата на последен лъжец в космоса, ако каже поне една дума.

— Да, сър, жалко, че всичко това е станало без мене.