Елиз Тайтъл
Огнена страст (12)

Единадесета глава

— О, Ребека, тези игри са страхотни! — възкликна Тод и натисна бутона на джойстика. Танкът на телевизионния екран избухна. — Това е най-хубавата Коледа в целия ми живот.

Ребека разроши косата на момчето и се обърна към Гейл.

— Къде са родителите ти?

— Отидоха да купуват коледни подаръци — тя кимна към момчето. — До Коледа остават само два дни.

— Искаш ли да ми разкажеш за последната си среща с пожарникарите?

— Откъде знаеш? Благодарение на Зак имената ни не излязоха във вестниците.

— Той ми се обади по телефона вчера.

— Зак ти се е обадил, за да ти каже за пожара?

— Много е разтревожен за теб, Ребека. Аз също. Както и Сам.

— Не си се обадила на Сам, нали?

— Шегуваш ли се? Той още не се е съвзел от удара след участието ти в първия пожар. Новината за втория ще го довърши.

— Защо все пак ти се обади Зак?

— За да ме накара да те вразумя — Гейл се засмя сухо. — Отвърнах му, че съм ти само мениджър…

— Той каза ли нещо друго?

— Ребека, ако наистина държиш на този мъж…

— Хайде, Гейл, не спирай. Кажи го.

— Познавам мъжете като Зак Чапин. Смели, груби, предизвикателни мъже, които за нищо на света не издават чувствата си…

— Разбирам какво искаш да ми кажеш, Гейл. Че със Зак сме от два различни свята. И връзката ни е обречена.

— Ти не мислиш ли така?

— Няма значение какво мисля. Не мога да мисля разумно от първия миг, в който го видях. Става въпрос за това какво чувствам. Влюбена съм в Зак. Той също е влюбен в мен. Различията в начина ни на живот нямат никакво значение.

— Той не споделя мнението ти.

— Зная. Зак иска да изчезна от живота му. Смята, че и двамата ще успеем да забравим. Аз обаче няма да забравя. Той също — тя се усмихна измъчено. — Разполагам с още една седмица, за да го убедя, че чувствата ни никога няма да заглъхнат, независимо дали му харесва, или не.

— Зак се страхува, че раздялата ще бъде изключително болезнена и за двама ви, ако не си тръгнеш веднага, Ребека. Би могла да хванеш самолета след посещението при Джери в болницата. Излита в пет без десет следобед. Бих могла да уредя кола да те чака пред болницата — тя се поколеба. — Вече съм ти направила резервация за полета.

— Няма да замина. Твърде скоро е. А и вече сме толкова близо до подпалвача. Досега той ръководеше играта, сега е ред на Зак. И на мен. Трябва да бъда тук докрай, Гейл.

— Ребека, подпалвачът е луд. При следващия пожар може да нямаш късмет и да не успееш да се измъкнеш.

— Зак каза ли ти, че го видях?

— Какво?!

— О, само го зърнах. Изпитах странно усещане, когато се блъснах в него…

— Блъснала си се в него?!

— Продължавам да мисля, че Хартман е ключът към разрешението на загадката.

— Кой е Хартман?

— Не мога да се отърся от чувството, че някой вини Зак за смъртта на Хартман.

— Мъртъв? — Гейл поклати глава. — Какво говоря? Аз дори не знам кой е Хартман.

Ребека не я слушаше, погълната от собствените си мисли.

— Ребека, няма ли най-сетне да кажеш нещо смислено?

— Зак също ми каза, че никога не правя нищо смислено. Но смятам, че и двамата грешите. Дали това ще го накара да се замисли?

— Наистина Ребека…

— Трябва да тръгвам. — Ребека прегърна Гейл. — Весела Коледа и щастлива Нова година. Ще надникна във всекидневната да кажа довиждане на Тод. Радвам се, че родителите ти го приеха по този начин.

— Имам чувството, че искат да го задържат.

— Наистина ли?

— Да. Дори смятат да подадат молба за осиновяване.

— А Джери? Би било ужасно двамата братя да са разделени.

— И родителите ми мислят така.

— О, Гейл! За двете момчета това ще бъде незабравима Коледа, незабравима за всички…

 

 

Зак отпи от газираната вода, а сервитьорката донесе нова бира за Джо.

— Защо иска да знае в кой затвор е бил изпратен Хартман? — попита Зак с раздразнение.

— Не ми каза — сви рамене Джо. — Защо? Не трябваше ли да й казвам? Би могла лесно да го открие и сама. Само трябваше да прерови броевете на „Бостън Хералд“ в обществената библиотека.

— Вече й казах, че Хартман нямаше роднини, нито дори близки приятели. Никой не се появи на процеса поне за морална подкрепа. Никой не плака за него, когато го осъдиха.

— Ребека смята, че този случай е свързан с Хартман.

— Греши.

— Тогава няма причина за тревога.

— Ще спра да се тревожа, когато я видя на борда на самолета за Лос Анджелис на Коледа. Личният й мениджър е уредил всичко.

— Ребека спомена, че ще прекарате заедно Бъдни вечер у вас.

— За първи път чувам.

— Може би е изненада.

Още една от изненадите на Ребека. Само това му липсваше.

— Но ще ви чакаме и двамата на Коледа. Трябва да ти кажа, че Мили и децата са луди по нея. Те дори…

— Какво?

— Ами… искат вие двамата да се съберете…

— Не говори глупости!

— Не аз. Мили и децата. Нима съм виновен?! Смятат, че сте прекрасна двойка.

 

 

Затворът с особено строг режим в Бийкънвил се намираше на деветдесет километра от Бостън. Когато Ребека спря пред масивните врати, тя почти не хранеше надежда, че ще успее да се срещне с началника. Но Уорън Роджър Пърсънс се оказа голям неин почитател. Вратите се отвориха и охраняващия я съпроводи до кабинета му.

— Гледал съм всичките ви филми, госпожице Фокс! — възкликна Пърсънс, широкоплещест едър мъж с кръгло лице и сърдечно раздруса ръката й. — Не мога да повярвам, но в действителност сте още по-красива, отколкото на екрана.

— Много сте мил, господин Пърсънс.

— Но какво ви води тук, в нашия мизерен затвор, госпожице Фокс? — той вдигна ръка, преди Ребека да отговори. — Не, почакайте, нека отгатна. Правите проучване, нали? Ще участвате в затворнически филм и желаете да усетите атмосферата. Познах ли?

— Почти. Всъщност ще участвам във филм за подпалвач.

— Надявам се, няма да играете ролята на подпалвача. Не ми се иска да сте лошият герой.

— Не, подпалвачът е мъж. Преди няколко години бях случайно в Бостън и си спомням, че четох за подпалвач, изпратен във вашия затвор.

— Как му е името?

— Дъглас Хартман. Случаят ми се стори изключително интересен. Хартман има много общи черти с подпалвача от сценария.

— Така ли?

— Ще играя ролята на… любовница на подпалвача — излъга тя. — И се зачудих дали Хартман е имал любовница. Може би го е посещавала в затвора. Идваше ли някой на свиждане при Хартман?

— Не съм сигурен. Трябва да проверим в книгата за посетители — той замълча. — Но да ви кажа честно, трудно ми е да повярвам, че Хартман е имал любовница. Той беше доста саможив. Не разговаряше с никого.

— Все пак си заслужава да опитаме.

Пърсънс вдигна телефона.

 

 

След двайсет минути пред Ребека бяха струпани цял куп книги. Тя отвори първата, в която бяха записани посетителите през първия месец, излежан от Хартман в затвора. Бе стигнала почти до края на втория месец и започваше да губи надежда, че някой го е посещавал, когато изведнъж — хоп! — натъкна се на името Джанет Чъднау.

Обзе я силно вълнение, когато видя името Джанет Чъднау и в книгата за следващия месец. Посещенията спираха през август. Ребека предположи, че именно през август Хартман е загинал в пожара, който бе подпалил в килията си.

Ребека си записа адреса и телефонния номер на Джанет Чъднау. Множество въпроси я измъчваха, когато си тръгна от затвора. Коя беше Джанет Чъднау и каква бе връзката й с Дъглас Хартман? Съществуваше ли връзка между нея и подпалвача, когото преследваха със Зак?

Ребека спря и се отби в крайпътен бар, за да се обади по телефона на Зак. Той не бе особено възхитен, задето сама бе предприела разследване, но Ребека долови в гласа му вълнение, когато чу за откритието на загадъчната посетителка.

Зак й каза, че ще се обади на Джо и ще му каже да донесе досието на Хартман. Решиха да се срещнат довечера в дома на Джо и да го прегледат отново.

 

 

Зак поклати глава, след като прочете всички записки в досието на Хартман.

— Нищо. Изобщо не се споменава за Джанет Чъднау.

— Мислиш ли, че става дума за романс, започнал в затвора?

Зак сви рамене.

— Възможно е тя да е била от онези състрадателни хора, които посещават затворници без роднини и приятели.

— Е, и без това тази нишка едва ли щеше да ни отведе донякъде. Нашият подпалвач не е жена — подхвърли Джо, забелязал разочарованието по лицата на двамата си гости.

— Пък и нямаме доказателства, че този негодник по някакъв начин е свързан с Хартман — кимна Зак.

Ребека извади бележника си, където бе записала адреса и телефонния номер на Джанет Чъднау. Насочи се към телефона.

— Какво ще правиш?

— Ще се обадя на Джанет Чъднау.

Зак и Джо се спогледаха.

— Почакай, Ребека — рече Зак. — Какво ще й кажеш? „Имате ли някаква връзка с подпалвача, който се обажда на Зак Чапин“?

Ребека се усмихна.

— Не ставай глупав! Само ще я проверя дали си е вкъщи. Ще кажа, че абонирам за списания.

След две позвънявания, се включи съобщение от телефонната централа: „Номерът е прекъснат.“ Ребека разочаровано затвори.

— Може да е престанала да си плаща сметките за телефона.

— Тъй като е харчила прекалено много за амилнитрит за новия си приятел — усмихна се Джо.

Ребека се втренчи в бележника.

— Мисля, че трябва да отидем до Уинчестър Стрийт и да проверим дали тя още живее там. Ще поговорим с някои от съседите. Може някой от тях да е забелязал посетител с подобно описание.

Зак се опита да я разубеди, но Джо прие идеята.

— Добре — отстъпи накрая Зак. — Предлагам ти сделка, Ребека. Ще ти позволя да ми помогнеш да проследиш тази нишка, ако обещаеш да си заминеш на Коледа.

Очите им се срещнаха. Джо се извини и излезе.

— Ако наистина искаш така, Зак…

— Така трябва да бъде.

— Добре, да тръгваме.

Зак я настигна до вратата.

— Сериозно ли говориш? Ще заминеш на Коледа?

— Гейл е наела кола да ме чака пред болницата. Ще дойдеш ли с мен да видиш Джери?

Той се втренчи в нея. Преди тя да нахлуе в живота му, всичко беше наред. За първи път съжали за Айлийн. Айлийн беше безопасна. Тя никога не би понечила да руши стени, които той не би искал да бъдат разрушени. С Ребека обаче съвсем не беше така. Той се страхуваше, че ако тя не хване онзи полет, всичко ще се сгромоляса върху главата му.

— Ще дойдеш ли, Зак? — попита тя отново.

Той кимна. И без това не можеше да й откаже нищо.

 

 

Редици от триетажни сгради се издигаха от двете страни на Уинчестър Стрийт, работнически квартал в Саунт Енд на Бостън. Номер петдесет и три, както и множество от съседните сгради се нуждаеше от пребоядисване на фасадата. Към входа бе разчистена тясна пътека.

Отдясно на вратата бяха подредени шест пощенски кутии със звънци над тях. На няколко от кутиите нямаше имена. Чъднау не бе изписано на нито една от табелките.

Ребека погледна Зак. Тя отново бе сложила тъмните очила, косата й бе прибрана под вълнен шал, закриващ и по-голямата част от лицето й.

— Кой да натисна?

— Ти си избери — сви рамене Зак.

Никой не отговори на първия звънец. Ребека натисна друг и след няколко секунди от прозореца на третия етаж се показа възрастна жена, наметнала одеяло.

— Кой е?

— Извинявайте за безпокойството — рече Ребека. — Опитваме се да открием Джанет Чъднау. Не знаем кой точно е нейният апартамент.

— Нито един.

— Тя не живее ли вече тук? — попита Зак.

— Мъртва е.

Жената понечи да затвори прозореца.

— Почакайте! Как умря? — извика Ребека.

— Ченгетата казаха, че от наркотици. Свръхдоза — прозорецът започна бавно да се спуска.

— Моля ви, само още един въпрос — извика Ребека. — Сама ли живееше? Имаше ли семейство? Някой посещаваше ли я? Някой, който…

— Въпросите станаха много повече от един — прекъсна я жената. — Не съм виждала никой наоколо. Мисля, че нямаше семейство.

Прозорецът се затръшна. Нишката отново бе прекъсната.