Джейн Ан Кренц
Между редовете (9)

Девета глава

От магазина за антикварни книги се обадиха на следващия ден, малко след като Грей излезе за пренасрочената за днес среща с Харисън. Амбър остана доволна и веднага след като увери по телефона продавачката, че днес следобед ще мине да вземе книгата, се обади на сестра си.

— Амбър, тъкмо щях да ти звъня — веднага след като чу гласа на сестра си, каза Синтия. — Нямам търпение да разбера какво се случи между вас двамата с Рорк. Откри ли те? Обади ли ти се?

— Нищо интересно, но ако ти се пътува до Сиатъл с мен днес следобед, ще ти разкажа цялата жалка история.

— Звучи добре. Ще оставя Дрейк у госпожа Бенсън. За какво ще ходиш в Сиатъл?

— Защото там има една книжарница, където са попаднали на книга, чийто автор може да е, а може и да не е Шърборн Юлисес Туитчъл, когато е бил във върховете на своето съзидателно творчество.

— Върховете на Туитчъл са били явно по-ниски от долините на много други поети — заключи Синтия.

— Грей ли поръча книгата?

— Не, аз. Това ще е изненада. Той нищо не знае.

— Звучиш ентусиазирана.

— Така е. Грей ще се занимава с това, ще се побърка, докато не докаже авторството на тази книга.

— Удивително е какво е необходимо, за да побъркаш този мъж. Вземи ме след половин час. Трябва да бягам. Дрейк е отворил устата си много заплашително — Синтия затвори телефона точно, когато от задния двор се чу как Дрейк изпищя от нещо, което беше наранило чувствителността на двегодишната му личност.

Амбър също затвори слушалката си с тъжна усмивка. Сравнително често беше около Дрейк и знаеше, че не му трябваше много, за да се почувства обиден. На Синтия не й беше лесно. Амбър погледна бележника пред себе си и отново прочете заглавието, което записа преди няколко минути, докато говореше със собственичката на книжарницата: „Кактуси и пистолети: Колекция Югозападни балади“.

На заглавната страница, под „автор“, пишело „анонимен“. Добрата стара анонимност, тъжно си помисли Амбър. Явно стиховете в тази книга са толкова ужасни, че дори и Туитчъл не е искал да ги признае.

 

 

— Не разбирам — каза Синтия. Четиридесет минути по-късно тя вече седеше в колата на Амбър и те пътуваха през дългия подвижен мост над езерото Вашингтон. — Как така ти първа откри тази книга?

— Преди няколко месеца Грей работеше върху статия за едно от онези малки издания, май беше „Поетите на югозапада“ и попадна на препратка към тази книга. Някой беше цитирал кратка поема от нея и за автор беше посочил „анонимен“. Грей каза, че звучало досущ като стиховете на Туитчъл.

— Толкова зле?

— Да — засмя се Амбър. — Толкова зле. В крайна сметка, той реши, че не би могъл да е Туитчъл, но аз се усъмних, така че направих поръчка в книжарницата за тази книга. Собственичката ми обеща да следи и ето, че днес ми се обади.

— Колко ще ти излезе тази малка изненада?

Амбър повдигна рамене.

— Малко. Около десет долара, мисля. Ако не бях толкова заинтригувана, сигурно щях да я взема и на четвърт цена. Всичко, което изглежда или звучи като Туитчъл не предполага голяма стойност. Как е Дрейк?

— В цветущо здраве. Слава Богу, че поне за един следобед ще се откъсна от него. Много го обичам, но да си призная, очаквам с нетърпение да се върна на работа.

— С малко късмет ще успееш да се върнеш на старата си работа в банката.

— Като говорим за работодатели…

— Какво за тях? — Амбър излезе от тунела в края на моста и се насочи към центъра на Сиатъл.

— Ще останеш ли при своя?

Стъписана от въпроса, Амбър наведе поглед към сестра си.

— Какво искаш да кажеш? Естествено, че ще остана с Грей. Защо?

— Сега вече ти си негова съпруга. Не е ли малко странно да работиш за него?

— Ни най-малко. Нищо не се е променило.

Синтия не беше убедена.

— Не знам. Не мога да си представя да работя за Сам. Безкрайно го обичам, но се страхувам, че емоционалната страна на връзката ни ще се обърка с деловата.

— Това не е проблем за нас с Грей — увери я напълно убедена Амбър. — Вече три месеца работим успешно и нищо не се е променило след брака ни.

— Нищо?

— Не. Завинаги ще си остане един от най-спокойните и снизходителни работодатели в света — каза тя с кратка усмивка.

— Да, знам. Но сега той е и твой съпруг.

— Няма никаква разлика. В професионален аспект се отнася с мен, както досега. Уважава ме, кара ме да се чувствам като равностоен участник в бизнеса. Прилича на съдружие.

— Но той все пак е управляващият съдружник — строго напомни Синтия.

— Е, да, предполагам. Но това не застава помежду ни. Накъде биеш, Син?

— Не съм сигурна — откровено отговори сестра й.

— Просто се опитвам да разбера как вървят нещата между вас двамата. Когато отиде за първи път да работиш за него, бях убедена, че това ще е за кратко. Все пак, признай си, че машинописа не е стихията ти.

— Това веднага му стана ясно — призна си Амбър.

— Имам доста опит в организирането на рекламни кампании за моторни масла и почистващи препарати за предни автомобилни стъкла, но почти никакъв опит с набирането на текст. Но съм пробивна. Изготвих цели два доклада за Грей, преди той да разбере, че не съм най-бързата машинописка на света. Дотогава вече знаеше, че имам други заложби.

— Искаш да кажеш, че те обича заради акъла ти? Поради някаква причина провокативният въпрос на Синтия накара Амбър да се почувства неловко.

— Казвам, че той уважава деловите ми умения и че ги прилага в консултантската си работа.

— Като се сетя, ти се представи доста добре пред клиентите му онази вечер, на партито. Всички искаха да се запознаят с теб и Грей се постара да го направи.

— Ако рекламата ме е научила на нещо, то е как да се справям с трудните клиенти — кисело се съгласи Амбър. — За какво е всичко това, Син?

— Вече ти казах. Любопитна съм. Има нещо очарователно във връзката ви с Грей. Не мога да разбера какво е.

Амбър сви рамене и зави по Четвърто Авеню.

— Няма нищо за разбиране. Ние сме приятели, колеги, които добре работят заедно и също така сме съпруг и съпруга.

— И ти си доволна от брака си — обобщи Синтия.

Амбър направи гримаса.

— Какво ви пречи тази дума, та всички ме гледате странно като я кажа?

Синтия не й обърна внимание.

— Още ли си доволна от брака си, след като се видя с Рорк?

— Повярвай ми, след срещата с него, си дадох сметка колко правилно съм постъпила, че приех предложението на Грей — отговори Амбър с голяма доза убеденост. — Какъв негодник!

— Рорк?

— Рорк, разбира се. Едва ли бих казала подобно нещо за Грей. Рорк се появи, за да създава проблеми. Мисля, че просто иска да си докаже, че номерът с чара на Кели отново ще проработи. Явно има свободно време за губене, докато започне състезанията. И е решил да го прекара с мен.

— Да разбирам ли, че опитът му е бил неуспешен?

Амбър поклати глава.

— Абсолютно. Казах му да си събира нещата и да си върви, и че не искам никога повече да го видя.

— Каза ли му, че си доволна от брака си?

— Да, казах му го. И го мисля. Направих необходимото, за да го разбере.

— Къде се срещнахте?

Амбър отби в гаражния парк, изчака да вземе билет от автомата и продължи нагоре, по извитата пътека, до следващото ниво с паркирани автомобили.

— В търговския център.

— Мили Боже! Странна работа.

— Какво му е странното? — подразнена запита Амбър. Тя си припомни краткото оживление, което се беше разпалило в очите на Грей, когато му каза същото. — Къде според теб трябваше да се срещна с него?

— Не знам — подсмихва се Синтия. — Не съм мислила по този въпрос. Горкият Рорк. Мъж като него едва ли е свикнал жените да му определят срещи на подобни места. Толкова е неромантично.

— Аз въобще не исках да го виждам — понижи глас Амбър, докато паркираше колата. — Той ме заплаши, че ще дойде в къщи, ако откажа.

Лицето и гласът на Синтия изразиха пълното женско разбиране на ситуацията.

— Каква бъркотия щеше да стане.

— Да.

— Все пак, щеше да е интересно да разберем как Грей би се справил с подобна сцена. Той е толкова спокоен, уравновесен и добър.

Амбър затвори устата си и отвори вратата, без да каже нито думичка.

— Амбър? — Синтия излезе от колата и застана намръщена от другата страна на автомобила. В очите й личеше зараждащ се упрек. — Какво има? Грей не знае за Рорк, нали? Нали каза, че сте се срещнали в търговския център.

— Да — Амбър взе чантата си и се насочи към изхода.

— Обаче, Грей е разбрал? Кажи ми, какво стана?

— Грей си беше в къщи, когато аз се прибрах. Срещата му била отменена.

— Каква среща? А, да, разбирам. Той е бил на среща, когато ти си се уговаряла с Рорк. После, той се е прибрал преди теб?

— Да.

— Е, и? Много важно. Ти си му казала, че си била на пазар, нали?

Амбър въздъхна, съжалявайки, че въобще започнаха този разговор.

— Грей не е от типа мъже, които просто можеш да излъжеш или дори само да се опиташ да им замажеш очите. Той е много проницателен.

— Божичко!

— Недей да се ужасяваш. Не се случи кой знае какво. Казах му за Рорк и за това, че мога да се справях миналото си отлично и сама.

— Как го възприе?

— Съвсем спокойно. Как иначе? Синтия, той и аз сме приятели. Приятелите реагират спокойно и уравновесено на подобни инциденти, като появата на Рорк.

— И все пак… — поколеба се Синтия. — Не каза ли поне нещо… недружелюбно или неуравновесено по повод случката?

Амбър се почувства притисната.

— Не, не каза. Единствено ме посъветва да не се виждам отново с Рорк насаме.

— Посъветва те? — гласът Синтия прозвуча подозрително слабо.

— Точно така.

Синтия се изкашля.

— Въобще ли не беше категоричен?

— Достатъчно. Омръзна ми този нелеп разговор — рязко отсече Амбър. Не искаше да си припомня онези мигове по време на събеседването й с Грей, когато тя усети стоманената му решителност, прикрита под повърхността на спокойствието му. Беше странна малка сцена, но двамата с Грей решиха да я забравят. Оттогава никой не спомена името Рорк Кели. — Разказах ти всичко. Нека говорим за нещо друго.

— Удивителен мъж! — Синтия беше озадачена.

— Наистина е така — Амбър съзнаваше, че звучи определено самодоволно. Тя вътрешно се усмихна и тръгна от гаража, надолу по улицата, към книжарницата, където откриха безценното издание на „Кактуси и оръжия. Колекция Югозападни балади“. Синтия бързо я последва.

Когато влязоха в магазина, Амбър учтиво се представи. Собственичката, закръглена, лъчезарна, около петдесет годишна жена, на мига извади желаната книга.

— Откакто се занимавам с тази работа, не се сещам някой някога да се е интересувал от тази книга — каза любезно и подаде тежкото, подвързано с кожа издание на клиентката си.

Амбър се вторачи в месинговите ъгли, изсечени върху подвързията, леко шокирана.

— Мили Боже! Нямах представа, че е толкова тежка.

Книгата беше почти трийсет сантиметра на дължина и тежеше поне няколко килограма.

— Ръчна изработка — увери я продавачката. — Вече не може да се намери такава подвързия.

— Със сигурност — съгласи се Синтия с усмивка.

— Между другото, има и илюстрации — насърчително добави жената зад щанда, забелязвайки, че клиентката й е изненадана от размерите на книгата. — Разгледайте я от вътре. Има чудесни малки картинки, рисувани с перо и мастило.

С нетърпение, Амбър открехна тежките страници.

— Ето каква била работата, Синтия. Ако се окаже, че Туитчъл, освен поезията е правил и илюстрациите, това ще е златна мина. Би придало изцяло нов аспект на творчеството му. Не само поет, но и художник — тя се вгледа в една рисунка, изобразяваща бар насред оживена улица от Дивия Запад. Перспективата не беше добре пресъздадена и самата картина изглеждаше малко неясна.

— Кой би могъл да се произнесе дали той ги е рисувал?

Амбър се усмихна.

— Ще оставим това на най-известния в света изследовател на Туитчъл. Но, имайки предвид, че тези рисунки са толкова зле, колкото и поезията, мисля, че няма съмнение кой е авторът им. Грей ще си има страхотно занимание. Цяла нова глава в изследването на Туитчъл ще бъде отворена. Чуй това:

„Били, яхнал коня си, препускаше за справедливост.

Да, яхнал коня си, препускаше заради, честта си.

Били яздеше към Тексас.

Където срещна Големият Джак Бонър.

 

И песни ще се пеят в чест на Били.

В тях ще се възпява смелостта му.

Легенди ще се носят пак за него.

Та всеки каубой да разбере за доблестта му.“

— Каква удивителна поезия — с равна интонация каза Синтия. — Кой е бил Били, или да не питам?

— Цялото му име е било Били Балантайн. Стрелец, който винаги се е изпречвал на пътя на онези, които го предизвиквали. Един от най-злите е бил Големият Джак Бонър. Поемата се казва „Балада за Били Балантайн“ и самият факт, че присъства в тази книга е забележителен. Добър показател за това, че всъщност Туитчъл е анонимният автор. Тази поема е включена също и в неговите „Събрани съчинения“.

— Звучите много запозната с темата — отбеляза продавачката.

Амбър се усмихна ослепително.

— Съпругът ми е експерт по този въпрос.

— Разбирам — отвърна на усмивката й жената. — Тогава вероятно сте доволна от находката си? Това ли търсехте?

— Много съм развълнувана. Колко ви дължа?

Покупката излезе доста по-скъпа, отколкото очакваше Амбър, но щом излязоха от книжарницата, тя горещо започна да оправдава пред сестра си направения разход.

— Заслужава си всеки цент, дори само заради изражението върху лицето на Грей, когато отвори книгата. Ако се окаже, че това не е дело на Туитчъл, най-малкото е негова имитация. Даже само това ще е забележително.

— Защо? — настоя да разбере Синтия, докато вървяха надолу към брега.

— Защото Туитчъл е толкова слаб поет, че едва ли някой би си направил труда да го имитира. При положение, че се окаже така, самият факт е достатъчно слисващ — обясни Амбър.

Синтия поклати глава.

— Май никога няма да мога да разбера логиката на литераторите.

— Нито пък аз — Амбър потупа пакета под лакътя си: — Но, тогава, всъщност излиза, че никога не съм срещала истински литератори.

Двете жени избухнаха в смях. По взаимно съгласие, решиха да обядват в едно крайпътно рибно заведение на брега.

Те си взеха супа от риба и две порции варени миди и си намериха места в покритата, заради променливото ноемврийско време, част от заведението. От тук можеха да си похапват и да наблюдават натоварения корабен трафик на пристанище „Елиът“. Денят беше кристално ясен, а покритите със сняг върхове на Олимпик Маунтинс представляваха зашеметяващ фон на колоритния пейзаж.

— Кажи ми, Амбър — съзаклятнически попита Синтия, — но истината. С какво Шърборн Юлисес Туитчъл привлича Грей?

Амбър изненада и себе си и сестра си, възприемайки сериозно въпроса.

— Ами, много се забавлява с него, разбира се…

— Наясно съм с това, но трябва да има още нещо.

— Той е единственият в света експерт по поезията на Туитчъл — напомни й Амбър. — Ако не броим Хонория Тайлър Аберкромби.

— Коя?

— Няма значение — Амбър хапна още една лъжица от супата си и замислено се загледа в един ферибот, който тъкмо излизаше от пристанището, за да се отправи към един от онези острови, там, в далечината. — Мисля, като изключим факта, че човекът въобще не го бива като поет, че Грей го харесва, защото творбите му носят полъх от епохата на Дивия Запад. Митичният Див Запад. Разбираш ме какво искам да кажа, онзи, който в определена степен всички носим в себе си. Добрите срещу лошите. Доверие. Справедливост. Значимостта на земята. Почти всичко, за което Туитчъл е писал е свързано е древните закони на Запада. Неговите стрелци, каубои и шерифи са винаги световно отегчени, самотни, но и почтени по свой собствен начин. Добрите момчета винаги правят това, което е редно. Те се грижат и за себе си, и за хората, които зависят от тях. Грижат се справедливостта да възтържествува и невинните да не страдат, дори ако се налага сами да се справят с положението, без помощта на законните сили на реда.

— И нещо от всичко това допада на Грей?

Амбър кимна.

— Така мисля. Сигурна съм, че ако беше живял преди сто години, щеше да отиде на Запад и да изпробва късмета си покрай граничната бразда. Нещо в него ми напомня на персонажите от стиховете на Туитчъл.

— Е, слава на Бога, че не носи препасан пистолет през кръста си — припряно отбеляза Синтия, но в очите й се долавяше ново разбиране на ситуацията.

Амбър потрепери.

— Да, вярно. Част от законите на Дивия Запад изминават дълъг път… — тя изведнъж спря, съзирайки позната тъмна глава. — Като говорим за добрите срещу лошите…

— Амбър, какво има? — Синтия погледна през рамо и видя Рорк Кели да се насочва към тях. — О, не. Това е Кели.

— Явно ни е проследил — Амбър побесня. — Този негодник! Какво си мисли, че ще постигне като ме преследва? — тя започна да разчиства салфетките и приборите си. — Хайде, Син, да се махаме оттук.

Двете тъкмо станаха, когато Рорк стигна до масата им. Той се усмихна с небрежната си, момчешка усмивка и любезно кимна към Синтия.

— Каква изненада да се натъкна на вас.

— Да, нали — Амбър смръщи лице и се обърна към него. — Ако подобни случайности продължат да се случват ще се обадя в полицията, Рорк. Срещу злоупотребата с личната свобода, съществуват закони в този щат.

— Злоупотреба? — той изглеждаше дълбоко засегнат.

— Би било доста смущаващо, ако предявя оплакване срещу теб, не мислиш ли? — отбеляза прекалено внимателно Амбър. — Ще е лошо за репутацията ти на състезателен Ромео.

— Аз сам ще се погрижа за репутацията си — обеща дълбокомислено той. Сините му очи весело проблясваха. — Не се притеснявай за мен, скъпа. Искам само да поговорим.

Амбър не отвърна. Започна да се изнервя. Тя игнорира Рорк и се обърна към сестра си.

— Готова ли си, Син?

— Да — очевидно Синтия беше решила да следва указанията на сестра си.

Усмихна се вяло на Рорк и го заобиколи.

— Извинете.

Веселостта на Рорк избледня.

— Амбър!

Тя не се обърна, метна смачканите прибори за еднократна употреба в един контейнер и продължи нататък. Синтия побърза след нея.

— Не можеш постоянно да бягаш, Амбър, и го знаеш — провикна се след нея Рорк.

Амбър крачеше припряно по алеята, следвана от Синтия.

— Дяволите да го вземат — ожесточено измърмори тя. — Изглежда Грей е прав.

— За кое? — с любопитство я погледна Синтия.

— За това, че не бива сама да се опитвам да се справя с Рорк.

— Ами… — Синтия се замисли. — Да, може би. Оказва се, че Кели е доста настойчив, нали?

— Той не признава поражението — обясни Амбър. — Мисля, че Рорк винаги е получавал всичко, което е искал.

— А сега иска теб?

Амбър направи гримаса.

— Ако е така, то е само защото му беше казано, че не може да ме има. Ако бях захвърлила всичко и бях избягала с него, съвсем скоро щях да се озова в същото положение, в което се намирах в Калифорния.

— А ти не би желала това, защото предпочиташ тихото спокойствие пред изпепеляваща страст и усещането да си потънала в любовта до уши, така ли е?

Поради някаква причина отчасти забавният коментар на Синтия я подразни.

— Точно така — твърдо заяви тя. — Също така предпочитам да съм омъжена за мъж, на когото мога да се доверя, който няма да се занася с всяка срещната, докато ми се кълне, че ме обича. Такъв, който знае значението на думата обвързване.

Двете бързаха да стигнат до гаража, но Рорк не ги последва. На връщане, Амбър караше с чувство за тревога, което не искаше да я напусне. Тя съзнаваше, че не толкова Рорк Кели я притесняваше. Естествено, тя беше напълно невинна.

Срещата днес не беше по нейна вина, но се страхуваше, че на Грей никак нямаше да му хареса. Част от нея беше неспокойна, че човекът, с когото създаде толкова удовлетворяващ, приятелски и равноправен семеен съюз нямаше да се окаже толкова разбран по този въпрос, колкото се очакваше от него.

 

 

Грей излезе от фоайето на високата стъклена сграда, в която се помещаваха офисите на Харисън, и се отправи към паркинга, където беше паркирал мерцедесът си. Чакаше с нетърпение да се прибере в къщи, да хвърли сакото и вратовръзката си и да се наслаждава на вечерта със съпругата си. Приятните домашни традиции като питието преди вечеря, да помага на Амбър в кухнята, както и обсъждането на всичко — от световните събития до ролята на Туитчъл в литературната вселена, се превръщаха в пристрастеност, точно както Грей беше предполагал. Той изцяло се наслаждаваше на брака си с Амбър.

От известно време животът започна да му харесва. Неговият свят беше почти идеален за първи път, откакто се помнеше. От друга страна, не беше осъзнал какво му липсваше до мига, когато Амбър Лангли почука на вратата му преди малко повече от три месеца. Амбър Лангли Грейсън, каза си той с чувство на дълбоко задоволство от постигнатото. Неговата съпруга.

Тя беше негова, въпреки че още не бе осъзнала този факт изцяло. Той разбираше, че тя предпочиташе да не възприема връзката им като стихийно явление. В този момент тя привикваше, с ролята си на съпруга и любима. Очевидно избра да го направи, без да подлага на прекалено изпитание собствените си или неговите чувства. Все още й трябваше малко време. Някои от препятствията още съществуваха, но двамата бързо ги рушаха. Амбър му се отдаде почти изцяло, въпреки че не го осъзнаваше напълно. Когато го направеше и го приемеше, светът на Грей щеше да е изцяло завършен и идеален.

Нямаше да избързва, каза си той, когато мина между два паркирани автомобила. Беше търпелив човек.

Както размишляваше върху собственото си търпение, той усети промяна в атмосферата зад себе си. Грей автоматично продължи напред, докато не се освободи от заграждението на двете паркирани коли. После бързо отстъпи встрани и се обърна, за да се изправи лице в лице с онова, което подгони спокойствието му и задейства дълбоко скрита тревога. Не се изненада особено, когато видя Ози и Роджър зад себе си. Те се спряха, след като разбраха, че той е усетил присъствието им.

— Добър ден, момчета — спокойно поздрави Грей. — Не се обиждайте, но май не ви е тук мястото. — „Сигурно умират от студ в тези свои тънки полиетиленови якета, помисли си той.“ Под тях, Грей подозираше, че бяха облечени с онези ризи, с късия ръкав, които носеха в Тусон. Джинсите и маратонките допълваха вида им. Облеклото им не ги предпазваше кой знае колко от мразовития ноемврийски въздух. Те се намръщиха, без да извадят ръце от джобовете си.

— Господин Дилейни ни изпрати отново да поговорим с вас — изръмжа Роджър.

— Е, да, така и предположих. Едва ли сте били целия този път, за да ме видите по своя инициатива — Грей изчака, докато небрежно полюшваше в ръка коженото си куфарче, пълно със служебни документи.

— Според господин Дилейни, все още не сте предали докладът си на Симингтън. Господин Дилейни иска да е абсолютно сигурен, че сделката ще се осъществи.

— Тогава господин Дилейни трябва да обсъди този въпрос със Симингтън. Не аз искам да купя този курорт, а Симингтън.

— Шефът каза, че Симингтън ще направи, каквото му кажете — измърмори Ози.

— Греши. Симингтън сам взема решенията си. Аз съм само консултант. Сега, моля да ме извините, момчета, но ме чака работа.

— Съжалявам, Грейсън… — гласът на Роджър прозвуча неестествено, очевидно променен от засилващо се напрежение. — Няма да е толкова просто.

— За мен е — информира го Грей. — Вижте, хлапета, вече опитахте с подкуп и със сплашване. Не се получи. Тогава, защо не си съберете багажа и не се върнете в къщи?

Ози изруга озлобено:

— Не ме наричай хлапе!

— Съжалявам — сега беше негов ред да звучи неискрено. — Просто се държите, като хлапета. Двойка пубертети, които не знаят какво означава да играеш в първа лига. Послушайте ме и стойте настрана от тази игра. Ще изкарате по-дълго, ако не надскачате възможностите си. Явно Дилейни е много отчаян, след като използва вас двамата.

Роджър се приближи с няколко крачки, а лицето му се разкриви от гняв.

— Знаеш ли, грешиш. Ние опитахме само с подкуп. Въобще не стигнахме до грубата част. Жена ти ни преметна с номера за бодигарда.

Устните на Грей се извиха в отегчена гримаса.

— Фактът, че тя успя, доказва моето твърдение. И двамата се вързахте. Беше наистина забавно. Шефът ви посмя ли се?

— Толкова, че реши да ни изпрати и да направим някои промени в картинката — наблегна Ози.

Грей не каза нищо. Той просто гледаше Ози и се усмихваше.

— Мислиш, че се шегуваме, така ли? — просъска Ози.

— Не. Мисля, че сте глупави.

— Искаш ли да ти кажа за новите промени в картинката? Не мисля, че ще ти харесат. Този път има някои основни разлики. Малката ти женичка вече няма да се прави на бодигард. Всъщност нейната роля е изцяло преработена. Господин Дилейни смята, че ще станеш много по-сговорчив, ако приложим грубата част върху нея.

Грей не помръдна, но смразяващата тревога, която го беше изпълнила от чувството, че някой го следи, сега изведнъж стана хилядократно по-силна. Изразът на лицето му не се промени, погледът му от язвителен се превърна в спокоен, но неизмеримо по-застрашителен. Изглежда нито един от двамата или не го забеляза, или просто не разбираха станалото.

— Вие двамата, прекалихте с гостоприемството ми. Предлагам ви да се върнете в Тусон и да се поупражнявате с голф — Грей се обърна и прекоси разстоянието до мерцедеса си, без да си направи труда да се обърне. И така щеше да разбере, ако се опитаха да го подгонят. Роджър и Ози бяха много предвидими.

Но те не помръднаха и Грей се пъхна в колата си без повече инциденти. Те се скриха от погледа му, преди да изкара автомобила от паркинга. Той продължи да кара към дома си със сурово и замислено изражение. Нямаше да е проблем да се справи с Роджър и Ози.

Проблемът беше как ще се справи с Амбър.

Не можеше да й каже истината. Нямаше да разбере намеренията му. Тя не знаеше много за хора от типа на Роджър и Ози, и Грей предчувстваше, че директно щеше да му откаже да замине за няколко дни извън града, ако заподозреше, че той възнамеряваше сам да се справи с „близнаците“ от Тусон.

Амбър щеше да настоява да се обадят в полицията, без да съзнава колко малко ченгетата можеха да направят, преди да има извършено престъпление. Щеше да се ужаси от мисълта Грей сам да се заеме с въпроса. Още повече, нейният силен инстинкт за закрила щеше да я накара да откаже да се отдалечи от мястото на събитията. Тя нямаше да се отдели от него, ако ще й земята да се продънеше, точно както направи в онази нощ, в пустинята. А последното нещо, което Грей искаше, бе тя да е наблизо, докато той се разправяше с Роджър и Ози. Имайки предвид дръзката й натура, лесно можеше да стане жертва. Мисълта за това беше непоносима.

Не, както и да го мислеше, нямаше избор. Амбър трябваше да напусне града за няколко дни и той щеше да намери начин да я накара да замине, без да й казва защо.

Обсеби го предчувствие, че му предстоеше първият истински досега, спор със съпругата му. Тя вероятно не си даде сметка колко близо бяха до това онзи ден, когато „коментираха“ Рорк Кели, с неприязън си помисли той.

Рорк Кели. Грей повтори името му на ум и ръцете му стиснаха волана. Отговорът беше — Кели. Грей знаеше, че разполагаше с основателното извинение, за да каже тежката си дума на съпруг.