Джейн Ан Кренц
Между редовете (1)

Първа глава

Кормик Грейсън бутна настрана купчината документи, които преглеждаше, доля си глътка коняк и спокойно попита:

— Какво ще кажеш за идеята да се оженим? Мисля, че нищо не ни пречи.

В този момент Амбър Лангли тъкмо опитваше от скъпото питие и така се задави, че едва успя да промълви:

— Моля?!

Грейсън, като един добър приятел, какъвто тя бе свикнала да вижда в негово лице, й се притече на помощ, потупвайки я по гърба. В края на краищата, той наистина й беше добър приятел.

— Какво каза?

— Чу ме много добре.

На лицето му изгря една от неговите бавни, искрящи усмивки, от онези, които за част от секундата разкриваха красиви бели зъби. В лешниковите му очи леко проблеснаха весели искрици, докато се облягаше върху черната кожена възглавница на кушетката.

— Не ми идва наум нито една основателна причина, заради която да не се оженим. Приятели сме, добре работим заедно, а и ти на практика живееш в моя дом.

Амбър примигна в опит да възвърне самообладание след първоначалното стъписване и хладно отбеляза:

— На практика съвсем не означава в действителност. Аз работя за теб, забрави ли? Ти избра да ръководиш бизнеса от дома си, което автоматично го превръща в твой офис. Онова, което наистина е вярно, Грей, е, че напоследък прекарвам много време в офиса.

Той се раздвижи и масивните му рамене ясно се очертаха под официалната бяла риза, с която беше облечен.

— Не ми е направило впечатление да имаш нещо против времето, прекарано тук.

— Така е — призна замислено тя и го погледна с очи, които търсеха отговори.

Кормик Грейсън беше истинско олицетворение на мъжествеността. По тялото му нямаше и грам тлъстина, широките рамене и здравите му бедра бяха признак за увереност и сила. Всичко в него изглеждаше прекалено внушително. Според Амбър беше висок близо два метра. Лешниковите му очи съчетаваха нюансите на зеленото й златистото. Погледът му носеше онази проницателна интелигентност, която от време навреме смущаваше Амбър, но не до степен, че да я обърка. Останалата част от лицето му излъчваше същата прямота — решителна линия на устните и скулите и дръзка извивка на носа.

Грейсън беше почти на четирийсет, един солиден мъж, чието лице отразяваше силата на излъчващата се от него енергия. Косата му бе с цвета на плътна сянка през лятото с тук-там бледи червеникави кичури. Беше много гъста и Грейсън я подстригваше ужасно късо — прическа точно толкова консервативна, колкото и дрехите му.

На фона на огромната си фигура и добре оформена мускулатура, Кормик Грейсън беше един спокоен и мил човек. Гласът му беше нежен, а движенията — плавни. Точно това съчетание от спокойствие и сила се струваше на Амбър толкова привлекателно. Грейсън не се палеше, не беше избухлив, темпераментен или непредвидим. Тъкмо обратното, беше спокоен, разумен, благороден и очарователно предсказуем. „Кротък“ беше думата, с която сестра й Синтия го охарактеризира. Още първият път, когато отиде да му се представи, Амбър усети това окуражаващо негово качество. Откакто от агенцията за секретарки я насочиха към него, изминаха почти три месеца. Къщата му се намираше извън Белвю, Вашингтон — и имаше изглед към красиво езеро. Тя си спомни как я беше посрещнал на вратата. Спря върху й лешниковите си очи, подаде ръка и здраво стисна нейната, а след като й се представи я помоли да го нарича Грей. Тя на свой ред каза името си и когато той разбра, че името й е Амбър му се стори наистина забавно, че и двамата имаха имена на цветове.

Амбър знаеше, че едва ли щеше да го впечатли със своите що-годе приемливи секретарски способности. Машинописът въобще не беше една от стихиите й. Подобно на много други жени, временно останали без работа по специалността си, на Амбър й се налагаше отново да разчита на някогашните си умения на машинописка. Веднъж със Синтия си говореха и стигнаха до извода, че или ще се примири със секретарското място, или щеше да сервира и да разчиства маси, докато не си намереше нещо подходящо.

След като изминаха две седмици от назначението й при Грей, той й предложи да продължи на пълен работен ден като негова асистентка. С писането на машина не се справяла добре, но определено имала нюх към бизнеса. Това не беше кой знае каква изненада, имайки предвид, че досега Амбър беше работила за много сериозна рекламна агенция в Южна Калифорния. Сред едно от всичките й умения беше и инстинктът й за печелене на клиенти, както и безпогрешната й интуицията при решаване на делови проблеми. Тя знаеше как да генерира ентусиазъм у хората само с една усмивка, талант, който според Грей беше забележителен и особено полезен при общуването му с клиентите.

А, и може би най-важното, Амбър не възрази да му помага в неговото изследване върху малко известният поет от запада Шърборн Юлисес Туитчъл. Дълбоко в себе Амбър беше убедена, че именно тази нейна готовност й осигури работата. Не бяха много хората, които биха били склонни да проявят търпимост към творчеството на Туитчъл. Естествено, прие предложената й длъжност веднага.

Тази вечер предложението на Грейсън за женитба наподобяваше онова за работа — звучеше също така непринудено и някак логично. Кормик Грейсън се ръководеше от гласа на разума, спокойствието и лекотата във всяко едно свое действие — нещо, което Амбър високо ценеше у него. На фона на всичко това, обаче, поканата му я свари неподготвена.

— Ти, май наистина говориш сериозно.

— Съвсем. Помисли само. Работим заедно и то добре, взаимно се уважаваме, приятно прекарваме времето заедно, имаме сходни цели и интереси. Бих искал сериозно да помислиш за това — той се усмихна самокритично. — Съзнавам, че не съм един от най-страстните и вълнуващи мъже на света, но имам чувството, че и ти не търсиш точно такъв партньор.

Амбър поклати глава със сериозен поглед и промълви:

— Абсолютно си прав, не търся такъв.

Стигаше й преживяното отпреди шест месеца с Рорк Кели. Достигна и до върховни емоции, но и до ужасни падения, докато имаше връзка с професионалния автомобилен състезател. Тези сътресения я изкараха извън строя за цели два месеца, преди тя най-сетне да съумее да събере разпилените парченца от душата си и да сложи край на тази разрушителна агония. Кели беше внесъл в живота й и страст, и огън, и романтика над пределно допустимите норми. Горчивият опит на Амбър показваше, че не беше от типа жени, на които им е отредено да се справят с толкова крайни вълнения.

Тя предпочете да напусне Южна Калифорния и успешната си кариера в авторитетната рекламна агенция и да потърси по-стабилно и по-спокойно съществуване. Реши да посети семейството на сестра си в Белвю с надеждата да си потърси там работа. Възможността да работи за Кормик Грейсън се оказа най-подходящото занимание за нея. Грей имаше право. Бракът с него щеше да й предложи съжителството, което я устройваше най-добре. И все пак, оставаше онази малка въпросителна за чувствата и честността във взаимоотношенията.

Тя не го обичаше. Харесваше го, възхищаваше му се, уважаваше го, но не го обичаше. На моменти Амбър се чудеше дали способността й да гори в любовта не беше безвъзвратно унищожена след опустошителната й връзка с Рорк Кели.

— Кажи ми, за какво мислиш? — попита я Грей, без да помръдне от ъгъла на дивана, докато наблюдаваше как лицето й потрепваше от хиляди мисли.

Често си бе казвал, че „Амбър“ е изключително подходящо име за нея. Прекрасно пасваше на златистокафявата й коса и на топлия цвят на очите под леко премрежените клепачи. Тази вечер лицето й се откриваше благодарение на гребените от костенурка, които придържаха непокорния водопад от ситни къдрици. Златистокафявият ореол сияеше над големите очи, натежали от гъсти мигли, плътните устни, деликатно оформените нос и брадичка.

Амбър не беше красавица, но лицето й предизвикваше интерес с интелигентното си излъчване и я правеше дори привлекателна в очите на другите. За тези три месеца, откакто се познаваха, Грей нито веднъж не я беше виждал с много грим. Това му харесваше. От друга страна, обаче, му беше любопитно и си представяше колко ли грим е слагала, докато е работила като счетоводител в онази рекламна агенция в Южна Калифорния. Нещо му подсказваше, че рязкото й отдръпване от сенките за очи, от ружа, червилото и лака за нокти беше по причини, свързани с някогашния й живот. По отношение на облеклото, винаги изглеждаше добре, въпреки консервативния си вкус и подбор на дрехите. Грей беше готов да се обзаложи, че преди, когато е била част от бляскавата калифорнийска атмосфера не носеше такъв тип дрехи. Представи си я облечена в ярките тонове на червеното, жълтото и зеленото, в пълен разрез с настоящия й гардероб. Най-много я харесваше в джинси и риза с отворена яка, точно както се беше облякла тази вечер. Според него този тип облекло изразяваше по-точно истинската й същност.

Независимо с какво беше облечена, вниманието му винаги се разсейваше от приятната извивка на деликатните й гърди и апетитната закръгленост на добре оформените й бедра. Напоследък му ставаше все по-трудно да удържи ръцете си. Личеше, че не се лишаваше от храна и не пазеше строги диети. Това му харесваше. Не си падаше по модерните кокалести жени, а и не познаваше много мъже с подобни предпочитания. Както се казваше в едно от най-вдъхновените произведения на Туитчъл: „Жената трябва да прилича на жена, а не на мършаво добиче.“ Макар и негов почитател. Грей така и не можа да се сети как продължаваше стихотворението по-нататък, но вината беше на поета, който явно не бе успял да намери подходяща рима за добиче.

Както и да е, важно беше прозрението на Туитчъл, идеята за женската фигура, която изцяло се припокриваше с мнението на Грейсън. Всеки мъж в нейната компания можеше да се наслаждава на доброто хапване, без да му се налага да я гледа как чопка оттук-оттам с вилицата. Всъщност един мъж би могъл да се наслаждава и да споделя с нея доста повече неща, освен храната си, беше убеден Грей. В Амбър дремеше топла и чувствена жена, която само подходящият мъж можеше да събуди. Засега беше скрита на сигурно и безопасно място някъде дълбоко в душата й, не само за другите, но и за самата нея. Грей беше почти сигурен в това. Очевидно в Южна Калифорния бе имало някой и този някой се бе отнесъл доста зле с нея. Нужно й бе време и спокойствие, за да се възстанови. Ден или два след първата им среща, Грейсън Кормик реши за себе си, че в мига, в който Амбър отново щеше да е готова да се впусне в ново изживяване, именно той щеше да е наблизо. Ако успееше да я убеди да се омъжи за него би бил малко по-сигурен и спокоен. Искаше му се той да е принца, когото спящата красавица щеше да види пръв, когато се събудеше.

Изпод притворените си клепачи, които прикриваха очакването в погледа му, той погледна към Амбър.

— Какво мисля ли? — повтори въпроса му тя с лека въздишка. — Ужасно съм изненадана. Нямах и представа, че… — заекна и прокара език по долната си устна. — Не съм и предполагала, че ме виждаш като, като… съпруга.

Грей нежно се усмихна.

— И защо не? Смятам, че те опознах достатъчно добре през последните три месеца, прекарани тук. Какво повече бих могъл да търся у една съпруга?

Амбър реши да бъде честна докрай и с риск да прозвучи грубо, попита:

— Ами, какво ще кажеш за любовта? Грей, аз много те харесвам, но не съм влюбена в теб. Даже се чудя, дали бих могла да обичам с онзи огън и страст, които един мъж очаква от една жена.

Едната му вежда се изви нагоре в саркастична гримаса и той попита:

— Да ти приличам на огнен и страстен? Странно. Винаги съм се считал за уравновесен и спокоен и определено трудно се паля.

Независимо от смесените си чувства в момента, Амбър не успя да прикрие усмивката си.

— И понятие нямаш колко е безопасно и спокойно да си около „трудно запалим“ човек като тебе.

— Тогава се омъжи за мен и ще си осигуриш денонощна безопасност и спокойствие.

Усмивката на Амбър угасна. Тя погледна към чашата коняк, полюшваща се в ръката й и попита:

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш, Грей?

— Да са ти известни случаи, когато съм правил нещо, без да съм наясно? — в забележката си не влагаше арогантност, защото Кормик Грей наистина винаги постъпваше правилно. Амбър прекрасно го съзнаваше и поклати глава.

— Не, Грей. Не знам някога да си допускал грешки, поне що се отнася до бизнеса. Но това е нещо по-различно, не смяташ ли? Става въпрос за брак.

— И какво му е толкова различното на брака? Вече съм проучил и ситуацията и нас. Мисля, че отлично ще си паснем. Нито един от двама ни не е прекалено темпераментен, очите ни не са заслепени от емоционални глупости и двамата сме искрени и честни. Още повече, мисля, че и двамата сме готови да се обвържем и да вървим напред. Какво повече трябва, за да потръгне един брак?

Амбър направи нервно движение с ръка.

— Какво повече ли? Не зная какво повече трябва, Грей. Чувала съм, че за едно обвързване трябват и любов, и страст.

— Не им вярвай. Готов съм да се обзаложа, че повечето от успешните бракове от последните няколко века не са били плод на силна страст или любов. Голата истина е, че представата за романтика е сравнително ново явление. От векове насам никой не е смеел да се надява, че ще се ожени по любов.

Амбър изправи глава с равнодушен поглед:

— Да, знам. Предните поколения са се женили или за пари, или заради лична реализация, или за да се доберат до наследство. Нито една от тези причини не се отнася за нас. Пред мен не стоят изкушения от бизнес характер, в състояние съм сама да се издържам, остава ти изведнъж да си решил, че ще гониш наследство, а аз не виждам как…

Грей се подсмихна на упоритото изражение върху лицето й.

— Спокойно. Само исках да отбележа, че не е задължително един брак да минава през изпепеляващ вулкан от страсти, за да бъде успешен.

Той вдигна огромната си длан, сякаш за да предотврати по-нататъшен спор.

— Няма смисъл да спорим по този въпрос. В никакъв случай не искам да те пришпорвам, познаваш ме поне дотолкова. Единственото, за което те моля е да помислиш върху предложението ми. И не се притеснявай, че не би могла да ми предложиш измислената романтика на някаква си там страстна любов. Не очаквам подобно нещо, а дори и да ми се случи, едва ли ще знам какво да правя с нея.

Лицето на Амбър се поотпусна и устните й леко се извиха.

— Звучиш като истински познавач на темата.

Той присви рамене.

— Не знам, може наистина да съм. Веднъж вече бях женен. Оттогава изминаха две години. Отдавна съм престанал да се тревожа за страсти и любов.

— Не знаех това.

Амбър изведнъж изпита силно любопитство, но съвсем не възнамеряваше да си пъха носа в неговите лични проблеми.

— Беше много отдавна и доста научих от този период в живота си. Повярвай ми, сега знам какво правя — Грей протегна ръка с питието си и остави облата чаша върху стъкления плот на масата. — Не искам да прибързваш с отговора, въпреки, че ако трябва да съм честен, би било много удобно да се оженим в рамките на следващите две седмици.

— Следващите две седмици?! — сепна се Амбър.

— Нали знаеш, че в края на октомври ми се налага да замина за Аризона — тактично напомни той. — Сделката на Симингтън.

— А, да — смръщи чело тя. — Какво общо има това с нас?

— Просто си мислех, че от това пътуване би излязъл хубав меден месец.

— Меден месец? — това вече съвсем я слиса.

— Такава е традицията, нали знаеш.

Амбър хвърли един бърз поглед към него.

— Наясно съм.

— Не е задължително да е според общоприетата традиция за меден месец — многозначително допълни Грей. — Сериозно мисля това, което говоря. Няма да те притискам по никакъв начин. Само се чудех, като така и така ще прекарам десетина дни в някакъв разкошен снобарски курорт, може би, би ти харесало да споделиш трудностите на този разкош с мен. Не ми отговаряй веднага. Ще можем да видим истинския пустинен пейзаж, описан от Туитчъл в „Елегия за стрелеца“, или да се изправим върху същата скала, където скрит е дебнал от засада щатските шерифи според неговата „Ода за негодниците от прокълнатите Земи“. Това си е буквално шанс на живота за всеки почитател на Туитчъл. Тъкмо ще съчетаеш почивката с глътка култура.

Амбър го гледаше втрещена известно време, преди да избухне в смях.

— Да бе, културно мероприятие, как не! Но разбирам какво имаш предвид. Допускам, че се опитваш да ме подкупиш, Грей.

— Разбира се, че се опитвам. Пътуването ще ти се отрази чудесно и много бих искал да си до мен, но вече като моя съпруга, а не като асистентка.

Лицето й възвърна сериозното си изражение, и пръстът й обиколи ръба на облата чаша.

— Не знам, Грей, наистина не знам. Поласкана съм от предложението ти, но в интерес на истината, въобще не съм мислила да се омъжвам за когото и да било. Поне не скоро.

Той протегна ръка и погали с палец брадичката й. Очите му излъчваха топлота и спокойствие.

— Разбирам те. Точно затова не искам да те притеснявам. Само си помисли. По-удобно би ни било да се оженим преди пътуването до Аризона, но ако се колебаеш, готов съм да изчакам. Наистина.

Амбър почувства как всичко отвътре й се обърна.

— И наистина няма да очакваш от мен дива романтична и всеотдайна страст? Защото не съм в състояние да ти я дам. Ти си прекрасен човек, заслужаваш само най-доброто. Бих искала да си щастлив.

— Ти можеш да ме направиш щастлив, Амбър.

— Убеден ли си?

— Напълно.

— Ами… Ще си помисля — прошепна Амбър.

 

 

— Ако трябва да съм откровена, Синтия — започна Амбър, докато се настаняваше на предната седалка в беемвето на сестра си, — наистина обмислям неговото предложение.

— Не мога да повярвам, че е превърнал предложението за брак в нещо съвсем тривиално. За бога, попитал те е дали би му станала жена така както би те попитал дали ще оформиш някой от докладите за многобройните му клиенти.

Синтия Пакстън умело и уверено подкара колата по уличката към търговския център, който покриваше доста голяма площ от Белвю. Със сигурност можеше да вземе разстоянието от дома си дотук със затворени очи. Прекарваше немалко време в магазините пълни с модерни дрехи. Както, впрочем, повечето хора от Белвю.

Синтия беше с две години по-голяма от Амбър. Късата й, елегантно оформена в доста дръзка прическа коса бе с няколко нюанса по-тъмна от тази на сестра й, а сините си очи бе наследила от баща им, за разлика от златистокафявите на Амбър, дарени й от Бога. Бъдещият си съпруг Сам бе срещнала в банка в Сиатъл, където работеше като служителка в личен състав. Малко преди да се роди синът им Дрейк, тя реши да напусне работата си, с намерението да се върне отново, когато малкият стане на три. Междувременно, обаче, се отдаде на охолен живот като същинска дама от богатите предградия. Много сериозно се отнасяше и към задълженията си на по-голяма сестра — винаги готова да раздава съвети. Амбър й хвърли кисела усмивка.

— Като се замисля, която и жена да беше помолил да се ожени за него пак щеше да го направи по същия начин. Той е уравновесен, спокоен и разумен човек.

— Искаш да кажеш „сухар“ — обобщи Синтия. Тя завъртя волана на автомобила си, отби в огромния паркинг, който обграждаше търговския център и започна да маневрира между редовете, за да открие място за паркиране. Опитното й око веднага забеляза пролука в редиците с паркирани волва, беемвета и японски автомобили.

— Уравновесен, сухар, мил и отегчителен. Сигурна ли си, че това искаш, Амбър? Не се хвърляй слепешката, само защото е първото тихо пристанище след бурята Рорк Кели. Нещата може да не са се получили с Рорк, но това не значи, че ще бъдеш щастлива, ако го замениш с неговата противоположност. В крайна сметка, в щастливите си мигове с Рорк ти наистина беше щастлива. Почти еуфорична.

— И когато бях нещастна, бях абсолютно нещастна — с две думи обобщи Амбър. — Можех спокойно да се лиша от щастието с Рорк, Синтия. Не си струва цената. Последното, което искам, е да попадна пак в същата ситуация. Истината е, че ще ми бъде добре с Грей.

Синтия вмъкна колата на едно свободно място, изключи двигателя и после се обърна към сестра си с въпросителен поглед.

— Смяташ ли, че ще ти бъде достатъчно?

— За себе си съм почти сигурна — бавно отвърна тя.

— Но?

— Но се тревожа, че няма да е достатъчно за Грей. Заслужава повече. Той е добър човек и му се полага някой, който наистина да го обича.

— А ти не го обичаш, така ли?

Амбър въздъхна.

— Харесва ми, добре ми е с него, уважавам го, но не изпитвам нищо по-вълнуващо към него. Не мисля, че ще бъда в състояние да изпитвам нещо подобно към някого отново. След Рорк не остана почти нищо от мен.

Синтия барабанеше замислено с червения маникюр върху волана и съвсем не обърна внимание на двегодишния си син, който се мяташе в столчето и издаваше нетърпеливи звуци.

— Кажи ми, как виждаш Грей като любовник?

Сестра й леко се изчерви, изненадана от въпроса повече, отколкото би трябвало да бъде.

— Не ме отблъсква, ако това имаш предвид.

— Не това имам предвид. Привлича ли те? Целувал ли те е? Спала ли си него?

Амбър почти изтръгна дръжката на вратата.

— Не, не съм спала с него. И това не те засяга.

— Момиче, възнамеряваш да се омъжиш за този човек. Не трябва да пренебрегваш и физическата страна на въпроса.

— Целувал ме е един-два пъти — измънка тя и тръгна да слиза от колата.

Разбира се, премълча факта, че целувките бяха по-скоро вяли, обикновени или приятелски, отколкото страстни.

— Целувал те е един-два пъти! Господи, истински Ромео! О, спри да се вълнуваш мое сърце!

Синтия отвори вратата си, след което се провря на задната седалка, за да измъкне Дрейк от столчето му.

— Всъщност ти живееш в неговата къща и единственото, което той е направил е било да те целуне един-два пъти?

— Не живея в къщата му. Аз работя там.

В действителност се подразни, че сестра й стигна до същите изводи за ситуацията, до които беше стигнал и Грей.

— Стига, де! — смекчи тона си Синтия. Прозвуча като кака, която утешава по-малката си сестричка. — Исках да кажа само, че не виждам да си много ентусиазирана и въодушевена.

— Не съм и така предпочитам.

— Ами, Грей? Мислиш ли, че и той така предпочита?

— Увери ме, че ще приеме, каквото и да реша. Даде ми ясно да разбера, че няма да ме пришпорва за нищо.

— На кое викаш пришпорване? Той иска да се омъжиш за него след по-малко от две седмици! — възкликна Синтия.

— Само защото така ще е по-удобно.

Докато изричаше последните думи, Амбър усети пристъп на разочарование. Вярно, че не държеше на дива и изпепеляваща връзка, но подходът на Грей към това събитие, беше прекалено делови. Естествено, че дори и обикновените и малки сватбени тържества изискваха планиране и организация не само с оглед на удобството. В следващия момент тя отхвърли тази мисъл. Удобството, всъщност беше една от най-важните причини, от която човек трябваше да се ръководи при насрочването на сватба.

— Нека те питам нещо — започна Синтия, докато прекрачваха входа на търговския център — Грейсън вълнувал ли се е някога от или за нещо?

— Ако искаш да знаещ, да. От Шерборн Юлисес Туитчъл — със скрита усмивка промърмори Амбър. — Има мигове, когато истински се разпалва по темата.

— Туитчъл! Този идиотски поет от деветнайсети век, дето Грейсън, го е открил?

— Туитчъл наистина е съществувал — увери я Амбър. — Грей има три автентични копия от събраните му съчинения. И трите са печатани и подписани собственоръчно от самия Туитчъл. Грей е убеден, че това са единствените съществуващи оригинали на великия поет. Това пък превръща Грей в единствен и официален експерт по темата.

— Откачена работа. Когато ми каза първия път реших, че се шегуваш. Все се надявах да е така.

Амбър поклати глава.

— Не е шега. Грей има издадени публикации за Туитчъл в някакъв неизвестен седмичник за поезия. А, преди два-три месеца, даже, писа за едно специализирано издание за поезия.

— Така ли? И кое е то?

— Малко е, казва се „Рейдиънт Сънсетс“. Излиза всеки месец и е ориентирано към изследване на северозападната литературна школа. Статията на Грей беше озаглавена: „Пустинята като метафора на физическата изолация в творчеството на Ш. Ю. Туитчъл.“ Аз му помогнах да я напише.

— Пълна скръб, недей толкова да се гордееш с този факт.

— Защо, пък? Забавно е — допълни Амбър със срамежлива усмивка. — Приятно ми е да споря с Грей по този въпрос. Туитчъл е много зле като поет.

— Грейсън съгласен ли е с това?

— Майтапиш ли се? Готов е да защитава Туитчъл до последната капка литературна кръв.

Синтия завъртя глава вече истински ядосана.

— Умът ми не го побира, как си решила да се омъжиш за толкова скучен човек, чието единствено вълнуващо преживяване е изучаването на някакъв ужасен поет, за когото никой никога не е чувал. За Бога, Амбър, помисли си хубаво какво правиш.

Амбър пъхна палци в предните джобове на дънките си и последва сестра си в претъпкания магазин.

— Вече мислих достатъчно. И колкото повече мисля, толкова повече ми допада идеята. Щом Грей е убеден, че ще е доволен от жена, която не е лудо влюбена в него, тогава мисля да кажа „да“ — изведнъж изпита странно задоволство от това свое решение. — Предполагам, че няма да сгреша.

Синтия изръмжа.

— Вече си достатъчно зряла жена, за да отговаряш за действията си. А, по въпроса за вдигането на сватба до две седмици, имаш ли нещо да кажеш? За какво е цялото това бързане?

— Грей има делови ангажимент в Аризона. Негов клиент е решил да купи модерен курортен комплекс там и настоява Грей да провери мястото и да каже становището си.

— Изглежда изкарва доста сериозни пари от този консултантски бизнес? — свадливо отбеляза сестра й.

Амбър присви рамене.

— Не е зле.

— Знаеш ли, че накарах Сам щателно да го провери?

Амбър се вторачи в нея.

— Не, не знаех. И кога стана това?

— В началото, когато за първи път отиде на работа при Грейсън. Какво си ме зяпнала? Тревожех се за теб. Въобще не изглеждаше адекватна, когато пристигна от Калифорния. Заряза перспективната си служба там, за да дойдеш да работиш тук като секретарка на половин ден, за бога! И то при човек, който до такава степен иска да остане в сянка, че дори нямаше посочен служебен адрес. Естествено е да се притесня. Тъй че, накарах мъжа си да направи малка проверка. След като събра необходимата информация Сам ме успокои, че дискретният му маниер на работа в това финансово консултиране, с което се занимава, му осигурява солидни приходи и е с чиста репутация.

— Това и аз можех да ти го кажа — промърмори Амбър — Грей е много почтен човек. Каквото каже — прави го. По отношение на това е малко старомоден.

— Прости ми, че се намесих, сестричке, но наистина се тревожех за теб.

Амбър пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Знам. Не се притеснявай, Синтия, разбирам те. Сигурно и аз щях да постъпя така на твое място. Рорк премина през живота ми като ураган. Когато всичко бе приключило с него, явно за известно време не съм била много на себе си. Но, това е вече минало.

— Сигурна ли си? Останала съм с впечатлението, че все още позволяваш на тази история да влияе върху поведението ти. Убедена ли си, че сериозното ти намерение към на Грей не е опит да избягаш от миналото си с Рорк Кели?

Амбър се опита да даде смислен отговор, но с изненада откри, че не може.

— Не знам — съвсем честно си призна. — Ако не бях срещнала Рорк, сега щях да съм напълно различен човек. Връзката ми с него ме попари и представата ми за нова се промени изцяло.

— Да не би подсъзнателно да си решила да останеш с Грей, само за да отмъстиш на Рорк?

Амбър решително поклати глава.

— Няма такова нещо. Не бих се върнала при Рорк за нищо на света. И никога не бих се омъжила за човек, който прилича на него — тя пое дълбоко въздух и продължи: — Синтия, вече взех решение.

— Виждам — отговори тихичко сестра й. — Спирам с лекциите. Само запомни, че ако не потръгне, не си длъжна да търпиш цял живот. Винаги можеш да се разведеш.

След всички тези практични съвети, продиктувани от здравия разум, Амбър зарея поглед с угрижен вид.

— Да, знам. Нека не говорим повече за това.

— Само да не забравиш да ме поканиш на сватбата, нищо че ще е в тесен кръг.

— Смятай се за поканена.

На другата сутрин, в обичайното време, Амбър си отключи входната врата на дома на Кормик Грейсън. Малко след като започна работа при него, той й беше дал отделен ключ. Къщата представляваше изключително модерна постройка с огромни прозорци, вместо стени, явно, за да могат обитателите да се възползват по-пълно от гледката към езерото Вашингтон. Дизайнът на интериора й беше повлиян от строгия японски стил във вътрешната архитектура. Имаше леки забежки към американската представа за комфорт и към потребностите на Кормик Грейсън, продиктувани от огромните му размери, но като цяло беше постигната изчистена линия на оформлението. Амбър много харесваше къщата. За миг се спря върху огледалния под в просторната дневна, и остана да се полюбува на гледката.

— Ти ли си, Амбър? — провикна се Грей от кухнята.

— Освен, ако не си дал ключ и на друг — меко отвърна тя.

Грей се появи в обширното антре, което разделяше столовата от дневната. В ръцете си държеше две чаши с чай.

— Никой друг няма ключ, знаеш много добре — нежно отговори той.

— Ъхъ.

Амбър изведнъж почувства неестествено напрежение и отиде към него, за да си вземе чая.

— Значи, трябва да съм аз.

— Брилянтно заключение. Е, взе ли решение? — попита я ласкаво Грей.

Ръцете й леко трепнаха, докато поемаше чашата. Няма причина за този прилив на нервно напрежение, каза си тя. Най-малко Кормик Грейсън беше човек, който би могъл да предизвика каквато и да било тревога. Той просто я беше помолил да се омъжи за него. Стана ясно, че за него въпросът не беше кой знае какъв, тогава защо, по дяволите, нещо я ядеше отвътре. Амбър извика на помощ небрежна усмивка.

— Абсолютно ли си убеден, че това е бракът, който искаш за себе си, Грей?

Лешниковите очи почти не се виждаха зад отпуснатите му клепачи.

— Абсолютно.

Амбър пое дълбоко въздух.

— Тогава, да, приемам да се омъжа за теб. Благодаря ти за предложението.

Той отпи от чая си и се вгледа в нея над ръба на чашата си. Кафеникавият му поглед беше непроницаем, но докато сваляше чашата си, се появи лека извивка в упоритата линия на устните му.

— Благодаря ти, че прие. Ще се заема с приготовленията още от днес. Нали не възразяваш тържеството да е скромно?

Амбър поклати глава и се запита защо ли се чувстваше леко разочарована. Естествено, знаеше добре, че нямаше да получи нищо повече от спокойна, официална реакция на отговора си.

— И аз бих предпочела малка сватба. Ще поканя единствено сестра си и мъжът й.

— Чудесно. След церемонията ще ги заведем на вечеря.

Грей отново отпи от чая си, лицето му придоби замислен вид, сякаш прехвърляше подробностите в главата си.

Импулсивно тя докосна ръкава му.

— Ще се постарая да бъда добра съпруга за теб.

Той се усмихна, но очите му оставаха все така неразгадаеми.

— Знам — поколеба се за миг и след това добави сериозно: — Ще направя всичко възможно, за да бъда добър съпруг за теб.

Тя го погледна с очакване, без да знае какво да добави след това. Не беше толкова страшно, че си говореха без грам вълнение за такова събитие, но все пак този непринуден разговор беше прекалено лековат, за да подхожда на случая.

— Грей…

Той леко приведе глава и покри устните й със своите. Тази кратка целувка бе нежна, но само толкова. Амбър затвори очи и стисна ръката му, докато не усети изопнатите му мускули. Тя не знаеше нито какво да очаква, нито какво да иска. В едно беше сигурна, щеше й се тази целувка да беше нещо повече от повърхностно докосване.

За миг Грей остана неподвижен и след това внимателно взе чашата от ръката й, сложи я на масичката до себе и без да каже дума, я привлече към себе си и я прегърна.