Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Between the Lines, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 68гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2011)
Разпознаване и корекция
Dani(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Между редовете

ИК „Арлекин-България“, София, 2002

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954–732–048–3

История

  1. —Добавяне

Десета глава

Амбър се беше свила на стола пред просторните прозорци, който очертаваха дневната, когато чу мерцедесът да свива в алеята. Тя не стана да погледне и продължи да размишлява над посвещението, което се готвеше да напише в огромната книга, която купи днес.

Седеше с химикалка в ръка, възнамерявайки да сътвори кратко и остроумно послание до Грей. Изкушаваше я идеята за кратък стих, който да звучи подобно на Туитчъл. В главата й се родиха два или три евентуални куплета, но вместо това, тя допря химикалката в листа и написа нещо съвсем импулсивно, съвсем различно от първоначалните й идеи. Сега просто седеше вторачена в буквите и се замисли, защо ли й трябваше толкова време, за да признае истината.

Тя се сепна от унеса си, когато чу входната врата да се отваря. Набързо затвори книгата и я пъхна обратно в хартиения плик. После я сложи на крайната масичка, тъкмо преди Грей да влезе в стаята.

Амбър го посрещна с усмивка, но леко посърна при вида на непознатото напрежение, което струеше от него. Бавно се изправи от удобната си поза на стола с недоумение в очите. Веднага се отправи към него, надигна се на пръсти и с мека целувка го поздрави. Неговите устни не помръднаха под нейните.

— Грей? Случило ли се е нещо?

— Зависи ти как го възприемаш — гласеше хладният отговор. — Налей ми едно питие, Амбър, и на себе си — също. И на двама ни ще е необходимо — той се отдалечи към спалнята.

— Грей! — искрено разтревожена Амбър го последва. Очите му я пронизаха със стъклен блясък и Амбър почувства как изстина.

— Предстои ни кратък разговор за Рорк Кели — тихо поясни Грей.

Амбър усети как кръвта се изтегля от лицето й. Остана изумена. В този миг само едно й беше ясно. Той знаеше, че днес се е видяла с Рорк.

Всичките й мисли за обвързването на приятели в нежен съюз се изпариха. Никога не беше виждала Грей в такава светлина, но в интерес на истината, беше забелязвала признаци на неговата твърдост до деня, когато й беше казал да не се среща отново с Кели. Устата й пресъхна.

— Искаш да говорим за Рорк? Грей, как разбра? Искам да кажа, как си успял да се досетиш? Щях да ти кажа за случилото се днес. Наистина щях. Не съм искала да пазя тайни от теб. Ти тъкмо влезе през вратата. Дори нямах възможност да ти обясня.

Той се обърна с присвити очи. Ако не го познаваше добре, би се заклела, че за кратък миг той изглеждаше изненадан. Но това не беше възможно, защото той очевидно вече знаеше, че днес е срещнала Рорк. В крайна сметка, каква друга причина имаше, за да повдига този въпрос отново?

Странното изражение в погледа му изчезна и на негово място се завърна стоманената студенина.

— Добре, слушам те. Обясни ми.

Объркана и смутена, Амбър се опита да възвърне самообладание. Нелепата й реакция на неговото мрачно настроение беше неуместна. Беше едновременно бясна и на себе си, и на Грей. Също така, беше безсъмнено нервна. Дланите й се навлажниха като доказателство за тревогата. Несъзнателно, тя ги потри в джинсите си, без да съзнава задълбоченият интерес, с който Грей я наблюдаваше.

— Няма много за казване — безпомощно повдигна рамене Амбър. — Двете със Синтия днес ходихме до Сиатъл на пазар и обядвахме в едно крайбрежно заведение. Рорк се появи там съвсем изневиделица. Ние незабавно си тръгнахме. Край на историята — тя се намръщи. — Не ми е ясно как си разбрал за това, но те уверявам, че не съм мислела да го крия от теб.

— Наистина ли? — той все още не беше разкопчал ризата си и седеше с ръце на кръста и загадъчен поглед.

— Разбира се. И все пак не разбирам как… — тя изведнъж спря и се вторачи в него изумена. — Рорк ли се свърза с теб? Той… каза ли ти нещо? Намекна ли нещо? Ако е така, можеш да си сигурен, че това са само лъжи. Давам ти честната си дума, че нищо не се е случило днес и по никакъв начин и с нищо не съм го поощрявала — тя си пое въздух и с изненадващо категоричен тон, каза: — Кажи ми какво става, Грей.

— Нищо, с което да не мога да се справя сам.

Очите й се разшириха.

— Какво означава това?

Грей решително я погледна и после съблече ризата си и отиде към дрешника, за да наметне един лек, тъмен пуловер. Силните мускули на раменете му образуваха леки вълни при всяко негово движение.

— Искам да напуснеш града за няколко дни, Амбър.

— Моля?! — тя беше толкова стъписана, че не можа да каже друго.

— Възнамерявам да те изпратя във Ванкувър до края на седмицата.

— Ванкувър? — с всяка минута положението ставаше все по-ненормално. Единственото, което можеше да направи, беше да повтаря като ехо неговите думи. — Ванкувър — Канада?

— Точно така. Там имам едни приятели. Мич и Лейси Евънс. Споменавал съм ти ги. Ще отседнеш при тях — вече, облякъл пуловерът, той отново се изправи срещу нея.

Амбър го зяпаше с отворена уста, напълно шокирана.

— Изпращаш ме в Канада? За да ме отдалечиш от Рорк? Не е за вярване. Грей, уверявам те, това е прекалено. Не е типично за теб. Какво, за Бога, ти е казал, та да те накара да ме заплашваш с подобни неща?

— Не заплашвам с нищо — тихо каза той. — Просто тази вечер ще те кача на самолета до Ванкувър. По-добре иди и си събери малко багаж. Мич и Лейси ще те посрещнат на летището.

Амбър най-сетне успя да се съвземе от мъглата на нереалното, която почти щеше да залее мозъкът й. За първи път гневът й дойде на помощ. Тя гордо се изправи и се опълчи на съпруга си.

— Твоите приятели могат да отидат на летището, щом искат, но аз няма да се кача на самолета и това е окончателно. Няма да ме караш да напускам града само, защото Рорк Кели ти е наговорил лъжи. Синтия беше с мен, когато се сблъскахме с Рорк. Можеш да я попиташ какво се случи. Няма да стоя тук и да слушам как ме обвиняваш в… в невярност единствено заради думите на човек като Рорк Кели. Казах ти, че думата му нищо не струва.

— В нищо не те обвинявам. Просто вземам предпазни мерки. Приготвяй си багажа, Амбър — в гласа му се долавяше тиха заповед, която беше напълно потресаваща. — Ще се обадя на Мич.

Амбър го гледаше така, сякаш никога не беше го виждала преди. Това не беше мъжът, когото опозна през последните три месеца. Този беше непознат, който всъщност започваше да я плаши.

— Няма да ти позволя да ми причиниш това, Грей. Няма да ти позволя да го причиниш на нас.

— Тръгваме за летището след петнайсет минути — той мина зад нея и се насочи към телефона в кабинета си.

— Грей, моля те, изслушай ме.

Отчаянието в думите й изглежда най-накрая достигна до него. Той се спря пред вратата на кабинета си. За миг в Амбър проблесна кратка надежда, която скоро угасна. Моментната мекота в очите му явно се оказа илюзия.

— Ще говорим за това, когато се върнеш от Ванкувър. Давам ти думата си, Амбър. Но точно сега искам да напуснеш града. Сам ще се справя с това.

— Бъди разумен — умоляваше го тя. — Каква полза, ако ме отпратиш?

— Ще си далеч от Кели.

— Той ли те заплаши, че ще избягам с него? Това е идиотско. Никога не бих тръгнала.

— Не искам да рискувам. Като твой съпруг моя отговорност е да се грижа за теб. Правя това, което смятам, че е най-добро, предвид обстоятелствата. Ще трябва да ми се довериш.

Той се скри в кабинета, оставяйки Амбър да се взира след него. Мислите й се блъскаха между болката и паниката. Не можеше да разсъждава трезво. Чувството за нереалност сега беше поразяващо. Нищо от това не можеше да е истина. Не и за тях двамата с Грей. Тя не беше от съпругите, на които им събираха багажа и ги отпращаха далеч, за да се избегне скандал. И Грей не беше строг и доминиращ мъж, който се изживяваше като господар и собственик на жена си. Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Амбър продължаваше да си казва същите неща и по-късно, когато се качи на самолета за Ванкувър.

Беше замаяна и явно изглеждаше така. Мъжът и жената, които се приближиха да я посрещнат имаха загрижен вид.

— Амбър Грейсън? — жената на видима възраст колкото Амбър, беше дребничка, с къса руса коса, оформена в стилна прическа, която ограждаше големи интелигентни очи. — Казвам се Лейси Евънс, а това е моят съпруг — Мич. Грей ни помоли да ви посрещнем.

— Приятно ми е — отвърна сковано Амбър.

Мич беше с няколко години по-възрастен от съпругата си и беше започнал да трупа килограми около талията. Това обаче, не омекотяваше резките черти на смуглото му лице. Косата му беше тъмнокафява, а очите му — в странен оттенък на зеленото. Той й се усмихваше, но нещо в погледа му за кратко й напомни Грей. Нямаше логична причина за приликата им. Двамата мъже бяха много различни на външен вид. Амбър свъси вежди и отхвърли мисълта. Тя сграбчи чантата си, изпитвайки ужасно неудобство. Тези хора явно знаеха защо тя е тук.

Беше унизително. Ако можеше да престане да мисли за това колко неудобна беше цялата ситуация, сигурно щеше да намери начин да избегне Мич и Лейси. Вместо това, от самолета слезе замаяна, подобно на жертва след битка жена, която отиваше право в ръцете на непознатите приятели на Грей. Истината е, че Грей не й даде никаква възможност да премисли ситуацията. Някак си, беше поел целият контрол. Тя вече пътуваше към летището, преди да има време да отреагира и да се противопостави. За първи път се замисли за корените на приятелството между Грей и Мич Евънс, за да разчита на него до такава степен.

— Сигурно сте гладна — каза Лейси с подчертана бодрост. — Сиатъл е сравнително близо и сигурно не сервират кой знае какво в самолета, нали? Ние обикновено пътуваме с кола дотам. Ще вечеряме в града, ако нямаш нищо против. Има един чудесен нов индийски ресторант, който двамата с Мич отдавна искаме да посетим. Сега имаме и повод, след като имаме гост.

— Това ли е всичкият ви багаж? — попита Мич, вдигайки чантата, която Амбър държеше.

— Да. Нямах много време да се приготвя и… не мисля, че ще остана задълго тук — Амбър усети отпадналият си глас на ум рязко се отърси. Трябваше да се стегне. Държеше се като идиот.

Мич явно не забеляза замаяното й състояние. Зелените му очи с нескрито любопитство проблеснаха върху нея.

— Не, съвсем не мисля, че ще останете задълго тук. Грей ще се погрижи за проблемите в обичайния си стил и съвсем скоро ще пътувате в безопасност към дома си. Новината, че е женен дойде съвсем изненадващо. Беше му време.

Лейси се усмихна на Амбър.

— Започнахме да мислим, че е престанал да търси подходящата жена, но май не сме познали. Грей винаги е правил всичко по свой начин и в определено от него време, и винаги е успявал, а?

Амбър кимна с ясното съзнание, че не можеше нищо да измисли в отговор. Беше твърде заета да преглъща мисълта, че Мич и Лейси Евънс изглежда знаеха всичко за нея и за причината за престоя й тук. В момента доминиращо беше чувство й за неудобство и притеснение. То дори покриваше гневът, който блещукаше дълбоко в нея.

Докато караха към града никой от двамата й домакини не спомена нищо за Рорк Кели. Те поддържаха оживен разговор, сякаш усещаха, че Амбър все още не е в състояние да възприеме ситуацията. Самата тя не виждаше забележителният низ от светлини, които през деня отстъпваха място на дори по-забележителната панорама на планините и морето. Град Ванкувър беше заобиколен от величествени природни гледки, които почти винаги отнемаха дъха. При други обстоятелства Амбър щеше да остане впечатлена от красотата на тези картини, както всеки друг. Но тази вечер положението беше далеч по-различно.

Тя седна на задната седалка и се опита повърхностно да следи приятелското бърборене на двойката отпред. Но мислите й все още се блъскаха във въпроси без отговори и се страхуваше, че едва ли щеше да успее да се съсредоточи.

През това време Мич намери място за паркиране и после ги въведе в прекрасно декорираният индийски ресторант. Амбър започна да се съвзема.

За първи път тя осъзна, че Грей не й даде възможност да мисли или да действа логично. Той просто й отправи заповедите си, даде да се разбере, че очаква пълно подчинение и после я отпрати на летището, където я качи на самолета. Досега Амбър не познаваше тази страна от характера му и това съвсем я обърка. Хладно и категорично, Грей изцяло се възползва от объркването й.

Седнала срещу Мич и Лейни, Амбър отвори подробното меню и се вгледа в подбраните ястия — тандури, кърита и забележителни тестени изделия. Усилието й да си избере ястие беше първият й опит за последните два часа да се концентрира върху определено нещо. Упражнението излезе успешно. За първи път очите й срещнаха проницателните погледи на Мич и Лейси, когато остави менюто на масата.

— Предполагам и двамата знаете точно, защо ви бях натресена по този начин? — започна учтиво тя.

Мич не отговори. Зелените му очи изглеждаха замислени. Лейси беше тази, която се приведе напред с вид на разбиране и съчувствие.

— За нищо не бива да се тревожите. Грей разказа на Мич всичко за онази ужасна личност — Кели, който ви притеснява. Той ще се погрижи за всичко, а междувременно вие сте добре дошла да останете при нас. Грей е стар приятел на Мич, нали знаете. Мич би направил всичко за него.

— Вярно ли е? — Амбър се опитваше да възприеме тази новина. — От кога познавате съпругът ми, Мич?

— От години — с лекота отвърна Мич. — Преди няколко години работехме заедно. Бяхме партньори.

— Вие сте гражданин на САЩ?

— Точно така. След като напуснах работата си, дойдох тук на гости. После срещнах Лейси. Тя е от Канада, личи си по акцента, а? — Лейси му хвърли поглед, изпълнен с протест след неговото натъртване върху напевното й „а“, с което тя завършваше почти всяко изречение. — След това вече нямаше смисъл да минавам отново границата — той се усмихна на съпругата си. — Имаме къща в Уест Енд, близо до Стенли Парк с много стаи, така че не мислете, че ще ни притесните. При късмет и Грей ще се присъедини към нас за няколко дни, след като уреди нещата в Белвю.

— Грей няма какво да урежда в Белвю — наблегна Амбър. — Освен собственото си пресилено въображение.

Лейси примигна в недоумение.

— Не разбирам.

— Нито пък аз — замислено отвърна Амбър. — И колкото повече мисля за това, толкова по-малко разбирам. Би трябвало да знае, че Кели не представлява заплаха за брака ни.

Мич се вгледа в нея.

— Защо не бива да се безпокои за младежа? Аз със сигурност бих се разтревожил, ако около Лейси започне да се навърта някой бивш приятел.

— Един съпруг и една съпруга би трябвало да си имат доверие — тъжно отбеляза Амбър. — Мислех, че Грей ми вярва.

Лейси прехапа устна.

— Сигурна съм, че Грей не иска да мислите, че ви няма доверие. Той просто се опитва да ви предпази.

— От Рорк Кели? Това е нелепо. Аз със сигурност не бих избягала с този човек. Омъжена съм за Грей и изцяло съм отдадена на брака си, и той го знае. Или поне си мислех, че го знае.

Мич изглеждаше видимо сконфузен.

— Убеден съм, че всичко това няма нищо общо с липсата на доверие — с дрезгав глас каза той — Грей единствено искаше да стоите в безопасност настрани, докато той се справи с проблема.

— Бих искала да разбера какво точно Грей възнамерява да направи с Рорк — промърмори Амбър.

— Не се безпокой за Грей. Той си знае работата — увери я Мич, вече по-ведро, сякаш мина на безопасна територия. — Винаги е знаел какво прави. Този мъж притежава търпението и упорството или на дявол, или на светец. Така и не разбрах кое от двете. Също така обикновено го следва не по-малка доза късмет.

— Нито едно от тези неща не му е необходимо, за да се справи с Рорк Кели — мрачно каза Амбър. — Единственото, което трябва да направи е да игнорира Рорк, точно така като направих аз.

 

 

Почти на три хиляди километра, в Белвю, Грей се разхождаше из къщата и си мислеше колко празна беше тя без Амбър. Бродеше от стая в стая, усещайки дълбокото спокойствие на ловеца, което се беше настанило в него. Нямаше нужда да търси жертвите си. Роджър и Ози щяха сами да дойдат при него, ако не тази вечер, то със сигурност утре. Нито един от двамата юначаги нямаше да чака по-дълго. Грей щеше да е подготвен. Мигът, в който прекрачеха прага, щяха да се озоват на сигурно място в капана му.

В кухнята си направи чаша чай и после започна да ходи напред-назад в дневната. Погледът му се спря върху голям предмет, опакован в хартиен плик и поставен върху крайната масичка. Той лениво се приближи, за да го разгледа. Сигурно Амбър го беше купила днес в Сиатъл.

Той разопакова хартията и се вгледа в тежкото, обковано с месинг издание. Интересът му веднага се събуди. След като остави чашата си, той отвори книгата и прочете посвещението. Остана дълго време вторачен в написаното, после отиде с книгата до черното канапе и седна.

Част от търпението му отстъпи място на силното му желание. Искаше му се Амбър да се върне колкото се можеше по-бързо в къщи, където й беше мястото.

Но, първо, трябваше да се справи с Роджър и Ози.

 

 

Като познавач на подобни места, Синтия със сигурност щеше да се влюби в огромния подземен търговски център, каза си Амбър, докато чинно следваше Лейси Евънс. В интерес на истината, продължи с мислите си Амбър, при други обстоятелства и самата тя щеше да се забавлява да обикаля многобройните малки и универсални магазини, които оформяха лабиринт в подножието на Ванкувър. Но днес не беше възможно да изпита каквото и да било удоволствие от пазарната обиколка, въпреки, че Амбър се стараеше максимално да го прикрие. Двете телефонни обаждания от снощи само затвърдиха мнението й колко действително абсурдна беше цялата ситуация. Тя вече не просто се сърдеше на Грей. Тя се тревожеше за него.

Първото обаждане беше разочароващо. Мич и Лейси настояха да му телефонират след вечеря, за да го успокоят, че Амбър е пристигнала жива и здрава и че вече е в къщата им. Мич набра номера, но след няколко дружески реплики, рязко подаде слушалката на Амбър. Нямаше кой знае какъв избор, освен да я вземе.

— Наред ли е всичко, Амбър? — нежно попита Грей.

— Искам да се прибера в къщи.

— Скоро. Обещавам ти. Харесаха ли ти Мич и Лейси? Те са симпатични хора.

— Искам да се прибера в къщи.

Грей въздъхна.

— Зная. След няколко дни ще дойда и ще те взема.

— Изглежда въобще не ме слушаш, Грей — побесняла, Амбър си даваше сметка за усилията, които Мич и Лейси полагаха, опитвайки се да не слушат. Те бяха излезли от кухнята. Загледана през прозореца в светлините на Ванкувър, Амбър каза:

— Обидена съм, ядосана съм и искам да се прибера.

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Искаш да се прибереш въпреки, че си обидена и ядосана?

— Да, за да мога да ти извия врата — Амбър не изчака отговор и леко затръшна телефона. Когато Мич и Лейси внимателно влязоха в дневната, Амбър ги посрещна с най-ослепителната си усмивка, онази, която излъчваше високоволтов чар.

— Грей ме увери, че всичко е под контрол и ме помоли да прекарам приятно времето си тук.

Мич и Лейси изглежда си отдъхнаха след очевидната промяна, в настроението й. През остатъка от вечерта Амбър даде да се разбере, че възнамерява да се забавлява по време на краткия си престой във Ванкувър. Превърна се в самото очарование. Преди да отиде да си легне, Лейси направи план за разходка и пазар през следващия ден.

Второто обаждане стана няколко часа по-късно. Ако Амбър не лежеше още будна, с очи вперени в светлините през прозореца, никога нямаше да чуе как Мич Евънс на пръсти премина дневната и набра телефонен номер.

Първоначално тя предположи, че сигурно отиваше за чаша вода в кухнята, но нещо в начина, по който той тихо се промъкна я усъмни. Ако подът пред вратата й не беше скръцнал, тя нямаше да го усети. За миг или два, тя остана да лежи, без да помръдне, опитвайки се да си обясни, защо неговите стъпки я обезпокоиха. После изведнъж й просветна. Мич се движеше по същия, почти незабележим начин, толкова типичен за Грей. Тя си припомни как първото й впечатление от наблюдателния зелен поглед на Мич беше за абсолютната му прилика с този на съпруга й.

Без повече да му мисли, тя отметна завивката и се загърна в халата си. Беше решила да си поговори с Мич Евънс. Щом Грей не искаше да й даде отговори, тогава може би щеше да убеди приятелят му да го направи.

Отговорите, обаче, започнаха да валят в мига, когато отвори вратата на спалнята си. Имаше възможност да чуе как Мич тихо шепнеше по телефона от дневната. С предпазливи движения, така че да не скръцне подът, Амбър се промъкна в коридора. Още преди да стигне до дневната, тя вече чуваше ясно гласът на Мич.

— Тя е добре, Грей. Престани да се тревожиш за нея. Утре Лейси ще я води на пазар… Да, знам. Все още трепереше, когато слизаше от самолета, но по време на вечерята започна да се отпуска и да приема положението… Разбира се, че съм сигурен. Лейси също е съгласна е мен — Мич се подсмихна. — Жалко, че трябваше да използваш бившия й приятел, за да ни я изпратиш на гости. Лейси каза, че всяка жена би се чувствала унизена, ако я третират като невярна съпруга… Знам, че нямаше избор и че възможностите ти са ограничени. Със сигурност не можеше да й кажеш за двамата „юначаги“ от Тусон. Това само щеше да я разстрои. А сега е просто ядосана, а не разтревожена.

Амбър си пое дъх, цялото й тяло се изопна, докато стоеше боса и слушаше остатъкът от разговора им. „Юначагите“ от Тусон. Роджър и Ози имаха пръст в тази работа. Това обясняваше всичко. Очевидно Вик Дилейни не се беше отказал от опитите си да убеди Грей да излъже Симингтън. Грей не беше посмял да й каже истинската причина за желанието му да я отпрати. Не искаше да я тревожи, вместо това предпочете да я ядоса.

Идиот. Несъмнено действаше според законите на Дивия Запад. Самотният шериф се изправя на площада, пред бара, срещу лошите момчета, а домашните си е отпратил на безопасно място, извън града. Само че този път не ставаше дума за добрите момчета срещу лошите, сега бяха един добър срещу двама лоши. Залозите биха били безсмислени. Последният път, когато бяха в подобна ситуация, тя държеше козовете. Вбеси се като си помисли, че Грей забравяше толкова лесно. Тя престана да репетира на ум предстоящият разговор със съпруга си и се концентрира върху следващите думи на Мич.

— Не се съмнявам, че можеш да се справиш, но убеден ли си, че не искаш малко помощ? Добре, но, ако размислиш ми се обади. За по-малко от четири часа мога да дойда с кола. Даже и по-бързо, ако успея да хвана удобен полет. Като едно време, а? — кратка пауза. — Да, съгласен съм. Очевидно са двама аматьори и все пак се пази. Проблемът с аматьорите е, че се държат като такива. Как, по дяволите, се озова в това положение? Мислех си, че консултантският бизнес е толкова спокоен и безопасен, колкото и инженерството — последва сподавен кикот и Мич се ориентира към приключване на разговора.

Амбър бързо премина през коридора, до стаята си, където прекара почти цялата нощ будна. В главата й се въртяха въпроси и отговори. Преди най-сетне да заспи, тя вече имаше изготвен план за действие.

На следващия ден събра същата доза бликащ ентусиазъм за предложената от Лейси пазарна обиколка, както би постъпила при нова рекламна кампания. По време на закуска и Мич, и Лейси изглежда се хванаха. След като хвърли последен проницателен поглед върху въодушевеното й лице, Мич тръгна към офиса на инженеринговата си компания, в центъра на града. Изглеждаше доволен. Веднага щом той излезе, Лейси нахвърли идеите си за остатъка от деня.

 

 

И така двете започнаха обиколката си из забележителните малки магазинчета, които се простираха по Робсънс щрасе, пиха чай с курабийки в едно необикновено кафене и накрая се отбиха в най-големия подземен търговски център. Беше почти четири и половина. Скоро Лейси щеше да предложи да се прибират. Със съпруга й планираха да заведат Амбър на японски ресторант тази вечер.

— Ще ми се да се върна в магазина на „Итън“ и отново да погледна онази рокля — каза Амбър, докато двете с Лейси влизаха в малък бутик. — Искаш ли да се чакаме пред книжарницата на горния етаж?

— Ще дойда с теб — възкликна Лейси.

— Няма смисъл. Става късно. Иди и си напазарувай каквото ти трябва, а после ще се видим пред книжарницата малко преди пет — Амбър се усмихна с невинна искреност. Тази усмивка беше стихията й. Сякаш казваше: „Няма да сбъркате с такава реклама“.

Лейси отново се хвана. Тя отвърна на усмивката й и влезе в магазина. Амбър незабавно се насочи към ескалатора, излезе от подлеза и бързо си намери такси. С малко късмет Мич и Лейси щяха скоро да намерят бележката, която тя остави на леглото си преди с Лейси да излязат.

Половин час по-късно Амбър вече пътуваше в наета кола към Вашингтон. Щеше да й отнеме около четири часа да стигне до вкъщи.

Малко след шест вечерта Грей се изненада от позвъняването на телефона. Той остави тежката „Кактуси и пистолети“ и вдигна слушалката. Още преди да чуе възмущението от самия него в гласа на Мич, разбра, че нещо не е наред.

— Ще ми отрежеш главата, приятелю, като ти кажа — нещастен започна Мич. — Загубих я.

Грей стисна толкова силно слушалката, че щеше да я счупи.

— За какво, по дяволите, говориш, Мич? — гласът му беше прекалено мек и Мич го съзнаваше. Приятелят въздъхна.

— Двете с Лейси отидоха на пазар и после тя изчезнала във вътрешността на търговския център. Лейси я чакала до пет и половина на мястото, където си определили среща и най-накрая решила, че Амбър е изчезнала. Когато се прибрала, намерила бележка върху леглото й. В нея пишело, че й омръзнало да я правят на невярна съпруга и че тръгва към Калифорния.

— Калифорния! — Грей седна на ръба на канапето с невиждащ поглед, вперен във вечерния мрак през прозореца. Калифорния.

— Какво предпочиташ? Аз ли да дойда, за да ме нокаутираш лично или да си остана тук и да изпия някаква отрова? — попита Мич.

— Сигурен ли си, че е тръгнала за Калифорния?

— Така пише в бележката. Беше доста разстроена, Грей. Повече, отколкото ние с Лейси си дадохме сметка, страхувам се. Прекрасно го прикриваше.

Грей притвори очи. Тя беше обидена и ядосана, и искаше да се прибере в къщи, за да му извие вратът. Вместо това — заминава за Калифорния.

— Грей?

— Няма значение, Мич. Вече нищо не можеш да направиш. Имам усещането, че още тази вечер ще уредя нещата тук. После ще започна да я търся.

— Със сигурност ще е в безопасност през последните двайсет и четири часа, ако сега пътува към Калифорния. Тъкмо докато ти оправиш малкият консултантски проблем — Мич се опитваше да гледа от положителната страна на нещата.

— Да.

— Адски съжалявам за това, Грей. Пет години спокоен живот могат да размекнат един мъж. Едно време нямаше да се хвана на страхотната й усмивка дори за минута.

— Много рекламни кампании е продала с тази усмивка. Защо и ти да не се хванеш като всеки неин клиент. Не се обвинявай, Мич. Както каза, засега ще е в безопасност. Кажи на Лейси да не се чувства виновна. Съпругата ми има глава на раменете си.

— Когато всичко това приключи, елате и двамата, и да опитаме наново. Този път ще бъдем четирима, а не трима.

— Непременно. Лека нощ, Мич.

Грей затвори телефона и остана върху канапето, загледан през прозореца. Предстоеше дълга нощ.

Малко преди десет чу кола да завива към къщата. Грей скочи моментално. Краткият прилив на ликуващо облекчение, беше бързо заменен от сериозно лошо предчувствие. Амбър не беше заминала за Калифорния все пак. Той се хвърли към вратата, молейки се късметът да му стигне, за да я прибере безопасно в къщи, но още преди да издърпа вратата, инстинктът му подсказа, че беше прекалено късно.

Амбър слизаше от колата. Тя се движеше много бавно и предпазливо, защото пред нея на алеята стоеше Роджър. Той държеше пистолет. Ози беше точно до него.

И тримата обърнаха главите си по посока на светлината, която се разля от входната врата и огромната фигура, която я запълваше.

— Ще ти дадем още един шанс да напишеш отчета си до Симингтън така, както господин Дилейни го иска — каза Роджър на Грей. Той подкани с пистолета Амбър да тръгне. — Този път мисля, че имаме наистина убедителен аргумент.