Джейн Ан Кренц
Между редовете (2)

Втора глава

Амбър се отпусна в прегръдката му плахо и с любопитство. Не беше сигурна какво трябваше да очаква от себе си или от него по-нататък. Веднага разбра обаче, че нямаше причина за тревога. В прегръдката на Грей откри топлота, утеха и сила… Изведнъж Амбър се замисли, защо ли въобще не беше разтревожена.

Големите ръце на Грей бавно се плъзнаха по гърба й и той нежно я привлече към себе си. Амбър се притисна в тялото му и повдигна лице, за да посрещне ласките му. Устните на Грей покриха нейните и с бавни и нежни движения продължиха да ги докосват. Той не се опита да задълбочи целувката — преотстъпи й правото сама да избере. С облекчение, но и с любопитство, Амбър обгърна бавно врата му и пръстите й почувстваха здравината на мускулите му. Несъзнателно устните й се разтвориха сякаш, за да го поощри да продължи по-нататък.

Грей не демонстрира особен интерес към нежната й покана. Той дори не докосна езика си в устните й и явно не възнамеряваше да се впуска в изследване на интимните им кътчета. Изглежда искаше да я остави да свикне с новото усещане, със самия него. И все пак, когато тя нежно впи пръсти в кожата му, Грей въздъхна леко, бавно повдигна глава и й се усмихна.

— Сигурен съм, че всичко ще се нареди — каза спокойно той.

Амбър едва наклони лице, смутена от чисто физическото любопитство, което изпита. Плахо и неуверено тя попита Грей:

— Нали, няма да прибързваме с… интимната част?

— Някога да съм избързвал за нещо? — попита той с обезоръжаваща усмивка.

— Извинявай, че попитах — засмя се тя. Възвърнала самообладанието си, отстъпи назад. — Май е време да се залавяме за работа. Ще прегледам пощата.

— Добре. Ще се видим в офиса след минутка. Само да взема от кухнята документите, върху които работех.

Грей с небрежна походка се отправи към антрето, така сякаш нищо кой знае какво не се беше случило помежду им.

Мисълта на колко ли жени беше предлагал брак досега я подразни, а това беше странно. Съвсем не изглеждаше впечатлен от случилото се. Едва възникнала, мисълта обсеби съзнанието й, но Амбър моментално я отхвърли. Кормик Грейсън се държеше както обикновено — спокойно, невъзмутимо и самоуверено. Тя се усмихна на себе си и се насочи към просторната стая, която Грей наричаше свой офис.

Пощата за деня я чакаше на бюрото й. Както обикновено Грей я беше донесъл рано сутринта, без да си направи труда да я прегледа. Това задължение се падаше на асистентката му. Тя седна на бюрото си срещу огромните прозорци и взе месинговия нож за писма.

Беше прехвърлила половината купчина с рекламни брошури, когато забеляза познат адрес на подател върху дълъг кафяв плик. Тя се усмихна широко и моментално го разпечата. В ръката й остана писмо от две страници, подписано от някоя си Хонория Тайлър Аберкромби.

Нямаше търпение да го прочете.

— Какво е това? — попита Грей с влизането си в офиса и надникна през рамото й.

— За теб е. Изпращат ти го от „Рейдиънт Сънсет“ — Амбър го погледна. — Става въпрос за статията, която написа за изданието преди два месеца. Сещаш ли се? Онази за пустинята като метафора на самотата в „Елегия за стрелеца“.

— А да — доволно каза Грей. — Едно от моите по-добри творения, ако мога така да се изразя. „Елегия за стрелеца“… Как да забравиш тези класически строфи или този необикновен стихотворен ритъм?

И преди Амбър да успее да го спре, той започна да рецитира:

„Останал сам в призрачната тишина.

Нощта се спуска и в съня му идва тя.

С утрото и първите лъчи, върху земята гола, твърда той лежи

… пак тез очи!

 

Такава да остане вечно любовта им,

орисан знае, че е той!

Видение, копнеж, с безплътни ласки.

Прекрасните мечти за нежната жена с вълшебните коси.“

Амбър побърза да го прекъсне, преди Грей да продължи със следващия куплет. Почнеше ли веднъж да рецитира Туитчъл, нямаше спиране.

— Явно твоята статия е предизвикала желание у читателка на име Хонория Тайлър Аберкромби да те коригира.

Веждите на Грей стигнаха челото му от изумление.

— Да ме коригира, ли? Моите статии не се нуждаят от корекции. Никой друг не познава толкова добре Туитчъл, за да може да спори с мен.

Амбър размаха писмото, а очите й излъчваха престорено учудване.

— Май, твоето твърдение, че си единственият експерт в света по темата „Туитчъл“, е подложено на съмнение. Госпожа Аберкромби твърди, че разполага с копие на неговите „Събрани съчинения“, а и с няколко ръкописни страници, които изглежда са от личния дневник на Туитчъл.

Сякаш гръм удари Грей. Той грабна писмото от ръцете й.

— Невъзможно. Аз притежавам трите единствени копия от „Събрани съчинения“. А, това с дневника на Туитчъл е абсолютна небивалица. Аберкромби просто е прекалила.

— Не зная, Грей. Струва ми се, че дамата е доста наясно с темата.

— Вероятно, благодарение на моите статии — Грей не можа да повярва на това, което виждаха очите му, докато четеше писмото.

— Чуй това само! Тази жена има наглостта да заяви, че ще публикува статия в „Рейдиънт Сънсет“ следващия месец.

— Как ще е озаглавена?

— „Еротичната метафора в поезията на Шерборн Юлисес Туитчъл“.

Амбър се подсмихна.

— Знам точно какво е имала предвид. Помисли само за всички онези сравнения, ту с горещ метал, ту със студен, или пък, тежкото желязо в кобура му. Определено фалическо. Ето, вземи например строфата от „Елегия, за стрелеца“ — тя направи пауза и след това цитира:

„Тя цялата бе дантела и коприна,

а той — желязо, меч и пот.“

Грей й хвърли изпълнен с възмущение поглед.

— „Желязото“ е жаргонен израз за „оръжие“.

— Всеки знае, че „оръжието“ е фалически символ за мъжете.

— Ха! Това изказване е типично за една жена.

Амбър се обиди.

— Ако искаш да знаеш, съм склонна да се съглася с госпожа Аберкромби. Достатъчно добре съм запозната с поезията му. Чуй това:

„Наричаха я Шарън,

тя идваше от Бостън,

за да обвърже в свят съюз,

живота си с барон от Фриско.

 

Стрелецът в миг я забеляза.

На крачка бе от нея в този ден,

сърцето му замря в омая

при повея на белия сатен.

 

Тя цялата бе дантела, и коприна,

а той — желязо, меч и пот.

Очите им се срещнаха като в огледало

и той живота си видя в тях.

 

В отговор, съдбата му разбрала,

тя дари го със своята сълза.“

Грей се облегна на бюрото й и продължи да рецитира с вдъхновението на истински почитател.

„Красавицата не избяга,

красавицата не отмести своя взор,

тя спря се и усмивката й го замая.

Блестеше като слънце в летен ден.

 

Изтънчена, прекрасна и кристално бяла

дари Стрелеца с вечен спомен съкровен…

Видение, копнеж, безплътни ласки,

прекрасните мечти за туй лице с ангелски очи.

За чудната жена с вълшебните коси.“

Амбър се засмя и пъхна писмото в ръката му.

— Изглежда имаш конкуренция, Грей. Светът разполага с още един експерт по въпросите за Туитчъл и ръкавицата вече е хвърлена.

— Ще я унищожа в писмена форма. Ще й покажа, колко далеч е от истината. Няма да се успокоя, докато не я изоблича директно на страниците на „Поетите на югозапада“, „Западна поезия“ и „Рейдиънт Сънсетс“. Само почакай да видиш. „Фалическата символика на желязото“, как не! Очевидно Аберкромби не знае за какво говори.

— Би било интересно да прочетем статията й — любезно отбеляза Амбър.

— Ще падне голяма веселба, помни ми думите — Грей се изправи и заобиколи бюрото си. Той се метна върху люлеещия се стол и с подчертано безизразен поглед се обърна към асистентката си.

— Тази жена, Аберкромби, посяга към лъжица, която не е за нейната уста. Ще направя така, че да й приседне всяка буква, която публикува.

— Стига, Грей. Тя сигурно е мила стара дама. Вероятно е бивша библиотекарка, точно толкова пристрастена към Туитчъл, колкото си и ти.

Той й хвърли презрителен поглед.

— Мила стара дама, която пише статия за фалическата символика на оръжията и знае какви ли не други еротични метафори? Ха! Забрави тази история за милата възрастна бивша библиотекарка. Която и да е тази дама, очевидно мислите й са някъде далеч от уникалните литературни качества на тази поезия — той се изправи в стола си и посегна към папка с надпис: „Симингтън“.

— Хайде, да се залавяме, че ни чака доста работа.

Амбър потисна напиращата усмивка и послушно се зае с предишното си занимание — пощата. Дотук с емоционалното въздействие от поканата за брак на Грей, каза си тя. Бъдещето й с него може би нямаше да е страстно и диво, но със сигурност щеше да е поне забавно от време на време. А и целувката си я биваше. Отдавна й се искаше да усети топлота, сигурност и утеха в прегръдката на някой мъж, особено след изпепеляващите пламъци на една отминала страст.

 

 

Утрото на сватбения ден се очертаваше мрачно и дъждовно. През цялото време, докато се приготвяше за събитието, изпитваше някакво неясно напрежение и не можеше да се освободи от него. Нищо необичайно не се беше случило през последните две седмици. Имаше няколко кратки нежни целувки, и това е. Онази приятна прегръдка, от деня, когато тя каза „да“, така и не се повтори повече.

Няколко дни преди церемонията, той обяви, че ще се оженят в деня на заминаването им за Тусон.

— Това ще рече, че вместо на вечеря ще заведем сестра ти и съпруга й на късна закуска, но надявам се, че за тях няма особено значение — отбеляза Грей.

Амбър поклати глава и добави любезно:

— Не, сигурна съм, че няма.

Докато обличаше прасковения костюм, избран от нея за събитието, се замисли колко прозаично се получаваше всичко. Е, да, нали тя искаше да е така. И въпреки това, струваше й се, че всяка сватба, колкото и скромна да бе, беше редно да представлява нещо повече от делова церемония със закуска за семейството. А полетът до Тусон този следобед, си беше чиста проба командировка.

Докато разресваше косата си назад и наместваше сребърните гребени зад ушите си, тя настървено се опита да се убеди, че не иска отново да попада в стандартните капани на романтиката. Не беше от замаяните булки, на които главите им бяха пълни със сантиментални глупости, а телата им жадуваха да вкусят сладостите на брачното ложе. Тя не беше влюбена в Кормик Грейсън и сигурно никога нямаше да бъде, поне не в смисъла, който повечето хора влагаха в понятието любов. Рорк Кели я беше излекувал от тези опасни и рисковани страсти.

Но за себе си тя знаеше, че щеше да й е добре с Грей. Животът й с него й обещаваше удовлетворение в по-голямата си част, ведрина и спокойствие. Тази сутрин той щеше да й се врече във вечна вярност, и тя знаеше, че той е човек, който ще удържи на клетвата си. От своя страна, и тя подхождаше сериозно към обвързването и изцяло възнамеряваше да почита този, с когото започваше съвместния си път от днес.

Амбър беше убедена, че може и без болезнените романтични копнежи, които правеха жената толкова уязвима. Взе малката си чантичка от жълтеникава кожа и тръгна към вратата. Синтия и Сам Пакстън трябваше да я вземат всеки момент.

 

 

Грей изпъна дългите си крака напред и посегна за чашата кафе, която му предлагаше стюардесата. Бученето на реактивните двигатели почти не се чуваше в салона на първа класа. За полети по-дълги от един час предпочиташе по-луксозната класа. Оказа се, че само този салон има достатъчно място за краката му. Според него, това допълнително пространство беше единственото предимство на тази класа. Безплатният алкохол не беше от значение, нито пък имаше кой знае каква разлика в храната с другите салони, освен че я поднасяха в порцелан. Но, той беше готов да плати задължителната по-висока цена за допълнителния комфорт.

Все пак, каза си той, днес беше сватбения му ден. Искаше младата му съпруга да се наслади на удобен и приятен полет. За Амбър беше голямо удоволствие да пътува в този салон. Досега тя опита от почти всичко, което любезната стюардеса й предложи, включително и от вносното шампанско. Тази гледка му хареса.

Той скришом се загледа в съпругата си, докато тя омиташе и последните трохи шоколадов кейк, преди който хапна и пържола. От богатата закуска след кратката церемония тя не успя да яде кой знае колко. Беше му приятно да види как здравословният й апетит се възвръща. Изглежда чак сега започваше да се поотпуска, откакто си взе довиждане със сестра си на летището. Грей подозираше, че Синтия Пакстън до последно се опитваше да убеди сестра си да не се омъжва.

Но, сега вече, Амбър, като че ли, отново влизаше в нормалното си уравновесено поведение. Чудеше се, как ли щеше да се държи тази вечер, когато слънцето залезе и тъмнината възвести началото на първата й брачна нощ. Грей си мислеше, че достатъчно добре познава Амбър, и все пак имаше мигове, в които не можеше да разбере какво става в главата й. Днес беше един такъв ден.

Първо обаче трябваше да сложи ред в собствените си мисли, каза си с горчивина Грей, докато преглъщаше кафето си. Тази сутрин поне десет пъти промени мнението си и то по много важни въпроси. Нищо чудно, през следващия половин час пак да му щукне друго. Това колебание го притесняваше. Неувереността не му беше присъща.

Голата истина беше, че той не знаеше как да се справи с предстоящата нощ, а тя наближаваше с всяка изминала минута. Сутринта се събуди възбуден от еротичен сън, в който Амбър страстно се бе отдала на прегръдките му. След като стана от леглото и отиде да си вземе един душ, той твърдо реши какво ще прави през първата брачна нощ. По дяволите и чакането, и търпението, каза си той. Толкова месеци беше чакал.

Докато траеше скромната церемония при свещеника, Грей се вгледа в сериозното й изражение и реши, че би могъл да почака още известно време, преди да я накара да легне при него. Не искаше тя да му се отдаде, само за да изпълни съпружеския си дълг. Не искаше да я притеснява или да я кара да изпитва неудобство. С една дума, реши да не я пришпорва. Мечтаеше Амбър да копнее за него със същата страст, която изпълваше вените му при мисълта за нея.

Благородните сантименти претърпяха сериозен обрат, когато Амбър го погледна и му се усмихна.

Нейната усмивка имаше властта временно да секва дъхът му. В изразителните й очи долови загадъчни искри, и само за миг, Грей се осмели да се надява, че може би и тя очакваше и се вълнуваше от предстоящата нощ. Но този пламък угасна под маската на добронамерената любезност, която продължи през целия път до летището. Грей, още три пъти, промени решението си, преди самолета да излети.

Той отпи от кафето си и се намръщи. Всичко това беше нелепо от негова страна. Беше почти на четирийсет, а от днес вече и женен мъж. Не трябваше да поставя жената до себе си в позицията на наивно момиче, измамено в надеждите си от по-възрастен мъж. Може и да беше с няколко години по-възрастен от Амбър, но определено не беше измамник.

Не, Амбър се омъжи за него, ясно съзнавайки действията си. Тя прие да го направи, след като имаше възможност близо три месеца да го опознае, да работи с него, да научи настроенията и темперамента му. Да, тя наистина знаеше какво прави или поне мислеше, че знае.

Последното предизвика жегване от чувство за вина. Моментално се опита да потисне това болезнено усещане. В края на краищата, никой не я беше принуждавал да се омъжи за него, разсъждаваше наум той. Тя беше жена със силно изразено чувство за чест и достойнство. Едва ли би отказала да изпълни съпружеския си дълг тази нощ. Дори имаше вероятност и тя да очаква с нетърпение да го признае. Независимо дали го съзнаваше или не, в нейната същност прозираше една чувствена жена.

Нямаше абсолютно никаква причина, която да му попречи да прекара с жена си тази нощ, реши Грей. Тя щеше да дойде при него по собствена воля и щеше да сподели леглото му. Можеше дори да й хареса. По дяволите, той щеше да се постарае да й хареса.

Но, все пак, продължи да упорства пред себе си, щеше да е толкова по-добре, ако тя преди това приключеше с проблема на погребаната си страст. И толкова по-хубаво, ако признаеше пред себе си, че наистина желае мъжа си, а не просто му предоставяше възможност да упражни съпружеските си права над нея. Каза си, че никога не е имал намерение да се опитва да събуди Спящата красавица, а просто искаше да стои край нея до тогава, докато тя отвори очи.

Грей стисна чашата. Беше сигурен, че щом успя да я убеди да се оженят, нещата ще се подредят. Сега, обаче, се съмняваше.

— Друго си е да летиш в първа класа — обади се Амбър с неподправен ентусиазъм, след като самолетът се приземи на пистата в Тусон. — Даже и на изхода, сме първи, без да трябва да висим на пътеката и да чакаме тълпата пред нас да мръдне. Винаги ли пътуваш с първа класа?

Грей се усмихна.

— Когато мога да го отчета като служебен разход — да.

Част от удоволствието й се изпари. Тя осъзна, че изразът на лицето й се промени от ентусиазиран в учтив. Беше някак обезкуражаващо да разбереш, че сватбеното ти пътешествие се вписва като служебен разход. От друга страна обаче, не можеше да отрече практичния подход. А и едва ли целта беше смайващ романтичен меден месец. Основната задача на това пътуване беше сделката на Симингтън.

— Господи, колко е светло тук — Амбър примигна от учудване, докато двамата с Грей излизаха от терминала. На изхода видяха паркирана лимузина с емблемата на курорта, която ги чакаше. — И толкова топло.

— Прекалено дълго си живяла в северозападната част и вече си забравила, какво е истинско слънце — той се загледа в далечните, хълмове в подножието на планината, които опасваха Тусон. Синьото небе покриваше пустинната долина подобно на огромен похлупак. — Сякаш естествено, в ума ти веднага ти идват онези незабравими строфи на Туитчъл от „Дългото препускане към Юга“, нали?

— Предчувствам, че някой ще рецитира след малко — вметна Амбър.

— Разбира се. Това е страната на Туитчъл. Стъпиш ли веднъж тук, просто, отвътре те кара да кажеш на глас стиховете му — Грей направи театрална пауза и с мрачна интонация започна:

„Препускаше към границата с Юга,

единствен спътник бе му палещото слънце

жестока ярост го изпълваше отвътре,

той бе извън закона страховит беглец.“

Амбър кимна дълбокомислено и в този момент от лимузината изскочи усмихнат младеж с хубав загар и ги поздрави.

— Ако не се лъжа, в „Дългото препускане към Юга“ долових няколко фалически сравнения. Нещо като „голямото желязо до бедрото му“. Би било интересно да разберем, дали Хонория Тайлър Аберкромби ще го спомене в статията си идния месец.

— И на двете главите ви, изглежда са пълни само с фалически символи.

— Чисто литературно наблюдение — увери го Амбър. Тя се усмихна мило на идващия към тях пясъчнорус мъж. Направи й впечатление, че не беше в обичайната шофьорска униформа. На главата си нямаше шапка, освен това, носеше светла риза с къси ръкави, джинси и маратонки. Усмивката му беше привлекателна и открита, и човекът явно го съзнаваше.

— Привет! Казвам се Ози. Вие сте Грейсън, нали? — той погледна към Грей с учтиво любопитство.

— Точно така. Аз съм Кормик Грейсън, а това е съпругата ми, Амбър.

Амбър се сепна от задоволството в гласа му, когато каза „съпругата ми“. Но сега нямаше време да се разпростира върху значението на този факт. Усмихнатият, рус, синеок Ози вече се здрависваше и събираше багажа им. В следващия момент, Амбър седеше на задната седалка на лимузината до мъжа си. Ози се плъзна на шофьорското място и запали големия автомобил.

— Само след минутка ще усетите климатика — весело обеща Ози. — Били ли сте преди в Тусон?

— Да — отговори безучастно Грей.

— Но, аз не съм била. Ако сте решили да ни разведете наоколо, не се притеснявайте, направете го. Ще ми е интересно да чуя всичко, което ми разкажете за това място.

Ози се засмя.

— И ще ви разказвам, и музика ще слушаме. Чака ни дълго пътуване.

— Къде отиваме? — попита Амбър.

— В подножието на планината, отсреща в далечината — Ози поде разтоварващи теми, показа им върховете на Санта Каталина, изнесе им лекция за забележителния, с форма на разклонен свещник кактус сагуаро.

Амбър внимателно слушаше и си даваше сметка, че Грей витаеше някъде в собствените си мисли. Вероятно се настройваше на вълна предстоящи задачи, помисли си тя, изненадана от лекото разочарование, което изпита. В крайна сметка, в основата си, за него това беше делово пътуване. Не биваше да го забравя.

Курортът, който клиентът на Грей възнамеряваше да купи, представляваше внушителна, приказна конструкция, кацнала в подножието на дори още по-приказна планина. Отстоеше на значително разстояние от разпръснатите покрайнини на Тусон. Архитектурата на града бе своеобразна съвременна интерпретация на испанския стил, толкова характерен за югозападните райони. Пристройките на хотела се простираха от двете страни на зашеметяващо трикрило фоайе, изградено изцяло от камък и стъкло. След като Ози отби от главния път и тръгна нагоре по широката улица, Амбър видя входа на просторното невероятно зелено игрище за голф. От другата страна на улицата имаше тенис кортове, където спортуваха хора в бели екипи. Имаше, също така, закрит хиподрум и огромен басейн.

— Добре дошли в комплекс „Пламъкът на пустинята“ — най-добрият в югозападната част — гордо обяви Ози и паркира колата пред входа. — Всичко, от което се нуждаете и търсите ще намерите тук. Три ресторанта, дневен бар, магазини и приветлив персонал. Приятно прекарване! Господин Дилейни ще се радва да разбере, че сте пристигнали.

Амбър се наведе към съпруга си и прошепна:

— Кой е господин Дилейни?

— Виктор Дилейни е собственикът. Той е човекът, който се опитва да продаде мястото на инвеститорската група на Симингтън — Грей излезе от лимузината и й подаде ръка. — Всичко се е променило от времето на Туитчъл — той огледа богаташкия курорт.

— И слава богу! — промърмори Амбър, докато се измъкваше от колата и застана до него. — Май, предпочитам съвременната пустиня с локален водопровод, плувен басейн и климатик.

В този момент стъклената врата на фоайето се плъзна и висок, слаб, леко плешив мъж към петдесетте, прекрачи прага с протегната ръка и дежурна усмивка.

Тук всички много се смеят, помисли си Амбър.

— Радвам се да ви видя господин и госпожа Грейсън! Аз съм Вик Дилейни. Надявам се, че ще останете доволни от престоя си — Дилейни се здрависа с подобаващ на професионалния домакин ентусиазъм, но по отношение на искреността в поздрава му, нямаше съмнение. И той беше със слънчев загар и риза с къси ръкави. Само че, вместо дънки носеше скъп спортен панталон. Белите му мокасини се допълваха от бял колан. От него лъхаше настроение и жизненост, с чийто чар трябваше да заразява околните. Амбър често срещаше хора от неговия тип в света на рекламата. Беше очевидно, че господинът отдавна е в хотелския занаят.

— Искрено се надявам, че няма да се натъкнете на нередности. Персоналът се грижи за удоволствието на клиентите, така че спокойно можете да търсите когото и да било, по което и да е време. Ще се радвам да работим заедно, Кормик.

— Наричайте ме Грейсън — Грей подаде ръка и учтиво кимна. После, собственически хвана жена си под ръка. — Двамата със съпругата ми очакваме с нетърпение престоя си.

— Оттук, моля — посочи домакинът им и ги въведе в просторното фоайе. — Веднага ще изпратя човек да ви придружи до стаите — той кимна към един друг загорял от слънцето, пепеляворус млад мъжки екземпляр, каза си наум Амбър, докато тя и Грей следваха Роджър към асансьорите. Този Роджър и Ози можеха да са близнаци. И двамата отдавна бяха прехвърлили трийсетте, и двамата явно прекарваха доста време във фитнес залата. Бяха жилести, яки с големи мускули и много се смееха.

В асансьора Роджър си побъбри с тях, задавайки им обичайните въпроси за пътуването. На повечето отговаряше Амбър. Младежът явно отегчаваше Грей. С крайчеца на окото си тя плъзна поглед към съпруга си и излезе от асансьора в коридор, застлан с килим. Той не просто беше изпаднал в едно от неговите мълчаливи настроения, а даже изглеждаше и малко посърнал. Амбър се зачуди, за какво ли мислеше.

Минутка по-късно, синеокият Роджър отвори вратата на апартамента им, в края на коридора и тя моментално забрави за притесненията на Грей.

Апартаментът беше прекрасен. От прозорците се откриваше разкошен изглед към долината, върху която се простираше Тусон. Килимите бяха в наситено зелено, а мебелировката — във възхитителен тропически стил, който на фона на пустинята отвън внасяше изключителна свежест.

Имаше и две спални, разделени от уютен хол. Две спални.

Амбър си пое дълбоко дъх и се зачуди как ли да разбира положението „меден месец в апартамент с отделни спални“. Дали това беше желание на Грей или любезният Вик Дилейни просто им беше дал най-добрата стая в хотела, в която по случайност имаше две спални?

Тя стоеше в средата на стаята върху смарагдовозеления килим и гледаше през прозореца, докато усмихнатият Роджър обясняваше на Грей как да действа с климатика и как да се обади на рум сървис. Когато чу веселият поздрав на Роджър за лека нощ и вратата се затвори след него, Амбър веднага сложи една от своите ведри усмивки. Обърна се и срещна напрегнатия, неразгадаем поглед на Грей.

— Наистина прекрасна стая, нали? Мисля, че ще започна да настоявам по-често да те придружавам в твоите бъдещи командировки.

— Радвам се, че ти харесва — той направи пауза, когато загледа двойната врата, която водеше към спалните. — Подсеща ме за едни други стихове на Туитчъл.

— Не мисля, че искам да ги чуя сега — отсече Амбър. В този момент си спомни статията, която Грей публикува за пустинята, като метафора на уединението и самотата при Туитчъл. Не беше сигурна, дали Грей искаше да й цитира онези сълзливи стихове за самотата, но този апартамент със сигурност я навеждаше на такива мисли. — Ще си взема душ и после ще си сложа сандалите и нещо по-удобно.

Той кимна и разхлаби възела на вратовръзката си.

— Добре. Мисля да сляза при Дилейни и да го накарам да ме заведе в офиса си, за да ме представи на служителите, които водят книгите.

— Книгите ли?

Той кимна.

— Счетоводните книги. Нали не си забравила, че все пак съм по работа тук.

— Не съм — прошепна тя и се насочи към луксозната баня.

— Ще накарам пиколото да дойде и да пренесе багажа ти в спалнята отдясно, нали? — провикна се след нея той.

Амбър не можеше да прецени, имаше ли намек от колебание в гласа му. Дали очакваше, че тя ще предпочете своя стая или просто я информираше за възможността.

— Би било чудесно, Грей — каза тя и изчезна в банята.