Джейн Ан Кренц
Между редовете (4)

Четвърта глава

На четвъртия ден от престоя си Амбър успя да се пренесе във времето на Туитчъл по възможно най-автентичния начин — на гърба на един кон. Не знаеше да плаче или да се смее, докато послушно следваше Грей през тесния каньон, скрит в хълмовете зад комплекса. Беше яхнал голям дорест кон и по всичко личеше, че по-добре се справя със седлото, отколкото с голфа. Едрата му фигура следваше естествените движения на животното на име Тригър, а то с готовност приемаше да го направляват здравите ръце, които държаха юздите.

Кобилата на Амбър беше дребна с неопределен белезникав цвят, който май трябваше да мине за кафяв. Изискваше се повече фантазия от нейната, за да намери каквато и да е прилика между тази кобила и Тригър. Имаше чувството, че някой, без да иска е избелил тази кобила. Още повече, че Голди, така се казваше добичето, въобще отказваше да се подчини на водачеството на Амбър. В кариерата си на курортна атракция, Голди отрано се бе научила, че единственото, което се изисква от нея, е да следва коня отпред. Това и правеше, без да се напряга за повече.

— Сигурен ли си, че Туитчъл е черпил вдъхновението си по този начин? — попита Амбър, докато Голди чинно следваше якия жребец. Групичката се движеше по пътека край малък поток, който прорязваше каньона.

— Естествено. Как иначе щеше да развие този усет и любов към земята? — Грей погледна през рамо. Изразът на лицето му беше особено почтителен, но от златистозелените му очи струеше изумление.

— Никога не съм възприемала Туитчъл като поет, възпяващ земята — промърмори тя, — и въобще като поет — последните думи почти прошепна. Грей дочу предателските слова.

— По-добре ще е да се усмихнеш, когато произнасяш подобна дързост, партньоре.

— Въобще нямам сили да се усмихна. А и от кръста надолу съм парализирана, заради това седло. Ще спираме ли изобщо за обяд?

Грей подръпваше юздите и се взираше в заобикалящата го живописна гледка от малкия каньон. Радваше се на проблясващото поточе, на речните камъни, полирани сякаш от човешка ръка, на приветливите късчета зеленина.

— Харесва ли ти това място? Каньонът ми напомня за мястото, което Туитчъл е описал в „Убежището на разбойника“, нали? Можеш ли да допуснеш, че той в действителност се е скитал по същите тези поляни и е черпил вдъхновение от тях?

— Според мен единствената муза на Туитчъл е идвала от дъното на бутилката.

Съвсем предвидливо, Голди спря миг, преди господарката й да дръпне юздите. Амбър прехвърли крак през седлото и скочи на земята, видимо облекчена.

Кобилката моментално възприе това като знак, че може свободно да пасе. Жребецът стори същото и зарови муцуна в зелената пътечка до водата.

— От време на време долавям сериозна липса на уважение в репликите ти по отношение на този велик мъж.

Грей слезе от коня с такава лекота, сякаш бе прекарал целия си живот върху седлото. Той преметна юздите му, заедно с тези на избелената кобилка около клоните на перест храст и свали от гърба му малка кожена торба.

Амбър се ухили, докато го гледаше как се настанява удобно върху една скала и започна да рови из торбата.

— Това, което долавяш, е единствено неумението ми да се шегувам през работно време. Какво има в чантата?

— Няколко сандвича с пастет и кресон, две пакетчета доматен чипс, малко моркови, маслини и две ябълки — той постла покривката, която също беше в чантата и подреди върху нея храната. — И накрая, но не и по значимост — хубаво, здравословно калифорнийско червено вино.

— Браво. Много мило от страна на обслужващия персонал — Амбър посегна към един от сандвичите.

— Доста по-мили са от Роджър и Ози. Тази сутрин си мислех, че никога няма да мога да се отърва от тях.

Грей се облегна на един затоплен от слънчевите лъчи камък и с наслада отхапа половината сандвич. Апетитът му беше съизмерим с всичко останало, характерно за него.

— Имали са твърдото намерение да ни придружат на тази екскурзия, така ли? — попита тя.

Когато тази сутрин двамата мъже предложиха лично да ги разведат из околностите, Грей директно ги отряза. Тяхното не беше просто любезно предложение — Роджър и Ози бяха много настойчиви. Оказа се, че и Грей можеше да бъде доста неотстъпчив по свой безмълвен начин — заряза и двамата в комплекса.

— Стават все по-досадни. Имам усещането, че не мога никъде да мръдна, без те да са наоколо. Изобщо не мога да си поговоря насаме било с пазачите, сервитьорите или камериерите — той отхапа остатъка от сандвича и отвори малката бутилка вино. — Май са започнали да схващат, че няма да се превърна в предводител на фен клуба на шефа им.

Амбър сбърчи вежди.

— Нали не си се изпуснал пред тях за съмненията ти относно счетоводните книжа?

Едната му вежда се изкриви в иронична гримаса.

— На глупак ли ти приличам?

— Не.

Той кимна в знак на задоволство.

— Не съм се изпускал пред никого, но ми се наложи да поразпитам някои хора и съм убеден, че те незабавно са докладвали на Дилейни. А това най-вероятно го изнервя. От всичко, което видях, мога само да кажа, че той не може да си позволи да изпусне сделката. Затънал е до скъпия си кожен колан.

— Каква ще е програмата ни? — попита тя, докато отваряше пакета с маслини и моркови.

— Мисля да си тръгнем преди заплануваното — вдругиден. Дотогава ще имам цялата необходима информация, за да завърша доклада си за Симингтън.

— Ще му препоръчаш да не сключва сделката?

Грей захапа нов сандвич.

— Да. Друго не ми остава. Симингтън трябва да е луд, да се забърка в тази каша.

Амбър потисна въздишката си, като си даде сметка, че странният им меден месец беше пред приключване. Голяма работа, помисли си тя. И без това не беше нещо особено, просто работна ваканция. Всъщност, оказа се по-депресиращо, отколкото й се искаше да признае. Тя зарея поглед към конете, които пасяха наоколо, но всъщност гледаше през тях и продължи да хрупа някакъв морков. Запита се дали това беше всичко, което Грей искаше от тяхното пътуване, или може би, просто случайно очакваше повече от медения си месец. Не можеше да си избие от главата последната целувка, но също така и факта, че не се повтори.

Около този каньон витаеше някаква прекрасна тишина и спокойствие. Из храсталаците чуруликаха птички, сякаш си говореха за някакви техни си работи. Поточето ромолеше радостно, а топлото слънце приятно напичаше.

— Амбър?

Изненадана от сериозния тон в гласа му, тя се обърна и го погледна. Той все така лежеше облегнат върху скалата с очи, вперени в нея. Тръпка на увереност премина през нея в този момент. Каквото и да минаваше през главата му, то със сигурност нямаше нищо общо със сделката на Симингтън.

— Да, Грей?

— Мисля, че онази вечер имаше право. Може би наистина се налага да поговорим.

В този миг, устата на Амбър пресъхна. Би следвало да ликува, но вместо това инстинктът й подсказваше, че разговорът приема опасен поврат.

— За какво искаш да говорим?

— За Калифорния.

Гласът й изчезна, успя да чуе единствено как сърцето й отеква в ушите. Когато най-сетне успя да проговори гласът й издайнически пресекваше.

— Какво за Калифорния?

— Искам да знам какво ти се е случило там.

От няколко бегли разговора помежду им, в които тя случайно се изпусна, той знаеше, че е имало някакъв мъж. Амбър обаче подозираше, че сестра й се е разприказвала повече от необходимото по време на кратките им срещи. Но Грей… никога не я беше питал за това, никога не беше прекрачвал границите на неприкосновеността на миналото й. Тя прие, че той никога нямаше да го стори. Уважението, с което се отнасяше към личните й тайни, беше една от причините да го харесва толкова и да се чувства уютно в негово присъствие. Днес за първи път той навлизаше в територия, която тя беше обозначила като забранена.

Тя автоматично смени тактиката в отстъпление, което се опита да прикрие с лека усмивка.

— Винаги са ме съветвали, че не е препоръчително да се правят сърцераздирателни признания, особено между младоженци — небрежно каза тя.

— Много ли има за казване?

Отказът му да се подведе от усмивката й подразни Амбър. Тя повдигна брадичка:

— Грей, ако миналото ми е проблем за теб, трябваше да ми го кажеш, преди да се оженим.

— За мен не, но мисля, че за теб е — погледът му беше сериозен, леко премрежен, зареян към обедното слънце. — Нямах намерение да те питам, но от известно време си мисля, че би ти било от полза да поговорим за това. Зная, че в миналото ти е имало един мъж. После нещо се е объркало и то много, за да те принуди да напуснеш отлично платената си работа и да се отправиш към Вашингтон. Избягала си далеч на юг, за да лекуваш раните си и да се скриеш, нали така?

— Не. Заминах на юг, за да започна всичко отначало.

— До известна степен си успяла. Създаде си нов живот, нови приятели, нова работа. Но все още има няколко брънки от веригата, които те дърпат към миналото и сякаш не можеш да се освободиш от тях, не се чувстваш достатъчно сигурна в себе си…

— Грей! — прекъсна го тя видимо раздразнена. — Какво ти става? Никога досега не си ме въртял на шиш така. Мислех, че сме се споразумели. Част от уговорката гласеше да не засягаме миналото. Самата аз никога не съм те разпитвала за първия ти брак, така ли е? По дяволите! Не биваше да ме караш да се омъжвам за теб, след като не можеш да преодолееш мисълта за предишния ми живот.

— Мислех, че можем да загърбим, каквото и да е имало там в Калифорния с еднакъв успех, както и първия ми брак. Сега, обаче, не съм толкова сигурен — откровено си призна той.

Амбър се вторачи в него.

— Малко е късно за този извод.

Устата му едва забележимо се изви.

— Не е. Все още имаме достатъчно време пред себе си.

Амбър рязко се изправи и пъхна пръстите си в задните джобове на дънките. Обърна се с гръб към него, пристъпи до поточето и тихичко каза:

— Не знам нито какво искаш, нито какво очакваш от мен, Грей. Случилото се в Калифорния не е кой знае каква мистерия. Влюбих се в един мъж, но нещата не потръгнаха и това е всичко. Обичайната потискаща история, която и на теб ти е добре позната.

— Обичаш ли го още?

Тя се извъртя рязко и шокирано отговори:

— Разбира се, че не. Всичко приключи преди месеци. Това ли те тревожи? Мислиш, че още ми пука за него? Кълна ти се, Грей, че никога нямаше да се омъжа за теб, ако беше така.

Дори и изречена на глас, тя разбираше, че това не беше цялата истина. Каквото и да изпитваше към него, това не беше любов.

— Ако не ти пука за него, тогава защо не се чувстваш свободна, за да можеш да се влюбиш в мен? — тихо я попита.

Амбър се почувства натясно и зае отбранителна позиция. Сякаш обезумяла, започна да удря по вратата на невидимата си килия.

— Когато ми предложи да се оженим, ти казах, че не съм влюбена в теб — контрира го тя — поне не в смисъла, който повечето хора влагат в това понятие. Ти каза, че нямаш против, че не търсиш „любовта на столетието“. Защо сега постъпваш така? Накара ме да повярвам, че ще бъдем щастливи заедно и аз ти повярвах. Напълно готова да те даря с щастие. Ти си този, който издига барикади помежду ни. Имам усещането, че си променил мнението си. Изискваш повече от мен, отколкото ти обещах в началото. Само не разбирам защо. И ти не преливаш от страст и романтика, точно както и аз. Не беше честно да се жениш за мен с едни правила, а след сватбата да ги променяш.

Беше на път да се разсмее на емоционалния й изблик, но се удържа и я погледна.

— Влагаш много страст в опита си да ме убедиш, че не си страстна натура. За едно, обаче, си права. Промених правилата на играта и това не беше честно.

Той изтърси ръце от трохите и събра опаковките от сандвичите.

— Понякога и аз не играя честно. Невинаги, но достатъчно често.

— Грей.

— Забрави.

Той се изправи и й подаде ръка да стане. В очите му се долавяше усмивка.

— Нямах право да те притискам. Ти каза, че си готова да ме дариш с щастие и засега това ми стига. Ела насам, миличка, и бъди щастлива с мен.

Недоверчивият поглед на Амбър премина от лицето му към ръката.

— Не знам, Грей — неуверено промълви тя.

— Аз знам. Така, че престани да се тревожиш и ела при мен. Време е да се връщаме в хотела. Роджър и Ози ще се изнервят.

Тя усети как безгрижието в гласа му се върна и това я накара да се отпусне още повече. С плаха усмивка тя пристъпи напред и пое дланта му.

Грей се приведе и нежно я целуна.

— Не бъди толкова сериозна. Всичко ще е наред. Почакай и ще видиш. Вярваш ли ми?

Като не намери какво да отговори, тя просто кимна. В определена степен му вярваше, но също така почувства, че не го разбира изцяло, а това със сигурност я изнервяше. Искаше й се да е щастлива с Грей и копнееше и той да изпитва щастие и спокойствие с нея. Но той започваше да усложнява тази не толкова сложна наглед задача. Щеше да се наложи да разруши някак си стените, които Грей издигаше.

 

 

Амбър започна да се приготвя за вечеря без ентусиазъм, за разлика от празничното настроение, което витаеше наоколо. Тази вечер в хотела щеше да има фиеста. Ресторантът и фоайето се изпълваха с гости за тържеството. От управата на хотела бяха подготвили мексикански бюфет, пълнени ананаси, мариачи с китари и музика във фоайето. Всички бяха насърчени да се облекат в съответствие с повода. Бутикът за дрехи на хотела направи сериозен оборот от продажбата на оригинални мексикански ризи, цветни поли с волани и националните блузи с открити рамене за дамите.

Докато пристягаше розовия колан около тюркоазносинята пола и нагласяше ластичното деколте на набраната си блуза, тя се зачуди как е възможно курортът да има някакви финансови затруднения. Става въпрос за сигурна клиентела. Печалбите само от бутика покрай фиестата би следвало да са достатъчни, за да поддържат бизнеса без дългове.

От друга страна, Грей й беше казал, че има сериозни несъответствия в счетоводната документация и тя му вярваше. Той знаеше какво прави.

Можеше и да не умее да се люби с жена си, но от деловата си работа определено разбираше.

Амбър направи физиономия на отражението си и дръпна деколтето настрани. Сега вече раменете й бяха разголени, откривайки голяма част от деликатната извивка на гърдите. Даже банският й не беше толкова изрязан. Това, каза си тя с презрение, бяха отчаяни мерки от нейна страна. Чувството на отчаяние идваше от изминалите три нощи, които прекара сама в леглото си.

Добре де, тя не беше секси мадама. Може би не изпитваше онази крещяща нужда от секс, характерна за други жени. Какво лошо имаше в това, ако е спокойна или сравнително уравновесен тип жена. Това не означаваше, че няма интерес или желание да се люби със съпруга си. Тая работа със спането поотделно страшно я изнервяше. Нито беше нормално, нито естествено и не разбираше защо Грей настояваше да е така. Съпрузите, пък и били те не толкова страстни, беше редно да спят заедно. Със сигурност това беше едно от условията да са щастливи и доволни заедно.

Ако Грей я чакаше да дойде при него като някоя похотлива, превъзбудена малка нимфоманка, имаше да си чака цял живот. Амбър не искаше собствените й емоции и желания да вземат превес. Въпреки всичко, може би можеше да подхвърли на съпруга си някой друг закачлив намек. Трябваше само леко да го подтикне, за да осъзнае той колко щастливи и доволни щяха да се чувстват в леглото, а и извън него. Имаше вероятност, ако останеше доволен от представянето й в този „раздел“, да престане да й задава въпроси за миналото, на които и тя не можеше да отговори.

На Амбър не й беше напълно ясно, защо Грей държеше да получи някакъв знак за влудяваща страст от нейна страна. Съвсем не му личеше, да държи на това, когато я помоли да се оженят. Не даваше признаци на човек, който има нужда от гореща, пламенна жена в леглото си. Изглеждаше напълно доволен от постигнатата договорка с нея. Може би сегашното положение се дължеше на изненадваща проява на скритото му мъжко его, с горчивина си каза тя. Каквото и да беше, обаче, тя възнамеряваше да се опита да преодолее тези скрупули и съмнения и то още тази нощ. Отношенията им през деня се развиваха нормално и гладко, както винаги, ако не се броеше малката сцена от каньона този следобед. Нямаше причина и нощите да не станат такива.

Амбър направи крачка назад и развя воланите на ярката си пола пред огледалото. Беше решила да остане със спусната коса за вечерта. Златистокафявите къдрици танцуваха върху голите й рамена. Тя преметна през рамо голяма мексиканска кошница, която купи специално заради новите си ярки дрехи и отвори вратата на стаята си.

Грей седеше в плетения стол и четеше вестник. Той без охота се съгласи да облече бродирана бяла риза с широко отворена яка, ушита в Акапулко. Това беше неговия личен принос към празненството тази вечер. Тоалетът му завършваше със сандали. Тъмната му коса бе сресана в обичайния си строг стил. Все още беше мокра от душа. Той повдигна очи, когато Амбър влезе в стаята. Тя се усмихна и направи малък пирует.

— Как изглеждам? — попита тя.

— Сякаш всеки миг ще прелееш от блузата си — натърти той, едновременно с изненада и неодобрение.

— Глупости! Всички жени ще носят точно такива блузи тази вечер. В магазина вървяха като топъл хляб днес следобед. Готов ли си да тръгваме?

— Не съвсем — той внимателно стана, прекоси стаята и застана пред нея. Все още се мръщеше на ниското деколте. — Не може ли малко да го повдигнеш?

— Че защо? — попита невинно тя. — Моделът е такъв. А като ходя по бански не е ли по-зле?

— Много по-зле — той сложи ръка върху голото й рамо и прокара пръст до вътрешността на ластичното деколте.

Този неочакван интимен допир така я сепна, че тя машинално отстъпи назад и насмалко не падна. Очите им се срещнаха в миг на интимна взаимност, който предизвика прилив на топлина през цялото й тяло. Тя не помръдна, погледът му не слизаше от нейния, а ръката му лекичко премести деколтето малко по-нагоре. Когато приключи, Грей се вгледа в резултата от своето дело.

— Така е по-добре — мило отбеляза той.

— Струва ми се, Кормик Грейсън, че дълбоко в теб дреме пуританът. Малко си старомоден, дори стеснителен.

Тя се опита думите й да звучат шеговито. Кожата й все още гореше от нежното докосване на пръстите му.

— Точната дума е „собственик“, госпожо Грейсън. Не я забравяйте. Готови ли сме да тръгваме?

В думите му имаше заядлив хумор, но нещо в очите му издаваше абсолютна сериозност. Амбър не беше сигурна как да интерпретира изражението му. Преметна дръжките на кошницата през голото си рамо и вирна глава.

— Готова съм. Да вървим да ядем тако, докато още можем да гледаме.

— Идея, която без съмнение, Шърборн Туитчъл би одобрил.

— Той не е ли създал ода за „тако“? — весело попита Амбър, докато вървяха към асансьорите.

— Не, но съм сигурен, че на едно или две места споменава текилата.

— Обзалагам се, че е така. Със сигурност е имало достатъчно количество текила в неговото тяло, когато е писал някои от по-запомнящите се стихове — заяви тя. — Всъщност, в момента текилата ми се струва отлична идея. Трябва ми нещо за притъпяване на последствията след това яздене по каньона.

— Мислех, че вече си претръпнала и ти е минало — засмя се Грей и влязоха в асансьора.

— За съжаление първоначалният ефект премина и бе заменен от няколко много живи спомена за преживяното върху седлото.

— Понаболява ли те?

— Меко казано. Благодаря на Бога, че столовете в ресторанта са с меки възглавници — прочувствено каза тя.

Вечерта стана наистина празнична, както беше обещал Вик Дилейни. Мариячи с китари пееха мексикански песни и обикаляха сред хората в ресторанта, които опитваха всичко — от пикантните ястия до плодовите салати, предлагани от огромния бюфет.

Имаше богат асортимент от интересни интерпретации на двете предпочитани традиционни линии в мексиканската кухня.

Бирата, коктейлите, текилата със сол и лимон бяха в изобилие. Тази вечер всички напитки бяха за сметка на заведението и гостите не се колебаеха да си угаждат.

— Сигурен ли си, че курортът има финансови проблеми? — попита Амбър колебливо. Междувременно се опитваше да стигне до бюфета. Грей беше точно зад нея. — Как Дилейни може да си позволи такова разхищение, без да го заболи?

— Добър декоратор е. Налага се да поддържаш добър външен зид, когато се опитваш да продадеш нещо толкова скъпо, като това място.

— Предполагам. И все пак, това е доста натруфена декорация.

— Колкото по-голяма е сделката, толкова по-натруфена трябва да е.

— Дали Симингтън ще се разочарова?

— Той е бизнесмен и не се обвързва емоционално със сделките. А сега — тихо. Не ми се ще някой от енергичното „дуо“ да те чуе.

Амбър се огледа и видя Роджър на няколко крачки от нея. Той помагаше на гостите да си вземат от безплатната бира. Ози беше от другата страна на стаята и забавляваше две възрастни дами.

— Тези двамата се навъртат постоянно, нали?

— Те са хора на Дилейни.

Самият Дилейни се изявяваше като сърдечен домакин, който следеше за доброто прекарване на гостите си. Той си проправи път към Амбър и Грей, които се бяха насочили към една от големите общи маси, подготвени за вечеря. Идеята беше хората да имат възможност да се опознаят, споделяйки една и съща маса с непознати.

— Как сте? — приветливо попита Дилейни и фамилиарно потупа Грей по гърба. — Опитахте ли от скаридите? Те са специалитетът на нашия готвач. Редовно летим до крайбрежието, за да му доставим пресни. Не иска и да чуе за замразени. Същинска примадона! Но предполагам, че всеки добър готвач трябва да е такъв. Ами вие, приятели, какво правихте днес? Ози каза, че сте взели два коня и сте се отправили към хълмовете.

— Съпругата ми искаше да разгледа пейзажа — любезно подхвърли Грей и помогна на Амбър да заеме мястото си на стола до един господин с побеляла коса. — Страхувам се, че попрекалихме с язденето. Жена ми не е свикнала да седи толкова дълго върху седло.

Дилейни й отправи жалостива усмивка.

— Съжалявам за това. Опитайте с една приятна, топла вана довечера. Наистина прави чудеса — той заобиколи масата, усмихвайки се на останалите гости. — Пожелавам ви приятна вечер и не забравяйте, че питиетата са за наша сметка.

Чу се одобрителен шепот от насядалите хора и домакинът се насочи към следващата група. Беловласият господин, чиито мустаци бяха елегантно оформени се усмихна на Амбър.

— Докато съм тук се придържам твърдо към голф курса. От години не съм се качвал на седло. Мога да си представя последствията.

Амбър се разсмя и му се представи. Същото сториха и други две двойки и скоро разговорът премина в небрежно, безцелно бъбрене, естествено за непознати, които се налага да споделят вечерята си. Всички бяха доволни от местата си и с желание се включваха в празничното настроение. Несекващият поток от бира и текила допринасяше още повече за това.

По време на вечерята, младата жена срещу Амбър спомена нещо за западния фолклор и Амбър се възползва от възможността.

— Странно, че не споменахте „Аризонски легенди“ — весело каза тя. — Съпругът ми е нещо като експерт в областта на западната поезия.

В този миг всички глави се обърнаха към него и той й хвърли смразяващ поглед.

— Не мисля, че съм чувал за Западните поети — дълбокомислено обади се някой.

— Обект на изследване на съпруга ми е поетът Шърборн Юлисес Туитчъл — сподели Амбър.

— Наистина ли? — заинтригува се една млада жена. — Кога е живял?

— Рождената му дата не е точно установена. Когато Грей подготвяше статията си за него, обикновено поместваше думата „роден“ с въпросителна в биографичните бележки.

— А кога е починал? — учтиво попита беловласият господин.

— По същия начин, думата „починал“ попада в гореспоменатата графа.

Грей се намеси в разговора, преди Амбър да е успяла съвсем да оплеска ситуацията.

— Това звучи малко подвеждащо — внимателно настоя пред слушателите си той. — Почти сигурни сме, че Туитчъл е починал около 1901 година.

— Какво му се е случило? — попита някой.

Грей прочисти гласа си:

— Най-вероятно е станал жертва на инцидент в един хотел, където се е намирал тогава. От това, което можах да установя, е, че в онази нощ е пътувал към Мексико и е решил да отседне в едно малко градче, точно до тази страна на границата. Явно е имало спречкване.

— С пистолети? — силно заинтригувана, настояваше да разбере младата жена.

— Така изглежда. Според тогавашен вестник, в онази нощ са се чули изстрели в една от хотелските стаи. Намерено е изгорено неидентифицирано тяло. След този инцидент никъде не се споменава повече за Туитчъл, но името му със сигурност е фигурирало в регистъра на хотела, според същия онзи вестник. Имайки предвид, че след тази дата вече няма публикувана негова поезия, спокойно можем да приемем, че именно неговото тяло е изгоряло в пожара.

— Защо не е било идентифицирано?

Амбър се ухили.

— Защото освен един чифт чорапи, тялото е било съвсем голо, когато са го открили.

— Колко странно — отбеляза седящият до Амбър господин.

— Не съвсем. От това, което Грей научи от статията, става ясно, че по време на престрелката Туитчъл, е бил в леглото си.

— Бил е убит?

— Зависи от гледната точка — с наслада ги осведоми госпожа Грейсън. — Господин поетът е бил с жена, когато са го убили.

— Е, Амбър, внимавай, това са непотвърдени предположения — надменно предупреди той и посегна към текилата си.

Тя отново се ухили.

— Виждате ли, онзи хотел, всъщност, е бил бардак. Туитчъл е направил грешката да скочи в леглото с фаворитката на единия от шефовете й и той се е възпротивил.

— Колко забележително! — удиви се беловласият господин. — Да се сражаваш заради дамата на нощта!

— Не смятам, че би могло да се квалифицира като сражение — добави весело Амбър. — От онова, което съпругът ми откри във въпросния вестник, излиза, че Туитчъл дори не е успял да извади пистолета си.

— Е, значи е умрял щастлив — отбеляза с доволно кимване възрастен господин.

За миг настъпи тишина и след това цялата маса избухна в смях. Това съвсем разведри атмосферата. Амбър хвърли на Грей закачлив поглед и той й го върна, придружен от лек блясък в очите си.

— Не правиш много за репутацията му на уважаван поет — оплака се той.

— Той няма такава. Реших, че може да има поне на неуважаван поет.

След вечерята, по-голямата част от гостите се пренесоха в слабо осветената приемна, където щеше да започне шоу програма. Последваха танци и Амбър с удоволствие се отдаде на веселието. Тайничко тя се възползва от приглушената светлина и дръпна ластичното си деколте надолу. Грей явно не забеляза това нейно действие. Вниманието му беше насочено към Роджър, който стоеше до вратата и дискретно наглеждаше персонала в приемната. Ози не се виждаше наоколо.

Амбър се приведе към съпруга си, за да му каже нещо, но изригването на тромпетите, които възвестиха началото на програмата, не й даде възможност. След това вече нямаше никаква възможност да се чуят. Клоунът беше изненадващо смешен, а певецът — доста добър. Гвоздеят на програмата беше фокусникът. Амбър си направи една приблизителна сметка колко би могло да струва такова представление, но засега от Дилейни можеше да очаква само най-доброто.

Веднага след шоуто се развихри оркестърът. Амбър тъкмо се настройваше да получи покана за танц от Грей, когато до малката масичка изникна Дилейни.

— Нещо против да открадна съпругата ви за няколко минути? — попита той. — Отдавна очаквам възможност да танцувам с нея.

Младоженката очакваше да чуе любезния отказ на съпруга си, но когато Грей кимна, тя така се втрещи, че не можа да измисли никакво извинение да откаже. Тя изстреля бесен поглед към мъжа си и чинно последва Вик Дилейни към дансинга. Не си пролича Грей да е забелязал раздразнението й. Той все така небрежно наблюдаваше Роджър. Амбър се принуди да зареди една от нейните „клиентски“ усмивки за партньора си по танци.

— Надявам се, че със съпруга ви сте доволни от престоя си в курорта, госпожо Грейсън — непринудено каза той и завъртя Амбър с обиграни движения, допълнени от серия елегантни стъпки. Явно имаше доста опит в танците с гостите на хотела.

— Да, много — отвърна тя, чувствайки се като лицемерка. Беше трудно да изразяваш възторгът си на гост, когато знаеш, че домакинът ти е затънал до гуша във финансови проблеми, а мъжът ти е на път да го удави. В работата на Грей имаше аспекти, които граничеха с безпощадност. Е, разбира се, нито един от проблемите на Дилейни не беше по вина на съпруга и. Грей просто беше средството, а не причината за ситуацията, която разследваше и заради това му се плащаше. Дължеше лоялност на клиента си, а не на Вик Дилейни.

— Направили сте това място страхотно, господин Дилейни. Наистина е внушително.

— Наричайте ме Вик — поощри я той с очарователна усмивка, после я завъртя около ръката си и я поведе в ритъма на музиката до другия край на дансинга. Тълпата от танцуващи двойки закри от погледа й масата, където седеше Грей.

— Отдавна ли сте женени със съпруга ви?

— Отскоро.

Не можа да си признае, че това се предполагаше да е нейният меден месец. Все още не знаеше дали Грей беше поръчал апартамент с две отделни спални. В случай, че да — щеше да изглежда малко странно на домакина й да разбере, че гостите му са младоженци. Колкото и богата да беше фантазията й, не можеше да възприеме това пътуване като романтично. Умишлено Амбър се опита да обърне посоката на разговора.

— От кога притежавате курорта, Вик?

— Отскоро.

И той беше точно толкова лаконичен, колкото и тя, унило си помисли Амбър.

— Пустинята е прекрасно място да почувстваш разликата от Северозапада. Вече започвам да свиквам, с постоянната топлина — ведро вметна тя.

Дилейни вежливо се усмихна и продължи нишката на подхванатия от нея разговор. Когато песента свърши, той я покани за още един танц, но с нарастваща тревога, тя любезно му отказа. Той прие отказа й с чаровна усмивка и я придружи обратно до масата. Амбър смръщи очи, докато си проправяше път през романтичната тъмнина на залата.

Масата, където беше оставила Грей насаме с текилата, беше празна.

— Изглежда съпругът ви е излязъл за момент. Така и така го няма, не бихте ли размислили за още един танц?

Тя поклати глава и седна с виновна усмивка.

— Не, благодаря. Днешното яздене наистина претовари част от мускулите ми. Ако позволите, мисля, че до края на вечерта, предпочитам да наблюдавам танците.

— Напълно ви разбирам. В случай, че размислите, само ми дайте знак.

— Благодаря — тя се усмихна любезно и го проследи с поглед, докато се изгуби в тълпата. Секунда по-късно, той отново се появи на дансинга с друга дама от гостите.

В продължение на няколко минути, тя нервно барабанеше с пръсти по масата и поглеждаше часовника си. Колко време нормално прекарва един мъж в тоалетната? Тя предположи, че той е там.

Амбър се загледа във вратата на залата и забеляза, че нито Ози, нито Роджър се виждаха някъде. Това беше странно, защото поне единият, ако не и двамата, се навърташе наоколо.

Изминаха още няколко минути, а Грей не се появяваше. Наполовина пълната му с текила чаша стоеше пред нея. Колкото повече се оглеждаше, толкова повече нарастваше притеснението й. Не беше характерно за Грей да изчезва, без да предупреди.

Сериозно разтревожена, Амбър грабна голямата си плетена чанта, преметна я през рамо и се измъкна от залата. Просторното фоайе беше почти празно.

Подтикната от странно предчувствие, в което нямаше никаква логика, тя премина през автоматичните врати и излезе при басейна.

Тя пристъпи в меката тъмнина, тъкмо на време, за да види как три фигури се скриха в далечината, зад ъгъла на просторните криволичещи градини. Веднага можеше да се разпознае човекът в средата — не само по височината, но и по телосложението и движенията му. Беше Грей и двамата го водеха встрани от осветената част на курорта. Изведнъж тримата изчезнаха зад забулените в нощта пустинни хълмове.