Винс Флин
Лиценз за убиване (82)

80.

Гранада, Испания

Рап погледна към имението на хълма и предположи, че копелето Рашид се крие зад високите му стени. Беше сряда следобед. Бяха пристигнали в града с население триста хиляди жители късно предната вечер. Наеха два минивана. Първата им работа беше да намерят хотел и да се наспят. От Ленгли потвърдиха казаното от Абел: Рашид беше дошъл в испанския град, за да освети наново по ислямски стара джамия, превърната в църква. Церемонията беше насрочена за петък. Рап реши да започнат с разузнаването още от сутринта.

Веднага откриха имението. Невъзможно беше да го пропуснат. То се простираше на един хълм южно от прочутата по цял свят Алхамбра. Още като младеж той беше идвал да разглежда Алхамбра. Историческият паметник, наполовина крепост и наполовина дворец, беше построен от кралете от династията Насрид — последните маври, владели Южна Испания. Именно тук те бяха водили последната си битка през 1492 година и бяха победени от войските на испанските католически монарси Фердинанд и Изабела. Според доклада на Ленгли Рашид беше купил имението прескъпо и беше налял милиони долари в него и във всеки един остатък от ислямското величие, което беше открил в града. Абел беше споменал, че това било част от грандиозния план на Рашид да върне на мюсюлманите Южна Испания.

Рап седеше зад волана на тъмносиния миниван. Погледна към лаптопа, подпрян до него, и дочете доклада, съставен от аналитиците от ЦРУ. Къщата, която Рашид беше купил, дори си имаше име. Тя датираше към дванайсети век и се наричаше „Янат ал Ариф“ — „Градината на всевишния рай“. Рап вдигна бинокъла и погледна натам.

„Скоро ще се озовеш в отвъдното, Рашид. По-близо от това едва ли ще усетиш рая.“

Той свали бинокъла и погледна към малкото открито кафене навън. Беше паркирал на „Карера дел Даро“. Коулман седеше на малката масичка и се пазареше с един човек, който все едно, че му беше брат. Беше също толкова висок, със същото телосложение, със същата руса коса и приблизително на същата възраст.

Рашид беше струпал всички резерви. При първия разузнавателен оглед сутринта забелязаха мъже в сини бойни комбинезони, с барети и пушки „Енфийлд“. Веднага им стана ясно, че това не са обикновени наемни пазачи. Начинът, по който се държаха, баретите и пушките — всичко навеждаше на една мисъл — те бяха британски командоси. Вероятно бивши бойци от САС, едни от най-добрите в света.

Тяхното присъствие представляваше сериозен проблем от тактическа гледна точка. Нямаше да е лесно да се справят с тях, а нито Рап, нито Коулман имаха желание да убиват мъже, които смятаха за свои братя по оръжие. И двамата бяха работили с британците преди и ги смятаха за съюзник на Америка. Коулман намери изход. Той имаше собствена компания за сигурност и охрана. Почти всичките му хора бяха бивши членове на елитните части на „тюлените“, „Делта Форс“, зелените барети, рейнджърите или разузнавачи от морската пехота. Повечето от тях бяха дошли в компанията, защото им беше писнало от глупостите, които съпровождаха военната служба. Това и немаловажният факт, че получаваха от шест до десет пъти повече отколкото в армията, флота или морската пехота. Личната охрана и другите услуги със силов елемент бяха доста специализиран бизнес. Подвизаваха се и неколцина самозванци, но повечето играчи бяха истински и всички те поддържаха помежду си връзки — или от военната им служба, или от дните, които бяха прекарали заедно в мизерни барове из Третия свят, охранявайки дипломати или замисляйки как да ликвидират терористи или бандити.

Коулман имаше връзки във Великобритания. Той вдигна телефона и само след един час вече имаше доста добра представа коя компания охранява Рашид. Наричаше се „Шийлд Секюрити Сървисиз“ и точно както предположиха, беше собственост на двама бивши командоси от САС. Коулман позвъни в офиса и му се обади млада жена с приятен глас. Той се представи и й каза, че е в същия бизнес. Поиска да говори със собственика, господин Хайсби. Жената отвърна, че той в момента е в командировка. Коулман я подпита за повече подробности, като се оправда, че търсел подизпълнител за някаква поръчка и че бил чувал хубави неща за тяхната компания.

Това свърши работа и жената даде на Коулман номера на мобилния телефон на Хайсби.

Коулман веднага му звънна, представи се и изреди накратко бойните си заслуги. Хайсби беше чувал за него. По тона и гласа му Коулман разбра, че разговорът не върви на добре. Реши, че няма смисъл да увърта повече, и го попита дали в момента не е в Испания. Продължителното мълчание от другата страна на линията беше достатъчно красноречиво — той беше в Испания.

— Гранада — каза Коулман.

Мъжът продължи да мълчи.

— Трябва да се срещнем. На четири очи. Колкото се може по-скоро.

— Защо?

— Чувал ли си Мич Рап?

— Определено. Току-що ми дадоха снимката му и ми наредиха да стрелям по него, ако го видя.

— И как се чувстваш?

— Не се зарадвах много. Изтърсиха ми го, след като поех задачата.

— Е… както вече казах, трябва да се срещнем. Мисля, че ще можем да си бъдем полезни.

Споразумяха се за едно място в квартала „Албаисин“ и си уговориха час.

Рап ги наблюдаваше вече почти час и започваше да се изнервя. Изглежда, нещата вървяха добре, но беше крайно време да свършват вече. Накрая двамата си стиснаха ръцете и Коулман стана и тръгна по улицата. Британецът се отправи в противоположната посока. Коулман се качи във вана и вдигна палец.

— Всичко е готово.

— Толкова ли лесно беше? — попита изненадан Рап.

— Хайсби е чел за жена ти. Предаде съболезнованията си.

Мич запали колата и не каза нищо.

— В понеделник му се обадили и му предложили петдесет хиляди за пет дена охрана. Той подготвил осемчленен екип, а Рашид изпратил самолет да ги вземе. Според условията на договора работата била свързана с охраната на някакъв саудитски милиардер в Южна Испания. Споразумели се той да вземе десет бона, а останалите членове по пет за тази фасулска според тях работа. Но когато дошли тук, се появил шефът на сигурността на Рашид, показал им твоя снимка и им наредил да стрелят, щом те видят.

— И те как са реагирали? — попита Рап и се включи в движението.

— Не много добре. Някои от тях са служили в пустинята и имат другари, загинали от саудитски атентатори-самоубийци. За тях ти си приятелят, а Рашид — врагът. Хайсби сподели, че бил изправен буквално пред бунт в собствените си редици.

— Тогава съгласил ли се е да играе по свирката на Рашид?

— Да, бил е малко притеснен как това ще се отрази на професионалната му репутация. В нашия бранш не се гледа добре на развалянето на договори.

— Предложи ли да му платиш? — Имаше предвид парите, които бяха намерили в къщата на Абел.

— Сто хиляди евро. Освен това му обещах да се погрижа американското правителство да му възложи няколко поръчки. Оставям на теб да ходатайстваш пред Айрини.

Рап кимна.

— Няма проблем. Ще го уредя. Какъв е планът?

— Довечера Рашид ще вечеря с кмета в къщата, в седем часа. Хайсби каза, че снощи си е легнал в девет часа и не очаквал и довечера да седи до късно. — Коулман разгърна лист хартия. — Даде ми разположението на помещенията в сградата и ми показа къде спи той. Дори предложи да ми даде униформа.

— Много добре. — Рап впери поглед пред себе си. — Ще вляза сам веднага щом кметът си тръгне.